Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 36 (2016) КЛЮЧОВИ ПАРАМЕТРИ И СЪВРЕМЕНЕН ОТЗВУК В ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ КИТАЙ И РУСИЯ

КЛЮЧОВИ ПАРАМЕТРИ И СЪВРЕМЕНЕН ОТЗВУК В ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ КИТАЙ И РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Днес в условията на все по-засилващата се „турбулентност“ в межународните взаимодействия ставаме свидетели на процес на укрепване на сътрудничеството между Китайската народна република и Руската федерация. Но развитието на отношенията на КНР с РФ в началото на второто десетилетие на 21 век не могат да бъдат разбрани извън многоаспектно разглеждане, обхващащо цивилизационни, формационни, социално-икономически, политически и геополитически, геоикономически, демографски и прочее променливи. Сред тях несъмнено присъства и това, което наричаме „исторически фактор“.

Кратък общ преглед на китайско-руските взаимоотношения и взаимодействия – етапи и ключово съдържание на етапите

В исторически план китайско-руските взаимоотношения се характеризират с етапи, изпълнени с различно съдържание. На единия полюс са времена на сътрудничество, стигащо даже до стратегически съюз, а на другия – враждебност стигаща до конфликт. В най-общ план може да се говори за следните основни етапи:

1. Етап на първични несистемни и непостоянни контакти от XIII до средата на XVII в. – предполага се, че първите взаимоотношения са свързани с Великия път на коприната като основа на непостоянни и несистемни контакти на руските княжества с Китай. По-късно земите и народите на двете страни са включени в Монголската империя, макар и в рамките на различни улуси. През XVI в. цар Иван Грозни изпраща две посолства за връзка с Китай. Руски казаци заселват Задбайкалието и Приамурието. Започват опити за взаимоотношения между империя Мин и Руската империя;

2. Етап на взаимодействията между Цинската и Руската империи - това е начало на системни взаимодействия, характеризиращ се с комплекси от договори, уреждащи териториални и прочее взаимоотношения, например:

А. Нерчинският договор от 1689 г. е първият договор между двете страни, уреждащ териториалните граници. Русия се отказва от пространствата южно от река Амур. Последват го Буринският и Кяхтинският договори от 1727 г. Първият уточнява границите по Нерчинския договор, а вторият - търговията между страните;

Б. Системни взаимодействия и договори от средата на XIX до началото на ХХ век – Кулджинският търговски пакт от 1851 г., Айгунският и Тяндзинският договори от 1858 г., Пекинския трактат от 1860 и Чугчакския протокол към него от 1864 г. и договорът за Илийския край (1881 г.). Те уреждат териториални и търговски взаимотношения. Руската империя получава Приамурието и Приморието. Следват Съюзният договор от 1896 г. и конвенциите от 1897 и 1898 г.;

3. Етап на взаимоотношения между Република Китай и съответно Руската империя до 1917 г. и Съветска Русия/СССР след 1917 г. – започва от 1911 и завършва 1949 г. Характеризира се със сложни и противоречиви взаимодействия, включително възникнали във връзка със създаването на Манджоу-го;

4. Етап на разцвет на взаимодействията между КНР и СССР от 1949 до края на 50-те години – характеризира се със стратегически съюз на основата на сключения през 1950 г. съветско-китайски “Договор за дружба, союз и взаимна помощ”;

5. Етап на остра криза и охлаждане на отношенията между КНР - СССР – начало на 60-те години на ХХ век до разпада на СССР през 1991 г.;

6. Етап от нормализация на отношенията между КНР и РФ, започнало от 90-те години на ХХ век и начало на формиране на стратегическо сътрудничество от първото десетилетие на ХХI век до днес.

Айгунският договор и Пекинският трактат

– ключови параметри на остри моменти в руско-китайските взаимоотношения и взаимодействия.

Когато говорим за остри моменти в руско-китайските отношения, каквито са Айгунският договор (http://dic.academic.ru/dic.nsf/dic_diplomatic/[21.01.2016]) и Пекинският трактат (пак там, [21.01.2016]), следва да се разкрие общата обстановка, на фона на която се сключват тези договори, довели до сериозни териториални промени в границитемежду двете империи – Руската и Цинската.

Следва да се подчертае, че сключването на договорите става във време, когато се води Втората опиумна война. Тогава срещу Цин се изправят Великобритания и Франция. В този момент избухва и Тайпинското въстание (1850-1864 г.) – поредната селска война в Китай. Казано с други думи, Цинската империя е в трудно и сложно положение, умело използвано от Руската империя.

Граф Муравьов, който по това време е генерал-губернатор на Източен Сибир, заплашва Цинската империя с откриване на втори фронт срещу империята на североизток. Затова до днес китайските историци оценяват Айгунския договор, както и последвалите го конвенции, като сключени под натиск. Съответно ги характеризират като несправедливи и грабителски. От друга страна, руските специалисти и историци се придържат към тезата, че присъединената в резултат на договорите към Руската империя територия, манджурите никога не са имали намерение да усвояват. За Цинската империя това е буферна зона, обитавана от население, което не е плащало данъци на Цин.

Айгунският договор е сключен на 16 (28) май 1858 г. в град Айгун. Той преразглежда Нерчинския договор от 1689 г. Предмет на договора е изменение на руско-цинската граница в посока на разширяване на владенията на Руската империя. Страните се споразумяват за следното:

• Левият бряг на река Амура от река Аргун до устието е признат за собственост на Русия;

• Усурийският край, от вливането на река Усури в река Амур до морето, остава като общо владение, докато се уточни границата;

• Плаването по реките Амур, Сунгари и Усури се разрешава само за руски и китайски плавателни съдове и се забранява за всички останали. (вж. С. П. Федотов. Благовест с Амура. Москва, Изд.“Вече“, 2013.)

Договорът е подписан от страна на Руската империя от генерал-губернатора на Източен Сибир генерал-адютант граф Н. Н. Муравьов и статския съветник от Министерството на външните работи Пьотр Перовски. От страна на империя Цин - от айгунския амбан, генерал-адютант, амурски главнокомандващ княз Айсингьоро Ишан и помощник дивизионния началник Дзираминга. По-късно заради това, че е сложил подписа си под този договор, княз Айсингьоро Ишан е изгонен от служба от императора Айсингьоро Иджу, управлявал Китай през периода 1850-1861 г.

Айгунският договор е последван от т.нар. Тяндзински руско-китайски трактат (вж. вhttp://dic.academic.ru/dic.nsf/dic_diplomatic/[21.01.2016]), подписан на 1 (13) юни 1858 г. от комисаря на Русия в Китай Е. В. Путятин и пълномощния представител на Китай Хуа Шан. Този трактат разширява политическите и търговски права на Руската империя в Цинската империя. Също така предвижда да се определят неустановените до този момент части от границата между Русия и Китай. Така се стига до Пекинския договор (трактат, конвенция) от 1860 г., под който се разбира двустранния договор от 2 (14) ноември 1860 г., чиято цел е разпределение на границата и територията между двете империи. Пекинският трактат уточнява само източната част на границата, докато западната е договорена значително по-късно с Договора за Илийския край, подписан през 1881 г. в Санкт-Петербург. За постигането на горната цел – разграничаване на земите от Усури до морето, е изпратена специална мисия начело с граф Н. П. Игнатиев. От цинска страна в преговорите участва Великият княз Гун.

В същия момент се води Втората опиумна война, в която първоначално китайската армия удържа победи над англичаните и французите. В резултат на това самочувствието на китайската страна е високо и преговорите вървят трудно. Но след като англо-френската армия се оказва пред вратите на Пекин, цинската страна се съгласява с исканията на граф Игнатиев и подписва „Пекинския трактат“.

През 1861 г. към Тяндзинския договор е приложен протокол за обмен на карти с описаните разграничения. От руска страна протоколът е подписан и подпечатан с официални печати от П. Казакевич и К. Будогоски, а от китайска - Чен Ци и Дзин Чун. Линията минава по китайския бряг на реките Амур, Усури, а също и протока Казакевич. По този начин споменатите реки напълно принадлежат на Руската империя.

Съвременният “отзвук”

на негативни моменти като Айгунския договор и Пекинския трактат в руско-китайските взаимоотношения.

Несъмнено, на официално равнище, след като през 2005 г. допълнителното споразумение между Русия и Китай за руско-китайската граница в източната й част се ратифицира от Държавната Дума на РФ (вж. Федеральный закон от 31 мая 2005 г. N 52-ФЗ “О ратификации Дополнительного соглашения между Российской Федерацией и Китайской Народной Республикой о российско-китайской государственной границе на ее Восточной части” в https://rg.ru/2005/06/03/kitgranica-dok.html[21.01.2016]) и Общокитайското събрание на народните представители, се смята, че процесът на уреждане на граничните спорове между двете страни е приключил. Самият този процес започва още през 1964 г. като минава даже през кървави сблъсъци през 1968 г. Споразумението, подписано от държавните глави на двете страни на 14 октомври 2004 г., определя границата да мине в района на о. Болшой в горната част на река Аргун (Забайкалски край) и територията на о. Тарабаров и и о. Болшой Усурийски на р. Амур. Границата е фиксирана по фарватера на съдоходните реки. А при несъдоходните реки е по средата на реката. Според споразумението се осъществява равно разпределение на райони с обща площ от 380 кв. км. Те не са били съгласувани при подписването на предходното споразумение между СССР и КНР от 16 май 1991 г.

Споразумението е посрещнато нееднозначно от патриотичните и националистическите сили и в двете страни. Руските такива смятат, че е извършена недалновидна и неправомерна отстъпка на КНР. Съответно китайските твърдят, че РФ продължава да заема изконно китайски територии и с това споразумение нещата не са решени окончателно. През август 2012 г., в процеса на демаркация на държавната граница между РФ и КНР в района на Алтай, възникват разногласия. Китай настоява да се премести същата навътре в територията на Русия като претенциите са за площ с обем 17 хектара (вж. “Китай не согласен с линией госграницы с Россией в Горном Алтае” https://regnum.ru/news/polit/1560675.html[21.01.2016]).

Несъмнено на неофициално и полуофициално равнище в КНР съществуват кръгове, които се придържат към позицията, че нещата не са уредени окончателно. Така например територия с 64 села на изток от река Амур срещу Благовещенск с площ от 3600 кв. км са обект на териториални претенции от страна на Китай. В дадения момент тези разногласия не оказват негативно влияние върху взаимодействията между двете страни на високо равнище. Но на виртуално гражданско ниво в интернет мрежите(http://baike.baidu.com/picture/38385/38385/0/f677b1c3b8b0296eb319a89a#albumindex=1&picindex=0, [21.01.2016]) както на РФ, така и на КНР, вървят понякога доста горещи нападки и квалификации. Могат да се срещнат и остри обвинения както към другата страна, така и към собствените правителства(Е. Д. Степанов, “Политика начинается с границы. Некоторые вопросы пограничной политики КНР второй половины XX в.” (М.: ИДВ РАН, 2007), за “проявена слабост” и т.н. Принципиално погледнато, такива настроения и отношения както между съседни страни, така и с несъседни такива, са често срещани явления и такова състояние на нещата не бива да ни учудва.