Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ГЕНИЯТ НА ГРАДИВНОСТТА

Е-поща Печат PDF

На 9 юли т.г., в родния град на патриарха на българската литература Иван Вазов - Сопот, по традиция бе отбелязана тържествено 167-годишнината от рождението на народния поет.

На този ден се връчва и голямата Национална награда за литература на името на Иван Вазов. Наградата е учредена през 1970 г. от община Сопот и Министерството на културата. Призът представлява бюст на патриарха на българската литература Иван Вазов, изработен от скулпторката Нина Канарова.

Тази година, в присъствието на множество благодарни и благородни граждани на Сопот, с участието и в присъствието на кмета на Сопот г-н Деян ДОЙНОВ, както и на официални лица, вицепрезидентът Илияна ЙОТОВАвръчи литературната награда на проф. д-р Симеон Янев.

Проф. Янев е писател, есеист, теоретик, литературовед, преподавател по нова българска литература в СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на множество изследвания, както и любим учител на хиляди студенти в областта на хуманитарните науки. През 2002 г. проф. Янев основа в СУ „Св. Кл. Охридски“ магистърска програма „Творческо писане“, която ръководи до 2007 г. с огромен успех, като знаем колко трудни бяха тези години...

Вероятно повечето читатели свързват името на Симеон Янев с изключителния роман “Биографии на писатели, генерали и трети лица”, както и с психографиите на дейци на националноосвободителната борба в България, със сборника “Участта българин” и много други творби.

Проф. Янев е автор и на уникалното изследване “Пародийното в литературата” и със сигурност ще остане в голямата история на българската култура с томовете на “Атлас на българската литратура” - уникално и задълбочено енциклопедично изследване, свидетелство за високия академичен дух, който все още е запазен в българската съвременна ситуация. Въпреки...

Последният роман на Симеон Янев “Биографии на отрепки” (в два тома, 2013 г.) предстои да бъде оценен по достойнство от литературоведи и читатели, защото всяка книга има свой живот и съдба, особено в днешния тревожен и хаотичен български свят.

Проф. Симеон Янев е кавалер на литературните награди на името на Елин Пелин, Иван Радославов и Иван Мешеков, Нешо Бончев, Атанас Далчев, Тодор Г. Влайков (2017), а сега и на наградата на името на Иван Вазов!

В. “Нова Зора”, чийто автор е Симеон Янев още от далечните 90-те години на 20 в., искрено се присъединява към вълнението и радостта по повод достойната награда, защото малцина, като тазгодишният й носител проф. Янев, имат куража и притежават дълбочината на мисъл и слово да изказват болезнените истини и на езика на Езоп, но и така, че да бъдат запомнени и понятни дори на добре хоноруваните съвести и морал, с които днешният ни делник е белязан...

Слово на проф. Симеон ЯНЕВ

Уважаеми г-н Президент на България!

Уважаеми г-да министри и депутати!

Уважаеми г-н кмете на град Сопот!

Уважаеми граждани на Вазовия град!

В деня на Вазовото рождение и в този паметен за мене, с честта, която ми се оказва, ден, след 40-годишни университетски будувания с Вазов, позволете ми да изкажа пред вас – гражданите на неговия град и гостите на тържествата тук какво е Вазов за мен и вярвам - какво е  за всички нас - за България.

И чрез всичко това - с малко думи ще се опитам да отговоря на един все по-често чуван в наше време  въпрос: кому пречи Вазов днес и защо се надигат периодично такива мътни вълни срещу него и неговите творби?

От повече от век знаем,

- че той е първият ни народен поет, тоест поет на народа;

- че е патриарх на българската литература, тоест пръв сред ония пазители на духа, които символизират нашата култура;

- че сам съдържа в миниатюр, както се е изразявал д-р Кръстев, най-големия му отрицател в миналото, цялата българска литература с нейната поезия, драма, белетристика и комедия.

Но като отдаваме заслуженото на Вазов - поета и писателя, не потулваме ли в подсъзнанията си, че всички тия суперлативи не казват най-същественото за него: това, че Вазов е много повече от фигура на културата, че неговото духовно присъствие изпълва с енергия и зарежда със сакрален смисъл всички понятия, които ни оличностяват в днешния свят: националност, държава, личностен идентитет...

Всички знаем, че текстовете на Вазов в качеството си на литература притежават огромна символна мощ, каквато не притежават текстовете на никой друг български мислител, български политик или писател. В поетически образи и метафори, в епически платна в стихове и проза, в публицистиката и драматургията си Вазов е създал свой речник за изричане на България и българското.

Даваме ли си сметка, че до голяма степен ние мислим историята, географията и народопсихологията си през поезията, белетристиката, и изобщо чрез Вазов?

 

Без Вазов, Левски щеше да остане закопан в историята, откъдето специалистите щяха да вадят частица по частица светия му образ, безсилни да го покажат в цялото му човешко величие.

Вазов направи това в една поема и след него, каквото и да се каже и открие за Левски, ще бъде в аурата, в която пръв го е видял той.

Шипка би била един величествен войнишки паметник, но никога нямаше да бъде оня дух, който посред снеговете по миналата година повдигна сто хиляди души от топлите им легла, за да изкачат върха като било на живота си, и всичко това не е възможно без онова хлипащо-горестно „О, Шипка”, събрало поравно горестта и възторга.

Такова е всичко, което е изпято за България от Вазовото сърце.

Поезията на Вазов е светото причастие на българския дух. Който е усетил упойващата сила на нейните метафори, не може да се помами от никакви кумири и златни телци.

Даваме ли си сметка, че  най-якото духовно сцепление между нас – всичко, което можем да наречем български дух, носи Вазовия почерк по същия начин, както едни от най-големите наши военни победи, ако за такива счетем превземането на Одрин и защитата на фронта при Лерин, се дължат на семейство Вазови?

Каква е тази символна магия, тази всепроникваща енергия, която лъчи от Вазов и всичко Вазовско?

Аз мисля, че тя има едно име и носи един смисъл – Вазов е геният на градивността; той олицетворява раждането на България в новото време и чрез градежа й ни зарежда с  една радостна вяра от нашата заедност в българското.

Вазов във всичко събира и примирява; никога и никого не злепоставя и не противопоставя. Само хората, които не притежават усет и пиетет за градивното-свое, са вечни опоненти на Вазов.

Стожер на родното, патриарх на духа, могъщ владетел на езика, той не иска нищо повече от възхода в доброто на своя народ.

Но в едно време на безмерна демокрация, потопено в розовите облаци на политкоректността, в свободата, в която всеки си е самодостатъчен, защо ти е на тебе Вазов с ония немили-недраги, с ония луди - полуди, които не знаят, че са  раи, живеещи в рай и които винаги трезвият бай Марко благославя с  неочаквани и за себе си думи:

„Лудите, лудите, те да са живи”...

Може ли един народ, който е бил така луд, че да тръгне срещу най-модерните оръжия на времето си с черешови топчета да бъде политкоректен?

- Може - ни казват  разни  чиновници от фондации, фондове и агенти на нечии влияния. - Може, ако забравите. Забравата лекува страданието!”

Така с одата на радостта, и излекуваното страдание се започна новият прочит на Вазов.

Но нека се чуе и другият глас.

Нека докато те пеят одата на радостта и докато радостно народът се спотаява, както казваше Радой Ралин по друг повод, ние пък да ви лепим афишите, пак по Радой Ралин...

Правят се огромни усилия да ни накарат да забравим робството.

Но как можем да забравим страданието, което пак Вазов чуваше дори в звуците на самия ни език: език на мъки, стонове вековни”?

Изключителното у Вазов е, че ни разкри шифъра на собствената ни имунна система; той ни показа, че човешкото страдание не е срамно, че страдащият е винаги по-близо до Бога.

Никъде другаде и от никого другиго така ясно и така гордо не са изписвани знаците на нашата родова идентичност. Това имах предвид, когато казах преди малко, че Вазов е много повече от фигура на културата, че неговият принос към България е много по-дълбинен, което не винаги съзнаваме, но което ни е препредадено в млякото на нашите майки и от техните песни.

Вазов е знание за нашто съдбовно.

Това знание преди него е изречено в прости, но всеобхватни думи. Например: „еничари ходят, мамо, от село на село”...

Или пък: „кога ме, мамо, обесят, ризата да ми се белее, перчемът да се ветрее”.

Космическото в нашия народ – умението му от хоризонт до хоризонт да звучи плачът като песен.

Ето от това гордо наше умение, така милостиво искат днес да ни освободят!

Малко народи в световната история носят като свой генетичен код страданието - евреите, арменците...

Ние сме от този вид, ние сме от тази кръвна група.

Някому пречи това, което най-силно ни споява като народ.

Чудовищна лъжа е, че страданието отглежда омраза.

Страданието е майка на състраданието, дори морфологията го крещи.

Нима не за това

най-силните слова за участта на арменците са изречени на български?

И не затова ли само българските евреи бяха спасени в европейската нощ?

Няма друго обяснение за такова величие, колкото и да подскачат да го петнят.

Защото, знае се: състраданието, родено от страданието, е най-високата любов, на която е способен човекът.

Нас Вазов - в „Епопеята...”, в „Под игото” и всичко свое - ни научи да се гордеем със страданието си, а всичко друго са спекулации на щатни безумци,

Дълбок поклон пред Вазов, пред Сопот, който го роди и пред България, която ги има.

9 юли 2017 г.

гр. Сопот