Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ВАСИЛ ЛЕВСКИ ИЛИ ВЯРАТА ДА ПРОДЪЛЖИШ

Е-поща Печат PDF

180 години от рождението на Апостола на свободата

Няма защо да скриваме един банален исторически рефрен, чийто произход и последвали рецидиви не са само българско явление. Той внушава угнетяващата зависимост, че колкото по-безпомощен е един народ в текущото съвремие, толкова по-безукорно изглежда неговото минало. И толкова по-старателно като утеха, а не като опора, то се въздига като щит срещу днешната безпомощност.

Ако в дните, когато отбелязваме неговата годишнина, вникнем в истинската същност на личностното величие на Левски, ще се успокоим, че той е твърде значим, за да бъде мехлем за текущи комплекси.

Различен ли е Левски за другите, както е така еднакъв за всички нас? Ние автоматично приемаме неговото магическо излъчване, често без да се замисляме докъде се простира то. Всичко казано от него възприемаме метафорично като библейско сказание. Той вгради особена стойност в “губенето” и “печеленето” в човешкия живот. Съдържание, малко връзващо се с императивите на пазарната психология.

Неговото властно влияние в нашето съзнание е мотивирано и от една особена причина. Тя е разположена в тягостните контрасти в следосвобожденска България. Настъпваше времето на възнаграждавания патриотизъм. Често пъти непропорционално по степени на заслуги. Всякакви пропасти разделяха бившите борци. Едните поборници ставаха министри, кметове и управители, другите пишеха почитателни писма за някаква малка пенсия. Едни търсеха отплата за служба на Отечеството, други с гордо мълчание се правеха, че не забелязват какво става с идеалите на отечествената свобода.

В първите години на Народното събрание Ботев бе окачествен от един избраник като “вагабонтин”. Вчерашните туркофили набързо и нагло ставаха русофили. На този релеф от метаморфози лицето на Левски ставаше още по-сияйно. Броените маслинки от отлитащата романтика ставаха символ на онази идейна чистота, която се изпаряваше пред очите на смаяните съвременници.

 

Тогава идва време,

когато потомците се укоряват, че не заслужават своите мъртви великани.

Защото наред с всичко останало, историческото наследство е съответствие между миналото и настоящето. То е ежедневен морален ангажимент, при който непрекъснато доказваш, че си приемник и носител на това, което славиш. Да “притежаваме” историческите си бащи основатели, означава, че ги заслужаваме. Съмненията в това генетично право придават понякога горчив привкус на всякакви чествания.

Напоследък сме се вторачили в онези четири въпросителни, които тълкуваме като укор на Левски към българското бъдеще. Въпросителните бяха дори окачествени като “вулканичен поплак” към нас. Малко спокойствие ни носи познанието, че явлението не е само българско. Колцина от историческите гиганти от ръста на Левски по света са съпоставими с онова, което творят днес техните потомци?

Затова все пак нещо е останало за “откриване” в Левски. Неговата универсална стойност не може да бъде видяна само в български или балкански рамки. Той е преодолял униформената рутина на тогавашната стандартна политическа рутина в Европа.

Той носи мъчния баланс между дързостта и разума - равновесие, слабо познато в дейността на останалите политически дейци в Европа. Ако познаваме атмосферата, сложностите и предразсъдъците, стремежите и резултатите на неговото време, тогава “европейското време” би следвало да наложи на Апостола демобилизиращо отчаяние.

За каква комитетска мрежа, за каква вътрешна организация, за какъв републиканизъм можеше да се говори в света на Бисмарк, който побеждаваше света на Мацини?! От общия порив на европейската революционна вълна през 1848-1849 г., назована “пролетта на народите”, бе останало малко нещо. Една куца конституция в Прусия, едно пряко гласуване за френски президент, провъзгласен за император в деня на годишнината от битката при Аустерлиц, когато Алфонс Ламартин е победен от нищожеството Луи Бонапарт, Наполеон Трети. Остава мъгляв федералистки проект в германския свят, една искрица гарибалдийски републиканизъм, едно право на политическо убежище в Лондон и Швейцария. Приложимо за всички остава само... правото да се пуши на улицата.

През Кримската война, 1853-1856 г., западните европейски сили ще проявят трогателно единство, за да защитят “необходимото зло в Европа” - Турция. А султанът междувременно бе дал политическо убежище на бунтовници. Победените унгарски герои от 1849 г. намериха спасение във Видин и Шумен. Така свършва всичко. С прозаична прагматика и идейна безизходица. Заглъхват възторзите, угасват надеждите. Тогава какво остава в бъдеще на онези, които се насочват към мащабни националнополитически решения без синя кръв, без безусловни покровители и без репутация в чужбина? Да възстановят идеите и идеалите на модерния национализъм, или да приемат последвалите деформации в негово име.

Апостола срещу неписаната европейска конституция

Ако възприемем клишетата на съвременната политология, с изненадваща досада ще установим, че безпогрешен политически деец като Левски не се е съобразявал много с това, което днес деловито наричат “реалности”. Това, което той изгражда, вече няма прагматични потвърждения, особено при формирането на новите държави в Европа. Пред очите му се сгромолясва самата идея за паралелна социалноосвободителна акция, където националната еманципация съвпада със социална справедливост. Тя остава мъчителна мечта на тайнствени атентатори като карбонарите в Италия и заклетите шинфейнери в Ирландия, сепаратистичните “братства” в Испания, Сицилия, Корсика и Малта. Останалото е друго. Всеки успех в реализация на националноосвободителна програма е претоварен със съглашателства, компромиси, отстъпки и конформизъм. Новите национални държави се създават не с поривисти общонародни въстания, а чрез династически комбинации, войни, договори и компенсации. Отново графове, императори, крале и лордове, всичко онова, презрително сумирано от Ботев като “царе, папи, патриарси”, променят и коригират европейската карта.

Политическата романтика от 1789 г. бе претърпяла крах. Не революционният романтизъм, а “реалполитик”, и аристократическият вариант на циничния макиавелизъм маршируваше като мислене и поведение сред политическия елит на Европа. Това бе приемано като единствения възможен вариант за трайни политически решения, които се регламентираха от “неписаната европейска конституция”. Появата на каквато и да е държава на Стария континент бе невъзможна без общото съгласие на т.нар. велики сили. На всички от тях, независимо каква позиция са имали преди. Останалите варианти бяха експонирани като комични мечтания на слаби и несериозни хора. В такъв контекст следва да видим Левски. Той се отнася с равновесна сериозност към суровата политическа динамика, но е принципно верен на старите идеали на националните движения. Неговият републиканизъм е част от това равновесие. Той не изоставя принципа Italia fara da se - Италия сама за себе си, дори и когато той е изоставен от самите италианци. За него България трябва да “направи” своето освобождение, без да се отплаща така, както италианците “платиха” условната френска помощ с отстъпването на Ница и Савоя. А в Ница е роден Гарибалди...

Левски – народен и различен

Въпреки всички тежки крушения Левски следва друг, свой път. Той е различен от повечето националноосвободителни движения, изпаднали в безизходна криза след разочарованието от революциите на неговия век. Левски вижда и възприема комитетската структура като особен курс към българското Освобождение. Той се стреми бъдещата българска държава да бъде различна от това, което се разиграва пред очите му. Той мисли не само за националната свобода на българите, но и за това какво следва после.

Не можеше най-големият етнически масив на Балканите само да имитира другите. Значи Левски не е само народен, както казваме. Той е различен. Разположен в среда, с която се съобразява, но която не приема като модел. В този смисъл той е съпоставим с всички останали водачи на Стария континент. И стои малко отгоре.

В последно време все по-често се цитират писмата му. В едно от тях, където споменава “общото положение в Европа”, Левски пише на Панайот Хитов от 27 септември 1871 г., “че е дошло време да потърсим и ние своето право, защото господарите ни не щат нивга да ни го дадат само, освен ако сами не си го вземем”.

Видяно през уморените съвременни формули за “собствени сили”, изречението може да изглежда тривиално, дори банално. Да, но само ако не познаваш времето. Не във времена, когато се е разчитало толкова много на външни случки. На мисии, мемоари, преговори, не и когато гърците следваше да се бият седем години за независимост въпреки цялата любов на Байрон и Европа към античността, свободата и прочие.

Това писмо е написано в мерзко време, когато национализмът вече не означаваше само освобождение.

Междувременно Апостола е видял как завършва обединението на Италия и Германия през 1871 г., каква е съдбата на полското и ирландското освободително движение, как скръбно си отиват героите от въстания и съзаклятия. Как полските аристократи отиват в Сибир или са се примирили със служба при царя или султана, как републиканци с удоволствие ходят в дворците, как революционерите Гюла Андраши и Франческо Криспи стават министри, какво преживява славният Гарибалди, когато приканва римската тълпа да скандира “Да живее кралят”.

Трябва духовен резервоар и запас от нещо повече от вяра, за да продължиш иначе. Оттам започват обясненията за онова “българско чудо” след 1879 г., което изненада скептичните чужденци.Мрежата” на Левски възстанови с поразително темпо и ефект замразената от векове българска държавност. А чуждите наблюдатели не можеха да си обяснят защо. Те просто не знаеха, че зад “българското чудо” стои самотната прозорливост на един дякон от Карлово.

Без колежанските маниери на онези примерни държавници, понаучили нещо с алтъните на бащите си по европейските градове, той бе усетил и проявил европейския дух сред българите само интуитивно.

Значи, истински.