Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НАШИЯТ ГЕНЕРАЛ

Е-поща Печат PDF

• Из подготвения за печат сборник „Срещи“ – книга първа от поредицата „Притаени мигове“

Едва ли има по-заслужила личност за българския спорт от генерал Владимир Стойчев. Участник в две олимпиади, носител на отличия от много европейски, балкански и други конни състезания, той е свързан с най-големите успехи на българския спорт. От първия олимпийски медал в Хелзинки – спечелен от боксьора Борис Георгиев, и от златния медал в Мелбърн на бореца Никола Станчев – до големите отличия на олимпиадите в Рим, Мексико, Монреал, Мюнхен, Москва, Сеул... За най-големите върхове, достигнати от българския спорт, ролята на воина-спортен ръководител генерал Стойчев е неоценима. Знаменитите спортисти го почитаха и обичаха, вслушваха се в съветите му.

Генерал Владимир Стойчев оглавява Българския олимпийски комитет през 1952 г. и в продължение на повече от три десетилетия чрез изключително активната си ръководна дейност допринася за развитието и за международния престиж на българската физическа култура и спорта. Той е сред най-уважаваните и достолепни членове на Международния олимпийски комитет.

Знайно е, че в МОК членуват личности със световна известност. Ставало ми е мило, когато съм наблюдавал какво уважение, почит и симпатия предизвиква присъствието на българския представител. Почти при всяка своя реч пред това аристократично управително тяло на международния спорт нашият генерал преминаваше от английски на френски, немски или руски език и това впечатляваше залата.

Но законите на живота са неумолими. Генералът надхвърли деветдесетте. Искрено споделяше, че е време да бъде заместен от по-млад човек. Знаехме, разбира се, че не е възможно Българският олимпийски комитет да функционира без присъствието на легендарния си председател и дълбоко уважаван член на МОК. Преценихме, че генералът трябва да получи най-високи благодарности и отличия и да остане пожизнен почетен председател на БОК. Решихме за председател на комитета да се предложи Иван Славков. Той извърши много полезна работа като ръководител на Националната телевизия, но след смъртта на Людмила през юли 1981 г. много от недоброжелателите му се раздвижиха, започнаха да обсипват Тодор Живков с доноси, дори с клевети срещу Иван. Това разколеба доверието на Първия към зет му... Тодор Живков препоръча да се търси друг генерален директор на БНТ. Когато му предложих Иван Славков да замести генерал Стойчев, Живков се сепна: „Чакай, чакай, а как ще реагира генералът... Аз не участвам в тази работа. Оправяйте се...

Мишо Мишев беше близък на генералния секретар на ЦК на БКП още от годините на антифашистката борба. След краткия си престой начело на професионалните съюзи, като секретар на ЦК на партията отговаряше за обществените организации. М. Мишев отиде в БОК. Но набързо след това ми позвъни. „Генералът почти ме изгони. Не стана никакъв разговор...“ Посетих къщата на БОК на ул. „Марин Дринов“ и сварих генерала в явна възбуда. Взе да ми разказва, че се е скарал с Мишо Мишев. Припомни някои случаи, свързани с тяхното познанство, и не скри неприязнените си чувства към доскорошния си посетител. Тук е мястото да кажа, че генералът нямаше добро мнение за някои от дейците след Девети септември, които са прекалили със своята революционност. Сред тях имало и помощник-командири на части от Първа българска армия. С особено отвращение говореше за Лев Главинчев. Наричаше го „Левчо злодея“. След като се поуспокои, му припомних разговори, в които сам настояваше да се извърши промяната в БОК. „А кого ще сложите на моето място?“ Ако не възразяваш, мон женерал, това може да бъде Иван Славков“. „А ти какво мислиш?“ „Споделям това предложение“. Генералът се замисли, вдигна енергично глава и каза: „Това може. Той е симпатичен. Не се гордее. Атлетите го обичат... Ама нали е в телевизията... Там е на по-висока длъжност... Е, ако желае да премине в спорта, никой не бива да му пречи... А с мен какво ще стане? Трябва ли да си вдигам чукалата оттук...”

„Нищо няма да се случи – отговорих. – На заседанието на БОК ще предложа да бъдеш избран за пожизнен председател на БОК. Ще останеш в тази къща, а новият председател ще се устрои на ул. „Ангел Кънчев.“

Бива, бива“, каза генералът, след което обсъдихме и начина на предстоящата промяна.

На 5 март 1982 г. се състоя заседанието на БОК. Внесох предложението за промяна в ръководството. Между другото казах: „Председателят на БОК генерал-полковник Владимир Стойчев подаде молба да бъде освободен от заеманата длъжност поради напреднала възраст... Очевидна е необходимостта работата на БОК и на организациите, които са представени в него, да бъде и занапред на висотата, издигната под ръководството на легендарния генерал и многоуважаван член на МОК Владимир Стойчев. Ето защо, за да се осъществи приемственост в дейността, целесъобразно е да се учреди длъжността почетен председател на БОК, на която да бъде избрана личност с голям опит, обществено влияние и международен авторитет. Такава личност е генерал-полковник Владимир Стойчев.

Метежни събития са съпътствали житейския път на славния воин и това придава на неспокойния му живот благороден и възвишен смисъл. Израснал в патриотично българско семейство, закърмен в традициите на родолюбиви предци, той е побеждавал враговете на България като доброволец и войник. Върху стремето на своя боен кон е препускал към водите на Егея.

Преследван и интернирван многократно заради прогресивните си антимонархически убеждения, той взема участие във въоръжената деветосептемврийска промяна като смел, убеден антифашист и отечественофронтовец.

През Втората световна война, натоварен с огромно доверие, повежда поверената му войска в тясно сътрудничество с братската съветска армия, достига до подстъпите на Алпите и се нарежда сред най-видните български военоначалници.

Авторитетен дипломат в САЩ, в годините, когато се кове международният престиж на социалистическата ни родина, активен общественик, прославен спортист, завоювал не една световна победа за българския конен спорт, неуморим, обичан и уважаван деец на олимпийското движение, генерал Владимир Стойчев се утвърди като пример на родолюбие. В навечерието на своето столетие той е все така жизнен, с бистър ум и завидна енергия, предан на идеите за служба народна, за слава българска, на които е посветил целия си живот.

Високо ценени са заслугите на нашия генерал и като член на МОК и на неговото бюро. Той има изключителен принос за укрепване и засилване позициите на България в олимпийското движение. Негова е заслугата за проведените сесии на МОК в София и Варна – факт, с който могат да се похвалят малко страни. Носител е на най-високи отличия на нашата държава – званията „Герой на НРБ“, „Герой на социалистическия труд“, ордените „13 века България“ и „Георги Димитров“, както и на редица отечествени и международни награди. Нашият генерал е сред най-заслужилите и уважавани граждани на България. На върха на своите над 90 години изпълнява достойно гражданския си дълг и е блестящ пример за вярна и всеотдайна служба на Отечеството. Дължим му дълбока благодарност за неговата народополезна дейност. Уверени сме, че и в бъдеще, като пожизнен почетен председател на БОК, ще отдава сили, знания и опит на попрището на българския спорт и международното олимпийско движение.“

Заедно с Иван Славков и други спортни деятели той бе в основата на кандидатурата на София за зимните олимпийски игри. При подготовката на проекта неговият опит от работата в МОК имаше неоценимо значение. Както е известно, създаде се национален инициативен комитет за кандидатурата на София за зимните олимпийски игри през 1992 г. Възложи ми се да бъда председател на комитета, в който бяха включени генерал Вл. Стойчев, Трендафил Мартински, Петър Междуречки, Ангел Солаков – по това време секретар на БОК, и други. Оперативното бюро се оглавяваше от Иван Славков. Излишно е да разказвам за дейността на комитета по софийската кандидатура. Ала е потребно да се отбележи, че се извърши ползотворна работа за популяризиране на спортните успехи на страната, за българския принос в развитието на олимпизма, за достойнствата на София като духовно и спортно средище.

На сесията на МОК в Лозана бяхме сочени за фаворити. Но на заседанието се появи и Жак Ширак, тогава кмет на Париж, по-сетне президент на Франция. Той защитаваше две френски кандидатури – на Париж за лятната, и на Албертвил – за зимната Олимпиада. Бяхме уверени в предимствата на София. Но при гласуването френската кандидатура спечели. София остана на второ място. Барселона получи правото да организира летните Олимпийски игри. На последвалия разговор Хуан Антонио Самаранч ни успокои, че за следващата зимна олимпиада София очевидно ще бъде сред предпочитаните кандидати. Разбрахме, че Париж е отстъпил на Барселона лятната олимпиада и естествено е получил Зимните олимпийски игри.

След приключване на гласуването генерал Вл. Стойчев беше сломен; възприе изборния резултат като лична обида, защото всички участвали в гласуването бяха негови дългогодишни колеги и приятели. От предния ден генералът беше с тежък грип, но негативният резултат очевидно го подкоси. Нямаше сили дори да напусне сцената. С Иван Славков и Александър Бешков го занесохме на ръце до апартамента му в хотела. Веднага поръчах от София да дойде самолет, за да откара генерала в Правителствената болница.

След завръщането ни от Лозана разбрах, че е в по-добро състояние, и го посетих в болничната стая. Той се оживи и макар с отпаднал глас, взе да ми разказва. „От летището ме докараха с линейка. Бях почти в унес. Но в асансьора чух един с бяла престилка, мислейки че съм в безсъзнание, да казва на някой друг: „Този път генералът няма да прескочи трапа“. Аз го изпсувах на акъла си и тихо пророних: „Ще видим, ще видим...“ Както виждаш, и сега прескочих трапа. А тоя, който предричаше края ми – да върви по дяволите...“

За неговото чувство на отговорност и дисциплина е показателен и следният факт. След бойкота на Московската олимпиада през 1980 г. от САЩ и някои западни страни, в Кремъл се реши социалистическите държави да не участват в олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г. Въпреки че бяхме подготвени отлично за спортните състезания, изпълнихме това решение.

Разбира се, нашите спортисти бяха разочаровани от бойкота и за съжаление останаха да наблюдават състезанията по телевизията. Единствено Николае Чаушеску не се подчини на общото решение и поради не толкова голямата конкуренция Румъния постигна най-високите си резултати от дотогавашните си участия в олимпийски игри. Потърсих генерала. Оказа се, че е в Париж, на път за заседанието на МОК, което предшества откриването на игрите. Свързахме се по телефона. Казах му за реципрочния отговор на американския бойкот на Московската олимпиада. Предложих му сам да вземе решение дали да пътува до Лос Анджелис. Заявих му буквално: „Мон женерал, това е положението. Нищо не коментирам. Сигурен съм, че както и да постъпиш, решението ти ще е мъдро“. Той начаса ми отговори: „Ще се върна в София“. „Помисли, помисли, мон женерал...“ „Не, не, връщам се...“ След няколко дни в София чух от него думи, които не ме изненадаха. „Аз съм воин. За мен дисциплината е всичко. Не мога да се отделям от другите братски страни. Това е!“

Председателят на МОК Хуан Антонио Самаранч, с когото често се срещахме в София, в Лозана, на олимпиади, състезания и на други спортни прояви, постоянно ме увещаваше: дай боже, генералът да живее дълго, но след него България едва ли ще има представител в МОК. „Добре ще е, ако той сам реши да предложи на свое място Иван Славков за член на МОК. Това е необичайна практика, но аз ще го подкрепя. Стига генералът да направи предложението. Разбира се, не смея да говоря с него по този въпрос, изразявам само мнението си...“

Деликатно запитах генерала какво мисли за нашето участие в МОК в следващите години. Той заяви, че ако спечелим зимна олимпиада, ще имаме член на МОК по право.В противен случай след мен не зная как България ще има член в тая световна организация.“

Не след дълго време той сам реши да предложи на МОК Иван Славков да го замести, макар да не бе напълно убеден, че комитетът ще направи изключение от утвърдената практика. На сесията в Истанбул генералът произнася реч, която впечатлява участниците във високия форум. Казва, че желае да се оттегли от членство в организацията, но се надява неговите колеги да приемат предложението му за друг представител от България. И Иван Славков е избран единодушно за член на МОК.

Нашият генерал наближаваше столетие, но с жив интерес продължаваше да участва в обществения живот. Насърчаваше усилията на атлетите за най-високи постижения. Знайно е, че на олимпиадите през втората половина на отминалия век България беше редом до страни с големи традиции и изключителни резултати в спорта. Така на олимпиадата в Сеул през 1988 г. българският трибагреник бе издиган 35 пъти.

Забележителните ни спортни успехи не бяха случайни. Изградената стройна система за физическо възпитание и грижата на държавата и обществото даваха добри резултати. Върховите постижения на атлетите се ковяха още в средните и висшите училища, в казармата. В 36 спортни гимназии се обучаваха състезатели за повече от 30 спортни дисциплини. Младежите ползваха безплатна храна, здравни грижи и общежития; подготвяха ги отлични треньори и учители професионалисти.

След промените през есента на 1989 г. продължих да посещавам дома на генерала. Беше уморен, видимо състарен. Постоянно кашляше, задъхваше се, многозначително клатеше глава. Споделих, че някои самонадеяни перестройчици ми казаха, че държавата вече няма да отделя толкова голямо внимание и средства за културата и спорта. Той само промълви: „Дано не го направят“...

Наскоро след последната ни среща той почина. През пролетния ден на 1990 г. се поклоних пред тленните останки на нашия генерал. Ковчегът му, отрупан с цветя, беше изложен в Голямата зала на Централния военен клуб. Представителни военни части и Гвардейският духов оркестър отдадоха най-високи почести на прославения командир. Хиляди столичани, звезди на българския и световния спорт в продължение на няколко часа изразяваха признателност към видния патриот.

1994 г.