Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

АНТИКОМУНИЗМЪТ, ДЪРЖАВНОСТТА И ДОСИЕТАТА НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Е-поща Печат PDF

На 7 юли в залата на РКИЦ-София се проведе национална научна конференция на тема „Антикомунизмът в постсоциалистическа България”. Инициативният комитет с председател проф. Ангел Димов бе събрал изтъкнати учени и общественици да споделят своите размисли за тази общо взето не нова форма за разединение на българското общество, за похабяването на националната енергия и изкривяването и пренаписването на най-новата българска история.

Конференцията бе открита със слово на проф. Ангел Димов, който пое и ръководството на първия панел – „Генезис и основни характеристики на антикомунизма в света и в България след 1989 г.”, включващ докладите на чл.-кор. проф. Васил Проданов и съдокладчици по темата проф. Нако Стефанов и д-р Христо Паунов. Вторият панел – „Национални характеристики на българския антикомунизъм”, включваше и задълбочени доклади на проф. Андрей Пантев и на проф. д-р Бончо Асенов („От антикомунизъм към антибългаризъм”). За съжаление до редакционното приключване на броя успяхме да изслушаме само споменатите автори, а предстояха изследванията на доц. Андрей Бунджулов, доц. Владимир Царевски, проф. Димитър Цацов, Петър Волгин, д-р Радко Ханджиев, проф. Минчо Минчев, проф. Максим Мизов, проф. Дончо Конакчиев, проф. Людмил Георгиев...
„Нова Зора” публикува в бр. 25 предизвикалата много вълнения и дискусии сред нашите читатели публикация на писателя Панко Анчев „Левият антикомунизъм”. Темата на националната конференция представлява интерес за просветената публика на „Нова Зора” и ние ще се стремим той да бъде удовлетворен. Днес представяме предварително депозираното в редакцията изследване на полк. о.р. д-р Тодор Ников.
Гости на конференцията бяха зам.-председателят на Народното събрание Валери Жаблянов и първият секретар на посолството на Руската федерация Максим Знаменский.

 

Поставянето на въпроса за антикомунизма и неговите прояви е не само навременна стъпка, но и крайно необходима мярка с оглед нормализирането на  политическия и обществен живот в България.

По принцип под антикомунизъм следва да се разбира система от възгледи на част от обществото, противоречаща и отхвърляща основните постулати, формулирани още от класиците на марксизма. И за да се доближим до истината за характера на антикомунизма, тези възгледи и прояви следва да се разгледат в конкретните условия,в които възникват и се развиват. В това отношение примерът на България е много показателен.

1. Възникнал и направил първите си стъпки с възвръщането на политическата сцена на старите, традиционни буржоазни партии, не без чужда помощ и финансиране, антикомунизмът в България не можа да придобие характера на стройна система от възгледи. Това предопредели и слабостта на крайната десница, която го изповядваше и изповядва. Нейните антикомунистически тези и прояви не произтичаха от твърди идейни убеждения, а са по-скоро средство и прикритие на откровен стремеж за политическа власт, като най-сериозна възможност за придобиване на материални блага. По същество това предопределя меркантилно-потребителския характер на антикомунизма у нас. Но не само на антикомунизма. Отстъпвайки и  предприемайки редица компромиси, българските леви, начело с БСП, се разболяха от същата болест. Само така можем да си обясним десните по същество мерки на „левите” правителства с участието на БСП: плоският данък е най-безспорен пример в това отношение.

2. Лисата на твърда идейна схема доведе до размиване на границите между „ляво” и „дясно”. До смущаващата и объркваща практика на леви мерки от десни правителства, и обратно. Благодарение на множествеността на идейни нагласи и нюанси България вече е рекордьор в броя на политическите субекти - както в ляво така и в дясно. Политическото номадство стана своеобразна норма на поведение.

3. В идейния сблъсък, доколкото го има, бяха извадени и превърнати в мантри постановки от епохата на „студената война” - „левите само разграбват онова, което десните са натрупали”. „Насилието, каквото е било непосредствено след 9 септември, се е  запазило непроменено до 10 ноември” и т. н. Вместо да организира нов прочит на историята (включително и на собствената си биография) „лявата” БСП срамежливо се пази от всякакъв смислен анализ на собствните си грешки, оголвайки гърба си за удари, които в очите на хората изглеждат аргументирани и меродавни.

4. Меркантилно потребителският характер на българския антикомунизъм най-ярко се прояви при разграждане структурите на социалистическата държава и най-драстични форми той придоби във връзка с ликвидирането на органите на Държавна сигурност. По инициатива и с непосредственото участие на БСП бе приет Закон за разкриване на документите на ДС. Нека веднага да кажем, че той е дело на недостатъчно чистоплътни юристи, имам предвид конкретно г-жа Татяна Дончева, член на тогавашния ръководен екип на БСП. Този закон въведе понятието категориална отговорност, почти забравено след разгрома на хитлеризма. Той задължава да бъде обявен не само щатния състав на ДС. Задължава да бъде разкрита и действуващата агентура - единственото ефективно средство за борба с престъпността и за защита на българските граждани. В това отношение България се домогна до палмата на първенството: такова чудо не бе се случвало никъде! И човек се пита

какви са причините?

Възможно е  конкретни постановки на закона да са поръчка на довчерашните ни противници, станали вече съюзници. Но факт е, че всички, които тръгнаха да разграбват народното богатство, изпитват панически страх най-вече от агентурата. Споменът за Живко Попов и Георги Вутев е все жив изглежда, макар че размерът на техните злоупотреби е детска игра в сравнение с грабежите и злоупотребите на „новите демократи”.

От влизането в сила на приетия от Народното събрание  на Р България Закон за осигуряване достъп до документите и разкриване принадлежност на българските граждани към дейността на бившата ДС изминаха повече от 10 години. През всичките тези години народните представители се задоволяваха да изслушват, изчитат и приемат ежегодните доклади на назначената от тях комисия. Никой не  дръзна дори да направи анализ на последиците от прилагането на закона и от дейността на самата комисия.

Общи последици

А. Отражение върху борбата с престъпността

Законът поставя на преден план не характера на дейността на индивида, а преди всичко връзката му със структурите на органите на ДС, независимо от това, че тази връзка може да бъде от най-различен харктер. Всичко е наблъскано в един кюп и всяка връзка с органите е предпоставена като обществено укорима. Мракобесието на подобен подход е очевидно. За съжаление, в борбата с престъпността (от всички категории) прилагането на този подход има много сериозни негативни последици.

На първо място, българският гражданин се отнася с резерви и се дистанцира от всякакъв контакт с органите на Министерството на вътрешните работи. И наистина, каква е гаранцията му, че утре няма да бъде окачен на „стената на позора” като доносник? Свидетели сме на показни разстрели посред бял ден, а няма доброволни заявители! И няма свидетели!.. Гражданинът днес е поставен между чука и наковалнята. От една страна го дебне опасността от обществено опозоряване като доносник, ако помогне на органите, а от друга, опасността от възмезден куршум от страна на престъпните групировки, ако изтече информация за оказаната на полицията помощ.

С този закон е нанесен сериозен удар върху първоизточниците на информация. Издигната е  неверната теза, че събирането и съхраняването на информация  е нарушение на човешки права. Спомнете си воя по повод информационо дело „Галерия”.

На тази основа  се правят непрекъснато опити да бъде лимитирано правото на държавата да получава информация.

Получаването на информация обаче никога и при никакви условия не нарушава нечии права. Права се нарушават чрез едно или друго манипулиране на получената информация.

 

А задача на държавата е да не допусне нейното изтичане, независимо от какво естество е тя. Важното е да не бъде допусната неправомерната й реализация именно в ущърб на гражданите.

Днес агентурата като основен източник на информация не съществува или е в ембрионално състояние. През 1981-1985 г. показателят „агентурна натовареност” на оперативен работник средно за страната беше  7.8-8.3 по линия на ДС, и 14.2-15.6 по линия на Народната милиция (НМ), като и за двете институции не са включени доверените лица. Само преди година бяха предоставени данни, че „агентурната натовареност” в новите демократични условия по линия на полицията е намаляла до показател 2! Всеки сам може да направи заключение как влияе липсата на агентурен апарат върху ефективността на правоохранителните органи в борбата с престъпността и в защита на държавата. Данни по линия на ДАНС не са известни, но и там положението вероятно е в подобен порядък.

Забелязва се и друг, нека го наречем страничен ефект. Поради липсата на агентурна информация рязко нарасна ролята и броя на специалните разузнавателни средства. Ситуацията е подобна на онази от ФБР и ЦРУ в периода 1948-1956 г. Не само България, но далеч преди нас и САЩ се оказаха пред лицето на неимоверно нараснали разходи за техническо проникване. И се върнаха към създаването и поддържането на дееспособен агентурен апарат, като основно средство в борбата с престъпността. Това още веднъж подкрепя извода за вредата от действащия закон.

Без всякакви аргументи, за  част от „репресивния апарат” бяха обявени и структурите на политическото и военно разузнаване. Обявяването на гражданите в принадлежност към тези структури не може да бъде обяснено по друг начин, освен като „изпълнение на чужда поръчка”. Обявени бяха и действащи офицери. В противовес на скудоумното обяснение на г-жа Екатерина Бончева, член на комисията, която лековато заяви: „Те знаеха, че предстои да ги обявим, да са ги изтеглили...”, се чувстваме задължени да поясним: нашите разузнавачи са достойни хора, които възприемат и „обявяването за персона нон грата”, и лежането по чужди затвори като неминуем риск на тяхната професия. Изтеглянето на разузнавачите е най-малкото зло. Действителният размер на катастрофата е много по-голям, защото няма в света държава, която да не използува посолствата си за разузнаване. Включително и по отношение на „приятелите”. Именно затова първата работа на всяко контраразузнаване е да води точен отчет и да осъществява контрол на връзките на работещите в посолството с местни граждани. Контраразузнавачите знаят, че някъде сред тези връзки са прикрити реалните източници на конфиденциална информация.

Ако сте изтеглили разузнавач, това означава, че сте обявили официално, че той е такъв. На него нищо не могат да му направят. Но Господ да е на помощ на онези, с които той е дружил и поддържал контакти. От този момент нататък следва да забравим изобщо за категорията „приятели на България” зад граница. Ето това са реалните измерения на катастрофата, причинена от т. нар. Закон за досиетата.

В заключение трябва да кажем, че без дееспособен агентурен апарат, без категорията „приятели на България в чужбина”, държавата ни прилича на таралеж, на който новоизлюпените демократи от всички цветове и нюанси току-що са обръснали бодлите. Остава ни да стоим и да чакаме, за да видим какво ще решат лисиците. На закуска ли ще ни изядат, или ще ни оставят за по-късно. Сиреч, не разполагаме с реално оръжие за противодействие нито срещу вътрешната престъпност, нито срещу международните „доброжелатели”.

Б. Отражение върху политическия живот в страната

От гледна точка на сигурността, приемането на този закон бе едно логично продължание на историята с „Оня списък”. Предателството като инициатива и изява на отделни лица, стана  официално регламентирано деяние чрез закона, приет от родния ни парламент.

В света не съществува специална служба, независимо дали е „приятелска” или „враждебна”, за която поименното осветяване на агентурата ни да не представлява интерес. Но определено най-сериозен интерес осветяването, разбирай ликвидирането на агентурния апарат, представлява за съседните държави. И преди всичко за Република Турция! Подобно твърдение не е плод на оперативна или политическа параноя. То е обективна реалност, доказана от цялостния ход на българо-турските отношения. през годините.

Страшното е, че с лека ръка бе въведена  нова, сериозна разделителна линия на противопоставяне в и без това разделеното българско общество. Към противопоставянето сини на червени, демократи на тоталитаристи, левскари на цесекари, сега се прибави и противопоставянето ченгета на неченгета. И благодарение на „далновидната „българска журналистика” това противопоставяне е доведено до гротеската „сатрапи” / „жертви”. Пускаш телевизора или отваряш вестник и неминуемо ще намериш и тълкувания в този аспект.

Каква е реалната картина днес

от приложението на закона?

1. Обявените щатни служители на бившата ДС са около  8000 човека.

2. Обявените агенти, доверени лица и съдържатели на явочни квартири са между 15 и 20 000 души.

3. Все още необявените агенти, доверени лица и съдържатели на явочни квартири са около 80 000 души.

Общият брой на засегнатите, както е видно, е някъде между 110 и 120 000. Съвсем близко до ума е, че тези хора, свързани с органите, се чувстват предадени от собствената си държава. Те или не гласуват, или гласуват за малки политически партии. От това страда преди всичко държавата и светая светих на нашето време – демократичният процес, защото не може да бъде друго и поведението на членовете на техните семейства, имащи право на глас. Все още не е напълно изследван процесът и за онази група хора, които поради една или друга причина не са кандидатствали и нямат намерение да кандидатстват за публични длъжности. И не са все още обявени като сътрудници на ДС. При всички тях обаче водеща е обидата от споменатото предателство на държавата, извършено с подкрепата и по инициатива на БСП.

Няма съмнение, мнозинството от тези хора живеят с твърдото убеждение, че са служили на българската държава, а не на партията, на която БСП е наследница. Като се има предвид, че 85 % от списъчния агентурен апарат е вербуван на основата на чувството на солидарност и патриотизъм, може да се твърди, че става дума на първо място за неминуем отлив от твърдия електорат на БСП като ефект от приемането на закона. На второ място иде реч за неизчислимите щети на държавата от уязвеното родолюбиво чувство, която тя би следвало да съхранява и да подкрепя, а не да дамгосва. И това е много по-страшно, защото партиите, макар и столетни, могат и да си отидат, но държавата е важна и тя трябва да бъде опазена.

Тук следва да се отчита и един друг аспект. В своята дейност органите на ДС винаги са търсили помощта и съдействието на „хора с обективни и субективни възможности”, казано на служебен език. Това не е било и не е приумица, а е отражение на непрекъснатото усложняване на решаваните в сферата на борбата с престъпността задачи. Самата обстановка през годините наложи да се търси съдействието на цвета на нацията, на българската интелигенция. ”Политическият остракизъм”, осъществен чрез закона, иницииран от БСП, доведе до отдръпване на интелигенцията от нея, до чувствително снижаване на интелектуалния потенциал на тази партия. И това щеше да бъде незначителна или частна загуба, ако от този процес не спечели единствено ДПС. Партията, с около 40-ина депутати, които обаче гарантират перманентното й участие във властта под формата на коалиционен партньор.

Фактически, като съвносител на закона, и с неговото приемане, ДПС реализира позитиви в няколко насоки:

1. С тоталното разкриване на агентурата превърна в реалност мечтите на редица разузнавателни централи и главно на специалните служби на Република Турция.

2. С приемането на закона, по предложение на ДПС, изведнъж цялото ръководство на партията, което се състои от бивши агенти на ДС, се оказаха най-загрижените за т. нар. демократичен процес. Щети от разкриването им те не понесоха.

3. Намалявайки подкрепата за един от политическите мастодонти – БСП, ДПС си осигури не само перманентно присъствие в управлението, но и позиции за извиване на ръцете на партньорите във властта.

По същество това е и една от причините за резките открити атаки на ДПС към ГЕРБ днес. Очевидно е, че  тук си казват думата и негативите на самото управление на ГЕРБ. Но отчетливо прозира опит да се повтори същата тактика, която бе приложена по отношение на БСП.

Претенции към начина на регулация чрез закона

Незнайно по каква логика, въпросният закон третира като източник на мракобесие само органите за Държавна сигурност и разузнавателното управление на ГЩ на Българската народна армия. Трябва да си спомним обаче, че особено след Априлския пленум от 1956 г. тези специализирани служби са само елемент от цялата правозащитна система на НРБ. В тази връзка нека попитаме:

1. Мракобесието в най-голяма степен не зависи ли от нормите, заложени в НК? Къде са тогава господа нормотворците? Нима бившият чл. 108 от НК, който постановяваше, че дори разказването на политически виц траябва да се третира като противодържавна проява, е измислено и гласувано от ДС?

2. Съзнателно са подминати всички други звена на правозащитната система - прокуратура и съд. Проучванията на архивните материали показват, че след ликвидирането на лагерите няма човек, попаднал в затвора без съд и присъда. А преди това в лагерите са изпращани хора дори само с прокурорско постановление. На какво е основан този двоен аршин? Дали не на това, че законът е писан все пак от юристи, а гарван гарвану око не вади?

Едно обаче е ясно и не буди съмнение: този закон е писан от хора с повърхностни знания за принципите и технологията на работа на органите на ДС. Той акцентира само върху връзката „гражданин-органи на ДС”, и в този смисъл поражда твърде много въпроси.

С какво право например към „доносниците” са причислени и съдържателите на явочни квартири? Никога и при никакви условия те не са ползвани като източник на информация.

В картотеките е заложена и т. нар. „резервна агентура”, призвана да заработи в тила на противника,в случай на военни действия. Тези хора и понятие нямат, че са картотекирани на базата на оценка на  техните позиции и субективни качества. И на тях е приписано „доносничество”.

При разкриване извършителите на противодържавни прояви практиката е да се картотекират като агенти и доверени лица отделни доброволни заявители и свидетели. Това се прави с оглед използването им в хода на съдебното производство. Те също са обявени за доносници. Нима това е справедливо?

Хората на служба в ДС никога не са се смятали за всезнаещи и енциклопедисти. В този смисъл най-активно са използвани консултанти по конкретни въпроси. Давайки консултации и предпазвайки ДС от погрешни и пресилени оценки, тези хора не са знаели към кои конкретно граждани се отнася изяснявания въпрос. Но тези граждани също бяха картотекирани или като доверени лица, или като агенти. А комисията, само на базата на заложените картончета, ги обяви за доносници. Нима това е правилно и разумно?

Претенции към статута на комисията

Отваряйки дума за комисията, нека обявим и претенциите, които са към нейния статут.

1. Със самото си създаване комисията е поставена над политическите сили, а в редица случаи и над суверена. По същество с определения от закона статут комисията играе ролята на  политически филтър към високите етажи на властта и управлението в Р България. Това е съдържанието на благовидно звучащата теза „да осигурим на обществото информиран избор”. В съчетание с всички посочени по-горе органични недостатъци на начина на регулиране, правомерността на този „информиран избор” е повече от съмнителна.

2. Начинът на процедиране по отношение на лицата, свързани с ДС, които са се осмелили да  кандидатстват за публични длъжности, според неграмотните разбирания на комисията, прилича по-скоро на политически рекет, отколкото на „осигуряване на информиран избор на обществото”. Твърдението, че комисията само оповестява принадлежност, а не налага снемане на кандидатурата, не отговаря на реалните  дадености.

След двадесет и четири години обливане с помия на бившата ДС няма никаква нужда от подобно декретиране. На „осветения” е предоставена една-единствена възможност – сам да се оттегли, защото шансовете му в което и да е състезание са сведени до нула. С други думи, това предполага и предупреждението - опичай си акъла, преди да се кандидатираш, защото самата ти кандидатура задължително води до омаскаряване. Но най-поразителна е  директно регламентираната от закона сделка: снемаш кандидатурата си своевременно и няма да бъдеш обявен.

3. Освен ролята на политически филтър, на комисията  е вменено и „...извършването на изследователска  дейност, публикуване на документи, организиране на семинари, конференции и изложби с образователно-информационен характер”. (Раздел 1, чл.10).

Горката родна наука, кой щял да я прави! Г-н Евтим Костадинов? И г-жа Еекатерина Бончева!.. В това отношение комисията разбира своята задача много своеобразно. Тя не търси истината. Тя търси в миналото аргументи за оправдаване на полукриминалното ни настояще. За това свидетелстват публикациите, направени под егидата на комисията, и на изследователите Алексения Димитрова, Христо Христов, Момчил Методиев... В тези публикации е събрана „от десет кладенци вода”, за да се докажат несъстоятелни, предварително формирани тези.

Изобщо не е ясно как може да се прави анализ на дейността на една институция без задълбочено познаване на принципите и технологията на работа. Акцентът при подобен пропуск в знанията неминуемо пада върху долнопробната пикантерия, която ни се натрапва всекидневно.

4. За да оправдаят съществуването на комисията, нейния статут и  дейност, членовете и нейни адепти непрекъснато се позовават на Резолюция 1066 на ЕК и на опита на някои от бившите социалистически държави. Ще се опитаме да обясним този феномен.

• Преценявайки различията между отделните страни,  ЕК е подчертала, че тоталното или частично разкриване на агентурата и лустрацията са “допустими” при определени условия. Авторите на закона подмениха произволно думата „допустимо” със „задължително”. И за да защитят своето съществуване, членовете на комисията и определени среди от т. нар. “политическа класа” непрекъснато ни тикат в лицето като примери „Комисията Гаук”, и практиката в прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония. В останалите държави такова тотално „разголване” няма. А в Румъния постъпиха най-мъдро: обявяването на лицата с принадлежност към органите за сигурност на румънската държава бе отхвърлено от Конституционния съд.

Самото позоваване на „Комисията Гаук” в ГДР и на опита на трите прибалтийски държави е анекдотично. Родните адепти не проумяват, че „Комисията Гаук” е следствие от ликвидирането на една държава – ГДР. А Латвия Литва и Естония са рожби на ликвидирането на друга държава - СССР! При ГДР необходимостта от  лустрация е продиктувана от факта, че ЩАЗИ имаше за основен противник ФРГ. И независимо от това 17 400 бивши служители на ЩАЗИ в момента работят или в системата на Министерство на вътрешните работи на ФРГ или в БНД.

В прибалтийските републики републиканските органи на КГБ бяха органична част от подразделенията на КГБ на СССР. По такъв начин и в ГДР, и в прибалтийските републики лустрацията е мярка, насочена срещу рецидиви на дейност срещу новите държави.

В България действието на закона и комисията са насочени срещу устоите на обществото и държавата. И се налага подозрението, че някой някъде се надява да бъде прочетена без време заупокойната молитва на българската държава.

В тази връзка г-жа Екатерина Бончева в телевизионно предаване лансира удивителната по плиткоумие мисъл - „Тази държава няма нищо общо с онази  държава”. Очевидно госпожата не проумява, че народът, суверенът,  е все същият. Което значи, че и държавата е българска. А без народът и съществуването на българската държава става невъзможно.

Претенции към състава на комисията

Тук положението е прелюбопитно. При окомплектоването на комисията родният парламент съумя към органическите недъзи на закона да прибави и някои нови. Това бе извършено арогантно, на базата на консенсусно разбиране на всички политически сили за изискванията на „моментната политическа целесъобразност”. А това винаги води до съществени вреди.

В чл. 5 т. 4, разглеждащ проблема за състава на Комисиятта, четем: „Не могат да бъдат членове на Комисията лица, които са

1. осъждани за умишлени престъпления от общ характер,независимо от реабилитацията;

2. били щатни и нещатни служители на органите по чл. 1;

3. били секретни сътрудници на органите по чл.1;

4. щатни и нещатни служители, служители под прикритие и сътрудници на службите за сигурност и службите за обществен ред.”

Това е законосъобразно и справедливо изискване, което на граждански език означава „Да осигурим безпристрастност при работата на комисията, като не допуснем намесата на заинтересовани лица.”

Не намираме обаче, убедителен отговор на въпроса защо ако искаме да оградим гражданите и държавата от пристрастни решения, не сме достатъчно последователни? Само това ли са заинтересованите лица?

Защото, случайно или преднамерено, в закона не е заложена например формулировка от типа „Не могат да бъдат членове на комисията лица, били щатни или нещатни служители и сътрудничали под различна форма на чужди държави или на чужди институти, работили срещу НР България.”

Не е заложена и формулировка „лица, били обекти на  ДОР, ДОИ и ДОН на бившата ДС”.

По такъв начин авторите са създали чрез закона условия „жертвата” директно да съди „палача”. Това просто напомня практиката от първите дни след Девети септември 1944г.

Какво е това? Случайни пропуски? Или завеса от мнима безпристрастност, зад която се прикрива краен реваншизъм и заинтересованост от проникване на чуждо влияние?

При това положение и г-жа Екатерина Бончева, и г-н Евтим Костадинов, единият като бивш служител на радио „Свободна Европа”, а другият като щатен служител на службите за обществен ред, следва да бъдат лишени от правото на съдници като членове на комисията.

Претенции към практиката на комисията

Стана известен и друг факт.

Бивши служители на ДС, получили достъп до кадровите си дела, заявиха, че те са безнадеждно „опоскани”. При едно от многобройните предавания във връзка с работата на комисията неин член отговорно заяви, че „дела се разкомплектоват и се преподреждат съгласно изискванията на архивното дело”. Малко е да се каже, че това е престъпление. И че това е прикриваният опит за изкривяване на историческата истина за времето, в което сме живели.

За какво става дума?

1. Ако се познава технологията на работа, по делата винаги може да бъде възстановена истината. Разкомплектоването на делата погребва истината завинаги. А дали пък не това е целта?

Узаконяването на площадно-журналистическите квалификации за мракобесната същност на ДС не способства ли в това отношение? Случайно ли е, че всички примери, с които се доказва тази мракобесна същност, са взети от периода преди 1960 г.?

Истината е, че до втората половина на 50-те години ежегодно по гл. 1 от НК от ДС са били разследвани между 11 000 и 13 000 души! През 1968 г. броят на разследваните по гл. 1 е само 162 души, а в последващите години не надвишава цифрата 130 ежегодно.

Факт е също, че в периода 1980-1985 г. само 2,6 % от делата за оперативна проверка са прераснали в дела за оперативна разработка. 97,4 % от делата за оперативна проверка са свалени в архив с резолюция „Лицето не провежда подривна дейност срещу НР България”.

2. Свалянето на дело в архив в МВР е подчинено на много строги изисквания.

Всеки документ, всяка страничка е номерирана, делото е прошнуровано и най-отпред има опис на запозналите се с него, както и на всички подшити документи.

Разкомплектоването е най-добрата, ако не и единствената възможност да изчезнат документи. И дори да не се забележи, че са изчезнали. В същото време битуват все още непотвърдени данни, че търговията с архивни документи продължава.

3. В хранилището за документи в Банкя работят 100 човека. Не е ясно кой и по какви критерии ги е подбирал и ги е назначавал на работа там. Но е факт, че има изтичане на информация и до днес.

В заключение, настояваме, преди да се решава съдбата на комисията и на закона, Народното събрание да назначи пълна проверка на нейната дейност, ревизия за осъществения разход на средства и доколко то е законосъобразно и правомерно.

Основното обаче е да се гарантира съхраняването на делата и възможността по тях да бъде възстановена истината. Това е най-важното за обществото. Това би обезсилило всеки измислен аргумент, използван за целите на антикомунизма.

Служителите на ДС нямат основание да се страхуват от истината. И ако те са съгрешавали, винаги и всякога са били готови да понесат последствията на своите грехове. Но измислени грехове на тях не са им нужни. Те не са нужни нито на народа ни, нито на неговата държава България. Както не им е нужен за живота и пещерният разюздан антикомунизъм.