Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ПОЗОРНАТА ВРАТА НА НОВОТО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

На 18 февруари 2005 г., един ден преди датата, на която България скланя глава пред паметта на Апостола на свободата Васил Левски, 226 народни представители от 39-ото НС на Р България, поименно дадоха своето съгласие за редица поправки в Българската конституция, най-съдбовната от които се оказа подмяната на чл. 22, който охраняваше българската земя от “чужденци и чуждестранни юридически лица”. На тази дата депутатите от 39-ото НС се показаха по католици от папата, защото позволиха българска земя да купуват не само граждани на ЕС, а и граждани на “други държави, с които България е подписала съответния двустранен договор, одобрен с гласовете на две трети от депутатите в българския парламент”.

Днешните “Радини вълнения” във връзка със съдбата на българската земя, само илюстрират убийствената правота на една турска поговорка, която гласи: “Да му имам на българина акъла, който му идва отподире”!

Народът ни, който добре познава своите типичности, не остава по-назад от турците, които също добре ни познават: “Когато се обърне колата, пътища много”! Само че в случая всички тези пътища минават през една-единствена врата - позорната врата на новото робство.

Тогава, на 18 февруари 2005 г., о’бозе почившият патриарх Максим изгледа евтиното театро, наречено “евроинтеграция на българската земя”. Той изслуша и аплодисментите, с които нашите депутати отбелязаха своето “епохално” дело и нарекоха този ден “исторически”. Какво си е мислел тогава Светейшият, не ни е известно, но пастирът народен така и не изрече анатема - за безспорното, както показва развитието на проблема, национално предателство. И жалко, защото печалните негови последици вече започват да се усещат, особено сега, когато ЕС възбуди наказателно дело срещу рестриктивните мерки и ограничения, приети в изменението на ЗСПЗЗ от 2014 г., когато изтече т. нар. гратисен период от седем години, определен в преговорния процес за присъединяването на България към ЕС и заверен с подписа на упълномощения представител на българското правителство г-жа Меглена Кунева.

На 22 октомври 2013 г. 42-рото НС, след предизвикан дебат от ПГ на партия „Атака”, прие удължаване на гратисния период за продажбата на българска земя на чужденци до 2020 г. Тогава 171 български депутати подкрепиха удължаването на мораториума. 59 народни представители от „Коалиция за България” в разгорещен дебат защитиха тази промяна, с което показаха, че добре разбират същността на този казус. Пишещият тези редове бе сред тях и свидетелства от първо лице какво въодушевление може да предизвика обединяването на волята на иначе непримирими в своите различия парламентарни групи. След гласуването се прегръщахме и поздравявахме като на Великден. Всички имахме съзнанието, че сме изпълнили своя синовен дълг. На следващия ден, 23 октомври, сряда, така съм го записал в бележника си, при мен дойде народният представител от Бургас Атанас Зафиров. „Бате Минчо, казва, благодаря ти и за словото от трибуната, и за позицията, която всички заехме. Снощи се обади мама. Отдалече започна. Ти, казва, Насе, как гласува вчера? Отговорих й, че съм подкрепил мораториума. Ох, мама, изпъшка тя, слава Богу. Баща ти рече, че ако си бил против, с брадвата на дръвника ще ти отсече главата.” Прегърнахме се и отидохме на заседание в зала „Изток”. Председателят на парламентарната група Сергей Станишев се беше върнал спешно от Брюксел. Беше гневен, но подбираше думите. „Какво сте направили? – казва. – Сега как ще ви защитавам в Брюксел?” И прочее, и прочее.

Резултатът е известен. ДПС сезира Конституционния съд и на основание на променения чл. 22 от конституцията, съдът отмени решението като противоконституционно. Бройката народни представители, които не достигаха на ДПС за сезирането, бе попълнена с хора от „Коалиция за България”. Кои са те, знаят протоколите. На мен оттогава все ми горчи.

Читателят може да приеме споделеното като лирично отклонение. Сигурно е обаче, че печалните последици от промяната на чл. 22 на Българската конституция ще бъдат оценени подобаващо най-вече от идващите поколения. Техните проклятия към нас, съвременниците на този позорен акт, който се явява еманация на щафетното предателство към бъдещето на България и българския народ, наречено нов цивилизационен избор, сигурно вече тревожат съня на много гузни съвести. Понякога възходът и падението, подвигът и предателството са само на една ръка разстояние. Непоколебимостта на съвестта, също, макар и по-рядко.

Проф. Андрей Пантев, ген. Любен Петров, Александър Паунов и проф. Огнян Сапарев, както и независимата Стела Банкова, гласуваха на позорната дата 18 февруари 2005 г. с “не”. Останалите 226 мъртви души със своето “да” стъпкаха гробовете на българските мъченици, паднали за Отечеството.

И тогава го твърдяхме, и сега го твърдим, че те го направиха от гол страх да не бъдат упрекнати, че спъват евроинтеграцията на България. Тази евроинтеграция, която предопредели разгрома на българската индустрия, транспорт, социално дело, здравеопазване, армия, специални служби и по същество превърна Родината ни в една провалена държава.

Днес инициативата на председателя на БСП Корнелия Нинова депутатите от 44-ото НС да се противопоставят на внесеното от министър Порожанов предложение за отмяна на чл. 3-В от ЗСПЗЗ, заслужава подкрепа. Отраден е и фактът, че отново, и в другите парламентарни групи, с изключение на ДПС, позицията е същата.

Изглежда, че българската политическа класа осъзнава шаячната правда, че онзи, трибуквеникът, има глава, но няма рамо; че просешката пътека, по която тази политическа класа поведе народа ще ги заведе и в гроба; че щом в богатите бивши колониални страни Франция, Великобритания, Германия, Белгия и САЩ, както и в други т. нар. бели държави има бездомници и безхлебници, които спят под мостовете, щом там има милиони безработни, социално слаби и банково задлъжнели, какво остава за народа на най-бедната държава в ЕС!

Горко на победените!

Днешната политическа инициатива на БСП дава възможност и за още един тест. Дава възможност за проверка на разума на т. нар. български имотен слой, който макар че владее само една остатъчна част от националното богатство, трябва да влезе в историческата роля, присъща на всяка национална буржоазия. Сиреч този имотен слой трябва да осъзнае собствения си интерес да разчете правилно реалностите и да прецени, че шансовете му да оцелее без земята народа и държавата са нищожни. С други думи, той трябва решително да се намеси във въпроса за националния суверенитет, който от памтивека не подлежи на продажба или трансфер. Всяка илюзия за благоденствие в “глобалното село” ще бъде крушение за този имотен слой, ще бъде неотменима и постъпателна катастрофа и път към обедняване, додето накрая му вземат всичко. Механизмите за това са неизчислими. И той трябва да помни, че няма право на порочната практика проба-грешка. В този вълчи свят, вълчите ями по неговия път са предварително изкопани. И предварително му е отказано бъдещето и възможността да бъде индустриалец от калибъра на Круп или Сименс. Отказани са му и белите панталони и сомбрерото, и той няма да стане латифундист от латиноамерикански тип. Само солидарността с народа и отговорността за България може да го спасят.

Оттук насетне, подобно на отрезвяващата политическа класа, и той ще трябва да се идентифицира с националния интерес. Защото ако те заедно не спечелят битката с многоглавата ламя от ненаситни търбуси и апетити, ако не спечелят войната с плановете как някой да се настани тук и никога повече да не си отиде, ще получат неминуемо своя вълчи билет. И от Бога, и от неминуемия съд на народа. И това ще стане още преди осигурената възможност българите да получат своя единствен шанс - да преживяват като ратаи на чифликчиите чужденци. И като епилог - да бъдат погребвани на тази земя също като като чужденци, само че след заплащане.

Човешката история не познава случай, когато толкова мащабна несправедливост, такова чудовищно юдинско дело като обезземляването на народа ни и затриването на държавата да е оставало без възмездие.

Откритата наказателна процедура срещу България може много бързо да разгори твърде късия и само мъждукащ доскоро бикфордов шнур на гнева. На гнева на всички ония, които бяха лъгани в “реални граници”; на всички ония, които бяха приспивани с мантрите за благоденствие и евроатлантически ценности; на всички ония, които осъзнават вече с кожата си и виждат в гладните очи на децата си ледената пустиня на мизерията. На всички ония, които напоиха с кръвта си свещената земя на дедите ни; на всички ония, които вече се досещат, че бедността е проклятие!..

Завършвайки тези неизчерпани докрай записки за историческите дни на срама български отпреди 12 години, предлагаме и една публикация на “Нова Зора” от бр. 9 през 2005 г., останала единствена като позиция и съдържание в българския печат. Поместваме я не толкова за да покажем, че жанрът има памет и че българската земя винаги е била наша кауза, а за да припомним как в държавата ни от 28 години насам се творят закони и доколко този творчески процес е независим, чисто български, или е инспириран от интересите на външни сили и техните вътрешни агенти за влияние.

Сега, когато маските вече паднаха, когато се оттекоха илюзорните реки от мед, масло и благополучие, българинът може да проумее защо риформата” например, наречена смяна на системата, започна така пропагандно гръмотевично с идеята за връщане на земята в реални граници и приетия в този смисъл закон.

Може да му стане ясно какво се е целяло с чудовищната приумица на седесарите, наречена ликвидационни съвети; може би ще проумее защо зловещият азимут на злото никога не избира най-прекия път към своята жертва; защо се вие като змия по сложната крива на сладки и медени обещания и увещания; партньорства за мир, предприсъединителни лакомства, преговорни процеси, акуратно подредени в съответните преговорни глави; как сложният път на това зло преминава през загробени отрасли на икономиката, през унищожени атомни реактори, ликвидирани транспортни гиганти и пр., и пр. Мартирологът на убийството на България е дълъг поне колкото е броят на известните и неизвестни юди в българската съдба.

Писмото на Американската камара за търговия в България, подписано от нейния президент г-н Кенет Лефковиц, има за адрес едно забравено парламентарно величие - г-жа Камелия Касабова, през 2005 г. зам.-председател на НС и председател на Временната комисия за подготовка на предложения за промяна на конституцията. Писмото има и други адресати - посланиците на САЩ, на държавата Израел и на Р Турция.

Обръщаме внимание на нашите читатели за тези подробности, които не са без значение и които показват не само чии са претенциите за закупуване на българска земя, те отдавна са известни, а за да се ориентират в колониалната и по същество завоевателна и заселническа политика към България. Да проумеят, че в тази война са взети на всеоръжие и като помощен изпълнител такива учреждения, които с лекота могат да си осигуряват прекия достъп до нашите родни майкопродавци. Тактиката, позната още от времената на програмата “Ран Ът, винаги е разчитала на съответното законно представителство. В случая, в лицето на избрана от парламента нарочна комисия за промени на конституцията.

Винаги се е разчитало на лица и авторитети, в които предварително е заселен юдинският вирус на съглашателството. В протоколите на комисията за промени на конституцията могат да бъдат проследени и позициите на всички участници в нея. Длъжни сме да отбележим, че само четирима нейни членове по време на дългите й заседания, са заемали разумна и трезва позиция. Затова ще припомним имената им, за да ги избавим не само от петното на позора, но и от проклятието на всички, за които ще бъде наследство очертаващото се горчиво българско бъдеще.

Днес, макар и с късна дата, БСП се опитва да избави децата и внуците ни от него, макар по същество това да са ариергардни боеве. Прави чест обаче на народните представители от “Коалиция за България” в 39-ото НС - проф. Любен Корнезов, д-р Янаки Стоилов, покойният вече Гиньо Ганев и Михаил Миков, че навремето са се опитвали да вразумят ентусиазираните майкопродавци, макар че по-късно и те самите, отчаяни, свалиха гарда и при гласуването в зала утвърдиха промяната на чл. 22. Запомни се само въздишката на проф. Корнезов и неговото „да, с отвращение”.

За всички, които подкрепиха позорния текст на чл. 22, предложен впрочем във въпросното писмо на г-н Кенет Лефковиц, украсявайки при това с овации своето гнусно дело, както навремето не казахме, така и сега няма да кажем - прости им, Господи, защото те знаеха. И знаеха на какво обричат народа ни.