Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ПОЕТ НА ВЯРАТА И СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

Революцията на Никола Вапцаров в живота и поезията

На 23 юли 1942 г. българският фашизъм извърши едно от най-свирепите си престъпления. Осъди на смърт и разстреля великия поет на България и света Никола Вапцаров. Уби го с всичката кръвожадност на варварина, който няма ухо за истината и красотата на живота. Отне временното му пребиваване на планетата Земя, за да подпечата неговото безсмъртие и подвиг.

Вапцаров получи целувката на родните Каиновци в най-знаковия съдебен процес у нас през периода на Втората световна война, известен като процеса срещу легендарни личности на ЦК на БРП (к). В полицейския рапорт е написано, че „присъдата я произнася Военно-полеви съд по н. д. 585/942 г. над 61 комунистически функционери, от които 6 задочни”, с нареждане тя да бъде изпълнена в рамките на 24 часа. Заедно с Вапцаров са екзекутирани в Гарнизонното стрелбище на София комунистите антифашисти Антон Иванов, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев.

Преди да изобразя величието на поета Вапцаров, длъжен съм да изтъкна, че Вапцаров загива като заместник на ръководителя на Военната комисия на ЦК на компартията - Цвятко Радойнов, която фактически ръководи българската антифашистка съпротива. Случаят с Вапцаров е уникален – няма друга европейска страна, в която толкова възлов пост на нелегалното движение да се заема от такава крупна фигура на съвременната национална и всечовешка култура. Що се отнася до литературните му приноси, те са огромни и дълбоко новаторски.

Ще спра вниманието върху няколко момента.

Българската поезия след Освобождението, както се знае, има и други неповторими представители. По принцип тези поети създават оригиналното си творчество върху повече или по-малко оформени и преживени културни тенденции в европейския културен ареал: индивидуализъм, символизъм, експресионизъм, предметна поезия и пр. Те излизат пред своята аудитория и открито заявяват, че творят изкуство. Вапцаров, според мен, извайва стихотворенията някак си, как да го кажа, направо от живота и в живота, който го заобикаля. Той свързва така думите във фраза, а фразата в изречения, че оставя впечатление за постигането на необикновена безизкустност, изповедност и естественост на изказа, за новаторство, чийто откривател е изцяло той самият.

Стремежът му е да се потопи във всекидневието, да свързва непоетични слова, някои от тях жаргони, като поетичната логика и стилистика, високите чувства, изникват от само себе си, без поетът да ги търси съзнателно. Парадоксът е в това, че подобна „обикновеност” получава криле без насилие, от само себе си, издига се до небесата, от които черпи сила и изтръгва за хората светлина и пролетни копнежи. Неслучайно Вапцаров - като равен с равни - може да бъде сравнен с всеки значим поет на своята епоха, все едно дали става въпрос за Лорка, Брехт, Йожеф, Елюар, Бехер, Рицос, Броневски, Алберти, Куазимодо, Хикмет или Арагон. Защото неговото творчество е еманация на съвременния човек, който, преживял трагиката на 20 в., продължава да тласка камъка на Сизиф към върхове на надеждата.

След 10 ноември 1989 г. (до днес) новите властимащи, неолибералите в културата, положиха неимоверни усилия, за да унищожат дори и спомена за комунистическите разбирания и антифашисткото кредо на Вапцаров. Големият поет беше подлаган на крути манипулативни операции, които целяха да изтръгнат жилото на противопоставянето му на фашизма и социалната несправедливост. Това бяха поредни опити за разстрел на твореца, този път с прицел в духа, в светлия му интелект.

В този смисъл особено важно е днес как и с какви средства ще бъдат отстоявани индивидуалната природа и творчеството на поета, ролята на съпротивителното начало, на съпротивата му като израз на вътрешна човешка характеристика, на борба за осъществяване на социалните и антифашистките идеи, на новата естетика според мащабите на Вапцаровия талант.

Нека не се забравя, че с появата на Вапцаров за първи път в националната ни поезия - след Ботев - ни озарява така безпрекословно примерът на пословичната саможертвователност в името на едно общонародно дело. Само че явяването на Вапцаров върху битийната сцена е със знак на духовно милосърдие и всечовешка обич, характерно за Сина Богочовешки. Най-често при поета присъстваме на сливането на автор и лиричен герой, макар в редица творби да влиза в различни „роли”, да изиграва различни ситуации,оправдани с оглед на поетичния контекст. Това повлиява и върху драматичната канава на действията, каквито се разкриват в отделните епизоди на стихотворната цялост.

Но Вапцаров извършва и друга реформа в нашата поезия, свързана с идеите за личността и обществото в катастрофално развиващото се двадесето столетие. Той се уповава върху алтернативата да бъде преодолян адът на жестокостите и класовото насилие, на междучовешката нетърпимост и отчужденост чрез идеите на солидарността, чрез изтръгване на неоправданите маси от гнета на капиталистическата експлоатация, чрез осъществяване на свободата като фундамент на човешкото ни предназначение. С една забележка. Вапцаров смята, че в крайни исторически положения човекът на съпротивата може да отговори на неоправданото насилие – индивидуално или държавно – също с насилие.

Същевременно, от позициите на голям творец, Вапцаров издига редица схващания на пролетарската ни литература от 30-те години до равнището на трайни национални ценности. Легитимира се като продължител на хуманизма и дълбоката чувствителност на водещите личности в българската поезия.

От такъв мирогледен ъгъл поетът се включва в предните редици на антифашистката борба, отрекъл масовата скотобойна на Втората световна война, палачеството и расизма на нацистката теория и практика, погазването на националната етика, както и на най-елементарните грижи за личността, за да бъде съхранена в хода на развитието.

Във време на варварство и средновековен терор Вапцаров коригира традиционната трактовка на свободата като исторически осъзната необходимост, за да я възприеме и утвърди като първооснова, като заложена потребност и смисъл на човешката еволюция. По този начин доосветлява марксическото гледище за свободата като цел на човешката история и развой, изпъквайки приоритетното й значение; разработва и искрено осъзнава нейната диалектика и конкретна трансформация в биографията на индивида.

В представите на поета цялата природа е създадена за свободата – птиците и камъните, моретата и планините. Но само човекът може да оцени издълбоко степените на свободата във външния свят, в собствената си същина и обкръжение. Поетът вижда вселенския конфликт в това, че роденият за свобода човек е принуден да съществува, лишен от нея. Показателно е как Вапцаров преживява автентично това противоречие и се наема да го преодолява. Антитезата, според него, е между скапания живот и откраднатата свобода. Дилемата се концентрира в следното: как да бъде възвърната на човека отнетата му свобода! Основната част от творбите му разнищват живота „без маска и без грим” и стремежът: „Ще снемем ние слънцето при нас”.

Звучи преувеличено, но е така: с действеното си отношение към човешкото битие и историята Вапцаров успява да спои революционния активизъм с реалността на конкретните факти и обстоятелства. В „История” той изтласква на предно място философията на практиката (вж. Антонио Грамши), възприета от новото поколение на България, но в унисон с разкриване на преживените наследства и необходимости на историята като простор, който ни обгръща с могъща енергия.

Поставяйки въпроса за свободния избор в мигове на исторически изпитания, Вапцаров, това е пробив в нашата култура, преживява психологически и идейни проблеми, типични за френския екзистенциализъм през същите години - за избора, който прави личността между световното зло и световното добро, между върховната несправедливост и справедливост, за нейната свобода и понасянето на вина заради другите и пр.

Значимото у Вапцаров е, че придвижва категорията свобода от обществените в индивидуалните пространства и обратно, че откроява идеите и структурните качества на личността в исторически период на съпротива срещу фашизма, на предчувствия , че Аз-а, заедно със своя народ, е в състояние да постигне нова, по-висша степен на осъществяване. Поради интелектуалните си свойства, но и поради ранното усвояване на протестантската етика, още през детските си години, Вапцаров не допуска дисонанс между прегърнатата идея и нейната защита, дори и с цената на собствения живот. Няколко години след разстрела на българския поет, Жан Пол Сартър, в свойствения си афористичен стил, ще заяви същото или почти същото: „Човекът е осъден на свобода!” Отговорен е за всяка своя постъпка – действията му са мотивирани от виждане (проект) за бъдещето, от човека зависи да не останат празна илюзия.

Вапцаров не се чувства фатално обвързан със заварените стилови определености в съвременната му литература. Ето защо той избира - вътрешно свободен - между високите и ниските пластове на думите, постига многообразни отношения между тях, позволява си да избягва абстрактните образи и да насища големите теми с плътно и пластически раздвижено съдържание. Езикът на улицата се съединява естествено с изящно нюансираните положения, дълбоката интимност - с плакатната откритост. Открояват се контрасти между разговорната „плебейска” реч и самочувствие и между грандиозните видения на една нова действителност, която обединява живота и революцията.

Знаменателни са връзките между личността и присъщите на поезията изображения с любовни, семейно-интимни, местно одухотворени мотиви. У Бодлер, казва съветският литературовед Лидия Гинсбург, „красивата вещ се сблъсква със страшната вещ”, докато при Вапцаров се оказва, че сблъсъкът е между грозния и красивия свят (не толкова между великолепието и уродствата на субекта).

Вапцаров възприема редица от борческите смисли и интонации на Ботев, но ги изразява в руслото на своето индивидуално кредо и темперамент. И това се отнася както до енергията на емоцията и протеста, така и до предизвикателното отдръпване от гръмогласното оповестяване на истината. От Яворов възприема драматичната напрегнатост на недоволника, оставайки по-дистанциран от виртуозната игра на музикалните и изобразителните моменти, вложени в лексикалните единици. Като Дебелянов е нежен и изповеден, но всичко туй, придружено с внезапни втурвания в делничния бит или в конфликтно пулсиращите преживявания.

Това е форма на естетическа освободеност. Както е форма на освободеност и способът, по който диалогизира с етапните явления на поезията, която го заобикаля: разпадащите се „канонични форми” на символизма, които подлага на тотална критика (доколкото срещаме символизация в творчеството му, тя олицетворява значимото в живота); предметността и нейното философско обобщаване, които Вапцаров интимизира, но и актуализира като разговор с днешното време; политическият динамизъм на пролетарската поезия от 30-те години, чиято същност претърпява коренна промяна в стиховете на Вапцаров; новият урбанизъм и скепсис на левите поети от 40-те години, чиято естетика се модифицира и под въздействието на Вапцаровото самопожертвователно поведение, безкористно човеколюбие и естетически опит.

Показателно е, че идеите на антифашизма и социалната борба у Вапцаров живеят не просто успоредно, а яко свързани, слети с проблемите на националната ни принадлежност и участ. В цикъла за родната Пирин планина поетът се изповядва като верен син пред отечеството, избягвайки патетичните клетви. Отечеството за поета е конкретна земя, върху която стъпват хората на труда, вършат своето дело черноработникът и революционерът, тук „преминах през / гнет и тегло - / вред, където / се борят за хлеб”. Младо момче възпява мъглите на Елтепе, песента на Глазне, лазура над Охрид, „светлия бряг на Егея”, „Родината на Гоце и Даме”.

И така, Вапцаров, съдбовно свързан с отечеството, възпява с душа и сърце българския Пирински край, ориста на Македония, търси пътища за нейната свобода. Поставяйки на преден план въпросите на отечеството, поетът бленува да го види освободено от капитализма и фашизма, воюва неотстъпно срещу различните форми на национално робство и задръжки пред човешкия напредък.

Интернационалното чувство, възникнало върху почвата на патриотизма, у Вапцаров е потребност на натурата, изблик на вътрешни сили, които управляват действията на личността. Поетът от Банско, за когото е немислима тесногръдата национална позиция, се противопоставя на практиките да бъдат издигани зидове, които изолират народната душевност и нрави, ограждат страната ни от влиянията на другите страни.

Тази моя статия се публикува на 25 юли, два дни след 75-годишнината от гибелта на Вапцаров и другарите му, поради обстоятелството, че в. „Нова Зора” е седмичник.

Фрапиращото е друго. Многотиражните вестници и телевизии, които през изминалите години направиха толкова много за фалшифициране на дейността и творчеството на великия поет, отминаха почти с пълно мълчание знаменитата годишнина. Те отново показаха, че за тях Вапцаров е неприемлив, чужд „елемент”, опасен противник, човек на съпротивата, който подронва, ерозира безпощадно наложената обществена система, новата култура на неолиберализма и кредитирания от властта постмодернизъм.

Макар и убиван многократно физически и духовно, Вапцаров продължава да е носител на идеята за спасение и освобождаване на своята родина и на човечеството от новите-стари поробители.

Съвременните лъжедемократи и сега се плашат, да се възползвам от изказване на Салваторе Куазимодо, от смелостта на Вапцаров да „осигури победа” на хората чрез „слизане в ада на съвременния човек”; „от волята му на един осъден на смърт”, чието дело е отпечатък на реалното време и на реалната съдба, формирани в „най-дълбоката провинция на света”.

Вместо финал ще цитирам документалния разказ на Елена Вапцарова от късния следобед на 23 юли 1942 г., часове преди разстрела на сина й, безсмъртния Никола Вапцаров:

„Ние отидохме да се видим за последен път с нашите скъпи синове, които нямаше да преживеят нощта. Първите му думи, когато ме видя, бяха на чисто бански диалект:

- Айде, бе, факирко (тази дума ние употребявахме като „горкичката”), как си?

- Ами ти, Николо, ти как си? – запитах аз и сълзите ми бликнаха – не можех вече да ги задържа.

Никола остави шеговития тон, с който искаше да ме успокои, и съвсем сериозно ми каза:

- Не трябва, мамо, не бива да плачеш...

- Как искаш ти от мене, Николо, такава свръхчовешка сила, да гледам, че любимият ми син отива на разстрел и аз да не плача?

- Не бива, скъпа майко, кралице, ти си родила борец, а краят на бореца е или свобода, или смърт.”