Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

„СО КОИ ОЧИ“ ЩЕ ГИ ПОГЛЕДНЕМ?

Е-поща Печат PDF

Езикът на един народ се променя и развива, както се променя и развива и самият народ. Достатъчно е да сравним съвременния български език със старобългарския език. Някога този език се изучаваше в гимназиите. Аз съм го учил в Асеновградската гимназия през годините 1939–1945.

Най-голямото изменение в развитието на българския език е промяната му от синкретичен в аналитичен. Малко са подобни промени в другите езици. Този процес в българския език можем да почувстваме, да проследим до известна степен и в наши дни, при слушането на народните песни.

Да вземем за пример един стих, типичен за тези песни: „Мама СтоянУ думаше“.

Това „у“ е типично за дателния падеж на думи от мъжки род.

В наши дни можем да чуем този текст без това „у“: „Мама Стоян думаше“.

Пропаднало е, изчезнало е „у”-то. Имаме чувството, че нещо не достига, нещо е пропуснато.

И съвременното изпълнение на този стих е:

Мама НА Стоян думаше“.

Падежната форма – дателния падеж – на „у”-то е заменена с предлога „на“.

Напоследък е доста популярна и често се изпълнява прекрасната песен „Канят ме, мамо, на тежка сватба“:

„Канят ме, мамо, на тежка сватба,

млад кум да бъда на първо либе.

СО кои очи ще я погледна,

СО кои уста ще й продумам?“

Някои редактори и изпълнители не харесали предлога „со“ и го изхвърлили. По-скоро изхвърлили „о”-то, без да им мигне окото, без да се замислят, че с това се нарушава ритъма, нарушава се музикалното звучене на песента. Тия три „о”-та в третия стих звучат като исо, като бурчилото на гайдата.

Подобни промени и съкращения, понякога просто драстични, са правени и на други песни, стихотворения и прочее. Спомням си например за песните „Село, село, пусто село“, „Продават се, мамо, Белите манастири“ и други. При изпълнение на песни по текст на стихотворения от български поети обикновено се съобщава автора на музиката, а се премълчава името на поета.

Нещо подобно се е случило и с песента „Канят ме, мамо, на тежка сватба“. Тя се представя, пее се като народна песен. Всъщност това е стихотворение на Кирил Христов.

През един период поетът написва и публикува цикъл стихотворения в духа на народната песен, подобни на „Канят ме, мамо...“.

Михаил Арнаудов, който по това време е млад учен и следи развитието на поета, се обажда на автора с писмо, в което изказва своето възхищение от тия стихотворения. По-късно, в голямата си монография за живота и творчеството на Кирил Христов, академик Арнаудов анализира подробно тоя цикъл стихотворения.

Предлозите „со“ и „во“ се срещат в произведения и на други видни български автори и по-специално в поезията на Пенчо Славейков.

Някои от най-значителните промени в българския език са извършени при така наречените правописни реформи в езика. Срещу последната правописна промяна след 9-и септември 1944 г. българските писатели остро реагираха. Спомням си статиите на Христо Радевски, Станислав Сивриев.

Радевски се възмущаваше от премахването на „ь“. По-рано пишехме думата ден, казва той, с „ь“, който придаваше мекота на буквата „н“, на цялата дума. И с пълния си член думата звучеше „денят“. Сега ще пишем „денът“. Колко твърдо, колко грубо звучи това! И става дума не само за този случай, а и за много други.

Станислав Сивриев разглеждаше глагола „съм“. В трето лице множествено число пишехме „съ“, сега става „са“. Мисля, че имаше и карикатура към тази статия, в която езиковед от университета – участник в провеждането на правописната реформа, беше накичен с това „са“ като с обици...

Забележителна статия по тези проблеми „Слепите граматици“ пише, много преди това, проф. Александър Балабанов, която беше препечатана в „Словото днес“.

Очаквах, че в дискусията за българския език тази статия ще заеме централно място. Уви, това не стана! Но затова пък на вниманието ни предложиха проект за НОВ, ВТОРИ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК - „МАКЕДОНСКИОТ ЯЗИК“...

Видният учен, философ, езиковед, поет Балабанов, сочи в своята статия, че официалното утвърждаване на източното българско наречие за литературен език (а от там и в говора), премахването на „ятовата гласна“ - „е двойното“, а отчасти и на „Ъ“ ще нанесе огромни поражения на езика, ще има отражение от етнографски, етнически и прочее характер за нацията.

Защо, пише Балабанов, не можеше да се намери разрешение на проблема за „Е”-то и „Я”-то, защо в Източна България да не казват „мляко“, а в Западна „млеко“, и двете форми да са валидни, защо в Източна България да не казват „вяра“, а в Западна „вера“?

Като четях тия думи, си спомних, че Вапцаров озаглавява едно от най-хубавите си стихотворения „Вера“. След правописната реформа това стихотворение се публикува като „Вяра“. Но в текста на стихотворението няма как да се промени думата „вЕра“ във „вЯра“, защото думата се римува с „пантера“! Няма как тази „пантера“ да се превърне в „пантяра“, то ще бъде кощунство с поезията на Вапцаров, който е обръщал изключително внимание на римите. И  затова за заглавие на стихотворението се пише „Вяра“, а в текста думата остава „вера“...

„Е”-двойното“ (ятовата гласна) до известна степен е обединявало и двете наречия в българския език - източното и западното.

В Източна България хората са го писали, но са го произнасяли като „я“.

В Западна България хората са го писали, но са го произнасяли като „е“. Но това не е правело впечатление нито на едните, нито на другите и те всички са се чувствали като стопроцентови българи!

Тук бих искал да припомня казаното от Запрян Запрянов в книгата му „Произход и наследство на българите (пътеводител във времето)“ (изд. „СИМЕЛПРЕС“, С., 2012 г. стр. 194): „До средата на IX век (десетилетия преди покръстването) вече са сформирани в общи линии българската народност и държава... Езикът по българските земи (Мизия, Тракия и Македония) преди покръстването се отличава от другите славянски езици по същото време и е славяно-български. Още през IX век в граматиката на този език са установени типичните за българската граматика членувани форми, липса на падежи и звуковете Ъ, ШТ (Щ), ЖД и гласната „Е”-двойно, както и множество старобългарски думи, увековечени в наименованията на селища и местности.“

На базата на този славяно-български език светите братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски създават новата азбука и новия правопис.

Те извършват истински подвиг!

За някои специфични езикови особености на славяно-българския език те измислят нови букви: голяма носовка, малка носовка, ятова гласна (е-двойно), Ь и буквата-звук Ъ, един звук, който чужденците обикновено на могат да произнесат, но който краси нашето име, нашия етнос – БЪЛГАРИ!

Но какво става през следващото хилядолетие с тези букви?

Буквите Голяма и Малка носовка – изчезват;

буквата Е-двойно (ятовата гласна) – е изгонена;

буквата Ь е до голяма степен обезличена;

буквата-звук Ъ е отстъпила много от позициите си на „а”-то...

Това, неизбежно, се е отразило и отразява и на езика!

Аз съм литературовед, а не езиковед, и ако съм допуснал някои неточности в това отношение, не ми връзвайте кусур. По-важно е дали сте съгласни с основното, с главното, което казвам и което вълнува и тревожи много българи.