Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БРОД ОТ МИНАЛОТО КЪМ НАСТОЯЩЕТО И БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

Разтварям с любопитство кориците на романа „Осъзнаване” от Росица Танчева с лек привкус на досада,  че вероятно пак ще се срещна с познатите ми натрапчиви клишета, които наводниха българския книжен пазар. Дори възторженото предисловие на литературния критик Георги Цанков не можа да намали моята преднамерена осторожност. Имам си аз моя изпитана максима: „Око да види, рука да пипне, душа да усети...”

И така – навлизам с необяснимо подозрение в предложената ми авторова рамка. И бавно потъвам в нея! Подхваща ме трагедията на един мой съвременник,  лейтенант  Станимир Стоев. Не мога да спра още на първите страници, защото и синът ми Милен изкара шест месеца „на мисия” в Ирак. След убийствено тежкия атентат в Кербала, лейтенант Станимир Стоев по чудо се измъква от смъртта с рана в главата. Завръща се като инвалид в България, където започва битката за неговото оцеляване. Попаднал в грижливите ръце на опитни български лекари, лейтенантът е почти излекуван и изписан от болницата, за да попадне в една нова българска „демократична” среда – по-опасна и смазваща от далечната Кербала.

В тежката си битка за оцеляване и адаптиране, младият мъж неволно се връща към своите родови корени. И когато му е най-тежко и объркано в душата, разтваря страниците на житието на своя прапрадядо Доброслав Церов. Един жилав и корав българин, чийто живот изцяло преминава в открит бунт и борба срещу турските поробители, в титанични усилия за възраждане на българския дух, за освобождението на майка България.

Неспокойният път на този обикновен българин преминава през почти половин Европа – през Австрия и Влахия, до Русия и Цариград, за да положи кости накрая в родното си Филибе. И от преклонението към тази родова икона започват изнурителните душевни каскади на младия офицер. Тук са удушените безмилостно 19 братчета на младия султан Мехмед Трети, тук са безпощадно избитите мъже, жени и деца от въстаналите села около Търновско, тук са нощите на чумната епидемия в София... И всичко това, омесено с днешните повеи на демокрацията, с телевизионните безумия на „Биг Брадър”, на „Стани богат”, на „Фермата” и пр., до вопиещите призиви за набиране на подаяния чрез джиесемите за деца сираци и инвалиди в една съвременна „модерна” държава, която разхищава милиарди за саниране и за магистрали, а престъпно нехае за изхранването на децата си...

Не мога да затворя книгата. Тя вече ме е обсебила с оная едва доловима, но вездесъща женска чувствителност, която по неведоми пътища прониква в душата на непредубедения читател и поражда сериозни и неподозирани емоционални трепети.

Не бих искал да изпадам в славословия за доказаното майсторство на авторката Росица Танчева, но не мога да не отбележа нейната богата историческа ерудиция. Тя всъщност й помага да направи сложните и трудни паралели между 15-и и 20-и век, смелото прекрачване на времевите граници между епохите и извисяване на житейските върхове на народа ни както в миналото, така и в днешните трудни и объркани дни.

Задълбоченото познаване на българската история, на българската география, на българския бит и душевност й дава възможност да предложи модели за почит и подражание на българи родолюбци като Тодор Балина, съсечен от турски ятаган, на Георги Нови, изгорен на кладата, на Баба Новак и на десетки други патриоти, загинали за вярата българска. И невероятния скок към нашето време чрез книгата на Никола Динков Стоянов „Звезда на съгласието”, легнала в основите на ООН, на техническия подвиг на Джон Атанасов, дал на човечеството съвременния му помощник – компютъра.

В тия главозамайващи скокове във времето и историята авторката на романа не натрапва готови изводи. Тя помага на читателя сам да достигне до дълбочината и същността на описаните факти и събития, подканя го към размисъл, към собствени изводи и оценки.

Мисля си, че дори самото заглавие на романа е подбрано доста сполучливо. „Осъзнаване”. То не само подсказва за един задължителен процес на развитие, но изисква и ясна позиция към заобикалящата ни днешна действителност. То носи в себе си призивен характер – да се борим за промяна към по-добро, към по-човешки измерения.

Мисля си, че точно този мобилизиращ подтик, наред с богатия исторически материал на романа са част от най-добрите постижения на авторката.

Искам да илюстрирам тези свои изводи с два характерни момента от живота на ранения лейтенант. Той откровено, но с омерзение споделя: „Министърът и генералите му говореха, че съм герой от „войната против тероризма”, а аз се чувствах като проститутка, продала се за осемдесет долара на ден.”

Терзанията на главния герой са не само добре уловени и разнищени в дълбочина, но неволно подканят и читателя да се включи в безсънните нощи на ранения млад човек, да му помогне в тежкия преход от миналото в настоящето, да му вдъхне зрънце вяра в идващото бъдеще, в което като малка звезда грее спечеленият златен медал от невръстния му син Данчо на международна олимпиада по информатика в Атина. Ето я котвата, която прокужда отчаянието и удържа здраво човешката вяра от убийствените пориви на житейските ветрове.

Дали няма да сбъркам, ако върна драмата на лейтенанта към оня чудесен мит за битката между титаните Антей и Херкулес. Синът на земната богиня Хера, щом се докоснел до земята, ставал непобедим. След дълга битка Херкулес успял да го вдигне във въздуха и там да го задуши в прегръдките си...

Едва ли ще мога да спомена за всички философски размисли, към които ме потикнаха 200-те страници на романа „Осъзнаване”. За раздвоената душа на героя,  за доларовия глад и житейската правда, за тоталната подмяна на житейските ни ценности и объркване на ориентирите, за преплетените азимути на минало, настояще и бъдеще, за смисъла и цената на човешкото оцеляване, за надеждата, която умира последна.

И накрая, като се отричам от необоснованите си подозрения в началото на това писание, ще ми се да споделя мисли за необходимостта и ползата от такива родолюбиви четива във  време като нашето. Нали всяка година над 50 000 млади българи напускат майка България и тръгват на гурбет по чужбина. Там се задомяват, там се раждат децата им, и там вехне българският им корен и вехнат младите му филизи. Затова са нужни такива четива, като книгата „Осъзнаване” на Росица Танчева, за да оросяват с живителна влага спорадично боледущите български души, отвеяни по чужди земи, и да им напомня, че България ги чака!

Нека благодарим на авторката за положените усилия из дебрите на нашата невероятна българска история, за нейната искрена съпричастност и болка към днешната ни нерадостна действителност, да я помолим да ни раздаде по шепа от своя искрен оптимизъм и да й пожелаем от сърце да не секва нейният творчески пламък, да не пресъхва перото й „На ползу роду болгарскому”.