Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 48 (2016) ЕРДОГАН ОТНОВО ЗАПЛАШВА

ЕРДОГАН ОТНОВО ЗАПЛАШВА

Е-поща Печат PDF

Напоследък президентът Реджеп Тайип Ердоган намери за нужно да ни напомни, че основополагащите идеи на неоосманизма са живи и не са забравени.

На 21 октомври, във връзка с битката на иракските сили за прогонването на „Ислямска държава“ от град Мосул, Ердоган предложи на премиера на Ирак Хайдар ал Абади в тази операция да участва и Турция. Предложението не бе прието. Въпреки това турски въоръжени сили навлязоха към подстъпите на града – според някои наблюдатели били поканени от иракски кюрди, според други, Турция сменила стратегията „мека сила“ със стратегията „твърда сила“. По-късно иракският премиер поиска турските войски да се оттеглят от иракска територия и предупреди, че оставането им ще се отрази негативно на двустранните отношения. Предупреждението му не бе чуто и турските войски останаха на иракска територия.

Няколко дни след този случай между Гърция и Турция избухна скандал по повод публикация на агенция АНА-МПА, според която Ердоган призовал за референдум в Западна Тракия, който да определял, в коя държава да останат жителите в мюсюлмански райони. Изяснило се, че кореспондентът на медиата погрешно информирал за призива, както и за споменаването в него на градовете Варна и Кърджали, за което бил уволнен.

Българският външен министър уверява, че се е запознал с точния превод на казаното от Ердоган, в него „имената на Варна и Кърджали не присъстват” и не виждал причина за официална реакция от страна на българското Министерство на външните работи.

И Ердоган рече

Оставям настрана спорните въпроси.

Ще цитирам извадки от словото на президента Ердоган на официалната церемония при откриването на академичната година в университета в Бурса на 23 октомври (публикувано в epicenter.bg, досега никой не е оспорил автентичността му). В това слово въпросите са два: за опазването на културно-историческото наследство в бившата Османска империя и за необходимостта от нов подход към изучаването на историята на Турция. Те са свързани тематично, различието е в акцентите.

По първия въпрос.

„Как да мислим за Одрин по различен начин от този за Солун и Кърджали? Възможно ли е да мислим различно за Газиантеп и Алепо, Ризе и Батуми, Бурса и Скопие? Физически тези градове са в границите на други държави, но границите на сърцето ни са широки и обхващат и тях. Ние уважаваме границите на всички страни и нямаме ни най-малък проблем със суверенитета им. Наша грижа са обаче защитата и опазването на живеещите в тях наши братя и културно-историческото наследство. Защото във всяко кътче от тази география има следи от стъпките на нашите предци, проливали кръвта си там, там са и гробовете им. По земите на 30 държави ние имаме нашите герои и мъченици. Всичко това може ли да бъде откъснато от нас?“

„Длъжен съм да кажа, че не сме приели доброволно настоящите граници на държавата ни...“

Месец по-късно, на 22 ноември т.г., Ердоган отново се връща към този въпрос. Пред участниците в конференцията  за новата концепция за сигурността заявява: „Лозанският договор не е безспорен текст, не е свещен. Разбира се, ние ще го обсъждаме, ще правим опити да постигнем по-добро решение. Ние ще оспорим всички условия“.Турция ще построи по-голяма от себе си държава с помощта на Аллаха.“

По мнението на български и международни наблюдатели това говорене е продължение и по-нататъшно изостряне на борбата на неоосманистите против кемализма. Така е. Но  искането на Ердоган за ревизия на Лозанския договор е с двоен адресат: единият – към народите, живели някога в рамките на империята, че не ги е забравил, че продължава да мисли и да се грижи за тях; другият е турският народ, когото иска да увери, че ще се бори против историческата несправедливост за откъсването на повече от 3 млн. кв. км турска територия по времето на Кемал Ататюрк (без да споменава името му).

В тази конструкция има ново, и то е откритото искане на Ердоган за промяна на днешните граници на турската държава. Досега никой ръководен неоосманист не си е позволявал това, то е като табу. Възраждането на империята се е свързвало с използването на „меката сила“, което ще рече Турция да направлява, води и контролира бившите владения, когато и както това съответства на нейните интереси, но с употребата на културни, политически, икономически, дипломатически лостове за влияние, без да прибягва до военни средства. (Случаят със Сирия, а в последно време и с Ирак, показва, че това не винаги е така.)

Сега с искането за ревизия на международните договори Ердоган заплашва териториалната цялост на всички свои суверенни съседи. Така той опровергава твърдението си, че уважава техните граници и суверенитет. Обърнете внимание обаче на използваните думи: „една по-голяма Турция“ (не Османската империя), по пътя на „обсъждането“, за „да се „постигнат по-добри резултати“ (не чрез насилие) и с „помощта на Аллаха“. При другия адресат Ердоган е засегнал една чувствителна струна на всеки турчин, бил той неоосманист или кемалист – национализма. За самия Ердоган Турция е винаги над всичко.

По втория въпрос в словото си в Бурса –

за новия подход към историята на Турция

Ердоган казва: „В продължение на много години изкривената образователна система, действаща в началното и средното училище, в гимназията внушава на децата ни, че нашата история започва преди 90 години... Републиката не е началото, тя е последната част от съвременнатна ни история. Сега е наложително да се откажем от тази фалшива история и възприемане на цивилизацията. Това ще бъде приоритет в образованието през новия период... Новото поколение трябва да изучава истината за турската история, култура и цивилизация, и учебната програма вече се подготвя да извади реалностите на светло.“

В новата турска история Ердоган включва и страните от бившата Османска държава. „Тези страни не са ни чужди.“

Още Давутоглу дава насоки за написване на новата история в духа на неоосманистката концепция. Задачата на историците е да ревизират дълбоко вкоренените представи за османлиите като носители на насилие, престъпления и жестокост (според него – неисторически и неверни) – от една страна, а от друга – да представят миналото като една „успешна история“, период на благоденствие и равнопоставеност на всички балкански народи.

Каква е голямата цел на Ердоган?

Ердоган е обсебен от идеята да направи от Турция държава-лидер, регионална и световна сила. И още – да я направи мюсюлманска суперсила. Мечтата му е да стане обединител на ислямския свят. През изтеклите 15 години всички негови мисли и действия са все в тази посока. Не го постигна, но не се е отказал.

Навремето английският историк и философ Томас Карлайл (1795-1881) за първи път употреби понятието „отоманяк“, за да изрази своето негодувание срещу онези, които твърдели, че завладяването на Балканите и на редица други европейски страни било от полза за техните народи. В наше време това понятие приляга на Реджеп Тайип Ердоган.

Казаното от него в словото му случайно хрумване ли е? Или е резултат от нови впечатляващи постижения на неговата външна и вътрешна политика? Или на поредицата от непростими  гафове, неуспехи и провали на тази политика в последно време? А може би и на двете? В политиката много рядко нещата са само в черно или само в бяло.

Както се вижда, словото на Ердоган изисква по-внимателно вглеждане, за да се стигне до верни отговори на въпросите и съответно до адекватни политически противодействия.

Нагоре по стълбата, която води надолу

Неоосманизмът достигна апогея в развитието си към 2010 г. Във външната политика – с впечатляващи ходове и инициативи за нормализиране на отношенията със съседните държави в Южен Кавказ, на Балканите и в Близкия изток на основата на принципа „нула проблеми със съседите“; с концептуалното изискване на доктрината Турция да остане независим играч на глобалната и регионалната сцена.

В началото това намери израз в  дистанцирането и дори в противопоставянето на позиции на САЩ и на НАТО по регионални и глобални проблеми, в подчертан стремеж за членство в Европейския съюз и за отварянето към Русия и Китай. Във вътрешната политика страната навлезе в период на безпрецедентно стопанско  и технологично развитие, придружено от демографски бум. С успешното съвместяване на светска държава с политически (умерен) ислям и с икономически просперитет, Турция се превърна в привлекателен модел за редица арабски държави, а по време на „арабската пролет“ застана на страната на протестиращите срещу диктаторите с амбицията за регионален хегемон в арабския свят. За първи път бе постигната договореност с Кюрдската работническа партия (ПКК) за прекратяване на въоръжената борба, а прокюрдската Партия на мира и демокрацията изпрати свои членове в Меджилиса. Тогава Ердоган заявяваше: „Няма значение дали сме турци или кюрди. Ние сме мюсюлмани.“ Това беше време на възход, на подем.

През пролетта и лятото на 2013 г. Турция обаче бе разлюляна от силен политически трус – бунтът на площад „Таксим“ в Истанбул. В края на същата година последва вторичен политически трус във връзка с разкритията за корупция в големи размери в самото правителство и уволнението на 10 души министри. Тези две събития са първата остра политическа криза на неоосманизма, която бележи и краят на мирния период в живота на турското общество.

Яростните антиправителствени демонстрации и уличните битки извадиха на показ истината, че турската нация е дълбоко разединена. Към дотогавашните  разделителни линии „светска–религиозна държава“ се появи и друга – „демокрация–авторитаризъм“. Недоволството фокусира срещу авторитаризма на Ердоган.

По признание на турски анализатори неговият стил на управление предизвиквал особено силно раздразнение и отчуждение у хората, той самият станал арогантен, изолиран от обществото чрез второстепенни съветници, неспособен да слуша хора, които не мислят като него. Неговите религиозни възгледи започнали да се вписват в конкретни реформи и закони, които премахвали всякакви претенции за светска политика. На тоя фон искането за демократичност разви неочаквана гражданска енергия и съпротива.

Проблемите, които породиха кризата, не бяха решени, останаха като потенциален фактор на напрежение, което в следващите години доведе до нови остри политически и икономически кризи и дори до опит за военен преврат.

Кривата надолу в развитието на неоосманизма започна след 2010 г. с нарушаването на основополагащи положения на доктрината. Под външен натиск Турция се отказа  от концептуалното изискване – да бъде независим играч на световната сцена: намеси се активно в конфликтите в Либия, Египет и Сирия, стана съучастник на САЩ, Франция и Великобритания, на НАТО в тяхната близкоизточна политика, във вреда на собствените си интереси. С появата на ИДИЛ и с непоследователната си политика към нея турската държава е на път да влоши отношенията и с Ирак и Иран. В същото време принципът „нула проблеми със съседите“ се превърна в своята противоположност – „нула добри съседи“. За това важна роля продължава да играе и стремежът на неоосманистите да разпрострат сунитското влияние в страните с шиитска религиозна принадлежност. Сега Турция няма почти нито една приятелска страна в региона. Изпадна в регионална изолация.

Понастоящем Близкият изток  представлява сложен, многостранен комплекс от интереси и противоречия на външни и местни геополитически играчи. Може би един от най-интересните аспекти в този комплекс са

разменените роли на играчите

Доскоро изглеждаше, че Турция е послушен изпълнител на волята и интересите на глобалните играчи. Но се случи нещо неочаквано: последиците от тяхната политика бяха използвани от Ердоган така, че той започна да им поставя условия, да им диктува своя политика. Което го въвлече последователно в остра конфронтация със САЩ, НАТО, Европейския съюз, Русия.

Заплаши основния си съюзник САЩ, респ. НАТО, със спиране на достъпа до военната база Инджирлик, а след това и със закана за нахлуване с турски войски в Сирия в момент, когато сирийските кюрди, подкрепяни от САЩ и Франция, участват активно като сухопътна сила срещу Ислямска държава. И постави условието: „или с нас, или с кюрдите“. С подобен ултимативен тон е и неговото искане към САЩ за екстрадирането на проповедника Гюлен в Турция, заподозрян  като главен виновник за опита за преврат.

Възползва се от масовата бежанска вълна и създаде сериозни проблеми и с другия си важен партньор – Европа (ЕС) чрез организирано пропускане на вълни мигранти към континента. С изтъргуваните по-късно от ЕС милиардни субсидии за издръжка на останалите в турските лагери милиони бежанци, с изнудването за безвизов режим на турски граждани за ЕС, с искането за ускорено приемане на Турция за член на Европейския съюз Ердоган настрои срещу себе си и народите в Европа и де факто постави още една бариера и за членството на Турция в Евросъюза.

Апропо, ще сгрешим ли, ако допуснем, че Ердоган, като най-разпален радетел за възстановяването на Османската империя, се самооблъщава от идеята, че на него се е паднал историческият шанс да осъществи мечтата на турските султани за завладяването на Европа през ХV век, но в друга форма – да осигури чрез безвизов режим възможността на потомците на османлиите да се разхождат из цяла Европа, а и да се заселват и да работят там?

Това предположение бях изразил преди едно от последните изявления на Ердоган, което показва, че не съм сгрешил. Връщайки се към заканата на ЕС да спре временно преговорния процес, (вж. по-долу) той включва и думи като „няма да им стигнат силите да ни изгонят от Европа. Ние не сме гости там, ние сме домакини“. И допълва, че в Западна Европа живеят „5 милиона наши сънародници и стотици хиляди там са създали бъдещето си“.

Докъде би стигнал Ердоган?

Изкушавам се да цитирам размишления на Ахмет Давутоглу по този въпрос от края на 90-те години на миналия век за мястото и ролята на Турция в ислямския свят.Турция вероятно ще бъде на първо място сред държавите, повлияни в най-голяма степен от демографските процеси в западните държави, които се развиват в полза на мюсюлманските общества. Ако се използва по подходящ начин, постоянно нарастващото културно, политическо и икономическо влияние на тези общности в западните държави, е голям шанс за Турция, изпратила съществена част от човешкия си ресурс в тези страни... да се сдобие със сериозни възможности да бъде представена в културната и политическата област.“ (“Стратегическа дълбочина“ с. 315). И следва предупреждение: „В противен случай действията в тази посока може да предизвикат силни противодействия. (Курсивът е на Л.П.).

Което и стана в резултат на сегашната политика на груб натиск от страна на Ердоган. По повод приетата през ноември т.г. резолюция от Европейския парламент за замразяване на преговорите за членството на Турция в ЕС заради нарушаването на правилата на правова държава след опита за преврат, Ердоган заяви: „Ако продължите, вратите на границите ще се отворят.“

След него Ангела Меркел също посочва, че действията на турските власти след опита за преврат не позволяват да се започне обсъждане, забележете – на нови теми в преговорите с Турция. (Курсивирано от Л.П.). Компромисът тук е в условността в двете изявления. В конкретната политическа ситуация обаче, всеки компромис между двете страни се възприема от Ердоган като слабост на Европа и като негова победа, като възможност да предявява все нови претенции. Ако продължи по този път и в даден момент отвори границите, пита се докъде е решен да стигне? Готов ли е за открит сблъсък, каквото и да означава това? Защото редица европейски държави вече предприемат мерки – ограждат се със стени, дислоцират армейски части по границите си, договарят съвместни действия, подготвят се за връщане на мигранти и др. Как ще се развият действията от двете страни, никой не може да предскаже. За най-лошия сценарий вече има прецедент – случаят със свалянето на руския самолет и въведените от Русия санкции, които предизвикаха криза в турската икономика с големи поражения в селското стопанство, строителния бранш, енергетиката, туризма. А ЕС продължава да е най-важният външнотърговски партньор на Турция и има достатъчно ефективни механизми за въздействие върху турската икономика. Засега не ги използва по разбираеми причини – те са нож с две остриета, – но ако се види принуден от някой непростим гаф на Ердоган,  последствията могат да приемат драматичен обрат. И за самия Ердоган.

Един резонен въпрос

Защо Ердоган си позволява да поставя ултиматуми на своите традиционни политически и военни съюзници и партньори? Кое му дава основание да се държи с тях като самозабравил се диктатор?

На тези въпроси могат да се дадат различни отговори, но най-близкият до истината ми изглежда следният: той знае, че държи в ръцете си козове, с които другите трябва да се съобразяват, че те нямат друга алтернатива в региона освен него. Знае също, че ЕС е разединен, отслабен, зает с решаването на свои вътрешни проблеми. Такова поведение обаче има и обратна страна – руши имиджа на страната пред света, представя я като непредсказуем и ненадежден съюзник и партньор.

Това са по-важните проблеми, които ангажират вниманието на Ердоган на европейския фронт. Но той действа едновременно и на други фронтове. В Близкия изток вече воюва на сирийска територия със сирийските кюрди, смятани от турското правителство за терористи. Опасенията на Ердоган са да не би сирийските кюрди да постигнат независимост след ликвидирането на ИД. Турция същевременно иска да си запази зона на влияние, която да й позволи участие в бъдещи преговори след прекратяване на военните действия. (Тази не толкова сложна за разгадаване игра на Ердоган е по-подробно изложена в статията на Зорница Илиева „Ердоган с крачка назад и крачка встрани“, в. „Дума“, 5 декември т.г.). Това е Ердоган – непредвидим, ненадежден, несигурен партньор. Всяко негово изявление следва да се приема като предпоследно.

Третият фронт е вътрешният

След опита за преврат вече месеци наред в Турция се провежда масова чистка в държавния апарат, армията, в партии и обществени организации, в медиите, на заподозрени като участници в заговора. По данни на ООН вече са арестувани около 37 хиляди души. Такова масово потъпкване на демократични права и свободи, на масов терор и на преследване на инакомислещи не е имало през целия период на управлението на Ердоган и на неговата Партия на справедливостта и развитието от 2002 г. насам.

Неслучайно Ердоган отделя важно място в своето слово в Бурса на въпроса за културно-историческото наследство. В неоосманистката доктрина това е носеща конструкция с голямо, не само научно, но и политическо значение. Неговите разсъждения са предимно политически, но са едностранчиви, пристрастни, конфронтационни, затова и спорни. Впрочем и сред учените не цари единомислие. Така че проблемът продължава да е актуален, без да е загубил дискусионния си характер.

Преди 1000 години, твърди Ердоган, селджукските турци са стъпили в Анадола, а по-късно продължили пътя си по земите на 30 държави, проливайки кръвта си. Но пропуска да отбележи, че това са били чужди земи, обитавани в продължение на векове от други народи, създали там своя култура и цивилизации. На Балканите например са живели траки, българи, славяни, византийци, елини, албанци, даки и др. Те са били поробени от турците, завоевателите са унищожили техните политически и интелектуални елити, което довежда до дълбок културен упадък и дори варваризъм. Доказват го учени, историци, политолози. Признава го и Ататюрк, който в редица свои изказвания изразява рязко отрицателно отношение  към османизма, обявява се против идеализацията на историята на Османската държава, доказва илюзорността на всяко искане да се запази турското наследство над земи, „които не могат да се нарекат собствено турски“. Неоосманистите от своя страна величаят османското господство като „златен век на Балканите“.

Право на Турция е да претендира, че петвековната османска империя е част от нейната история, че през този период е била велика сила, влиятелен фактор в европейската и в световната история. Но това не е история на народите в завладените територии. Историята на балканските народи е друга – история на борбите им за оцеляване, за културни, верски, социални и икономически права в пределите на империята, за национално освобождение и за възстановяване на държавността им. Тези народи и техните наследници все още носят травмите на османското наследство. За тях разцветът на Османската империя по никакъв начин не е техен разцвет. И никак не е случайно, че след националното им освобождение в балканските страни протича процес на заличаване на следите на османското културно–материално и духовно наследство, който продължава и днес.

Неоосманистите  следят ревностно и с безпокойство този процес. „На Балканите, пише Давутоглу, с всяка разрушена джамия, с всяко западнало османско учреждение, с всеки заличен елемент на османската културна традиция се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция в този регион.“ И още: „Безучастното отношение към разтурянето на религиозните институции, които са последната опора на остатъчната османска култура в България, е резултат от неправилните възгледи на авторите на турската външна политика за сфери на влияние, като негативните последици от това бяха осъзнати едва след акцията на пълна асимилация по времето на Живков“ (“Стратегическа дълбочина“, с. 76).

Само носталгия ли?

И се заеха с разработката на нова своя политика за поддържане жизнеността на османо-ислямската култура. В нея е залегнал постулатът, предложен от Давутоглу, че Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които да й предоставят правото на легална намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите.

Какво е това? Само носталгия? Или просто мюсюлманска солидарност?

Чрез грижата за съхраняването и поддържането на съществуващото културно-историческо наследство Турция играе ролята на покровител на турско-мюсюлманското население, повишава самочувствието му и го консолидира като мюсюлманска общност. Това е стратегически компонент на неоосманистката доктрина за завръщане на турската държава в териториите на бившата империя. Затова е така загрижен Ердоган за „защитата и опазването на живеещите в тях наши братя“.

Турция, разбира се, е в правото си да се грижи за своите сънародници зад граница. Това правят и други държави. Прави го и България. Не е случайно определението за етносите като възможен мост за сближение между две държави. Този мост се изгражда с доброжелателна политика и от двете държави.

Когато историческата родина използва своя етнос като претекст за намеса във вътрешните работи на другата държава, тогава се гради не мост, а стена. Същият резултат се получава и когато етносът не се адаптира към държавата, в която живее и не желае да прави това и когато историческата родина поощрява такова поведение.

Заплахата

Към България Ердоган и турското правителство предприемат действия, които са недопустими между две суверенни държави – като че ли България е вече турски вилает. Особено груби форми прие натискът им след като Лютви Местан бе свален от ръководния пост в ДПС.

 

Неотдавна в българската преса се появиха информации, че ходжи и имами пристигат безпроблемно у нас и извършват религиозна дейност в джамии и районни мюфтийства на издръжка от турската държава. Това е ставало в продължение на години със съгласието или по настояване на главното мюфтийство. Четеш и не вярваш на очите си: как е възможно това да става в една суверенна българска държава? Или ние вече наистина сме само територия?

Ердоган казва, че не можел да мисли по различен начин за Одрин и за Кърджали. Може и да е прав. Защото Кърджали заема специално място в неоосманистката стратегия. Градът е наричан в средите на политическия елит в южната ни съседка „Калето на турците“. Кърджали е превърнат в политическа лаборатория на неоосманистите. Един от фаворитите на Ердоган, бившият председател на парламентарната комисия по външна политика в Меджлиса Ферад Сеид, публично заявява: „Владели сме Балканите и пак ще ги владеем“. В публикувани в Турция географски карти районът от Черно море под Бургас чак до град Гоце Делчев е отбелязан като част от турска територия.

Неоосманизмът завоюва позиции у нас, които не бива да подценяваме. Главната отговорност за това носят доскорошните български управляващи. Те не оцениха и продължават да подценяват заплахата, която неоосманизмът носи със себе си за българския народ и държава. И досега мълчат по изказването на Ердоган в Бурса. Но най-обидното е, че в отношенията си с турските  ръководители се държат като васали, готови на унизителни отстъпки, без да си дават сметка, че по този начин унижават собствения си народ.

Словото на Ердоган дълбоко ни засяга като народ и държава

За съжаление, както казах по-горе, то и до днес не получи заслужаващ официален отговор. Мълчанието не е отговор. Затова пък социалните мрежи загряха от възмущение и протести. Появиха се и полезни идеи и предложения за неотложни ответни мерки по охрана на границите ни и др., но останаха приглушени от мъдри съвети, че трябва да бъдем внимателни. Разбира се, че трябва да сме внимателни, защото държавата ни сега е в неравностойно положение с Турция. Това обаче не е основание дипломацията ни да се държи като скована от страх пред настъпателната и безцеремонна понякога турска дипломация. И днес България не е безпомощна, има сили, аргументи, козове да отстоява националния интерес. Не трябва да се подценява и пренебрегва фактът, че Турция също е заинтересована от добри отношения с България. И още, че нейната външна политика е белязана не само с успехи, но и с провали. В последно време тя губи престиж и влияние и вътре, и вън от страната си.

Това благоприятства  предприемането на действия не само на дипломатическото поле. Нужен е задружен отпор – от всички държавни институции, от православната ни църква, от политическите партии, организации и движения, от граждански обединения, патриотични, професионални и религиозни общности, от всичко българско и родно. Залогът е голям – касае се не само за националната сигурност, а за оцеляването ни като народ и държава.

Приоритетната роля е на държавата с всички нейни правоохранителни органи. В нейна власт е да създава законови условия за дейност по опазване на България като национална държава. На първо място в това направление, при надвисвалата опасност от миграционна вълна, е да се осъществят предлаганите от военни експерти мерки за охрана на границите ни, включително и с участието на армията и др. От приоритетно значение е също приемането на закон, който да защити България от ислямска инвазия. Както постъпи Австрия (с приетия  през февруари 2015 г. „Закон за Исляма“), последвана от Германия.

Българската православна църква е друга важна инстанция, която следва да се погрижи за опазване на българските граждани от ислямско нашествие. Необяснима е нейната пасивност днес, като се имат предвид епичните й борби в условията на турското робство за отстояване на религиозните права на българското население. Сегашното посегателство на турския и арабския краен ислям върху тези права е фактическо продължение на тази борба.

Много важна роля може да изиграе една среща на равнище президенти на България и Турция за обсъждане на двустранните отношения. Новият български президент ще има възможност да постави на масата на преговорите назрели проблеми и да изложи открито и откровено позициите на нашата страна. Очакванията са, че той ще представи достойно България, ще отстои българския интерес и ще подчертае отново нашата готовност за честно сътрудничество, без надхитряне и демагогия, без притискане на съседа до стената, когато е в неизгодна позиция.

Важни, сложни и трудни задачи има да решава българската дипломация и на международната арена. Промяната, която се очертава в международните отношения в последно време, благоприятства, но може и да усложни нейната роля. България направи вече първите стъпки по дългия път на тази промяна с избора на нов президент. Това не е много, но на попрището на международната дипломация е от голямо значение. Тук и сам воинът е воин.

Ние сме членове на ЕС и НАТО. Това е предимство. И двете организации не са в добра кондиция, особено първата, но продължават да играят важна роля в международния живот. Те са международна трибуна, която позволява да се излагат и отстояват позиции и становища по важни международни проблеми. България е заинтересувана да използва техните възможности преди всичко за защита на своята сигурност. Особено сега, когато е застрашена от закани на съседна Турция за „отваряне на вратите“ и масово нахлуване на мигранти.

България не може да се справи сама с тази опасност. И е естествено да се обърне към НАТО за активна намеса. Ако членството ни в тази организация не може да ни защити от друга държава-членка на НАТО, тогава България е в правото си да потърси помощ от друга държава – например Русия. Членството ни в НАТО не пречи да имаме добри отношения с Русия. Защо Турция, като член на НАТО, може да води самостоятелна политика към Русия, а България да не може? Разбира се, това предполага тя да провежда истинска балансирана политика – не да иска добри отношения с Русия и да води политика на санкции срещу нея. В това оотношение новият президент Румен Радев може да изиграе голяма и важна рола. Той е убеден привърженик на приятелски връзки с Русия и руския народ и може да допринесе за развитието на тези връзки във всяко отношение. А като генерал, възпитаник на военни американски академии, може да допринесе и за намаляване на противопоставянето  между САЩ и НАТО, от една страна, и Русия  – от друга.

Заедно с това България трябва да търси активно сътрудничество и с балканските си съседи – Гърция, Сърбия, Македония, Румъния, над които е надвиснала същата заплаха.

Давам си сметка, че по всички тези въпроси съществуват различия и противоречия в българското общество. Но времето, в което живеем, е кризисно и в такива условия се засилва чувството за единение в името на оцеляването ни като народ и държава. Да си спомним призива на прозорливия дякон от Карлово: „За Отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора“.