Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ В НАШЕТО СЪВРЕМИЕ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 9

Българското Средновековие е оставило нам в наследство паметници, които смайват със съвършенство, импозантност и художествено-естетически качества. Редица от тях се нареждат сред всепризнатите шедьоври на европейската средновековна култура и са се превърнали в христоматийни примери. Изброяването и характеристиката на част от тях разкрива културно-историческото наследство на една епоха, в която българите проявяват големите си възможности за развитие в различни сфери на материалната и духовната култура.

Недвижимите средновековни паметници в пределите на България и извън тях се характеризират със своята монументалност, величественост и уникалност. Сред тях на първо място се откроява

релефът на Мадарския конник

– единствен по рода си ранносредновековен паметник в цяла Европа, издълбан в скалите по времето на хан Тервел (701-721), който символизира величието и триумфа на ханската власт при прабългарите. (16) Той няма равен на себе си в цялата средновековна ваятелска традиция и в много отношения символизира средновековна България, нейната същност, мощ и величие.

Поразителна е монументалността на крепостното и дворцовото строителство на Плиска, удивителна е хармонията в дворцовата и църковната архитектура, търсена във Велики Преслав и Търново. (17) Възхищението на Йоан Екзарх (10 в.) от Симеоновата столица, едва ли е присторено: „Когато обикновен и беден човек и чужденец, идвайки отдалече, стигне до портите на княжеския двор (столицата Велики Преслав), още щом го зърне, започва да се учудва, изпълнен с възхита, пристъпва към вратите и моли (да го пуснат), и като влезе вътре, той вижда да се издигат къщи от двете страни, украсени с камък и дърво и изписани. А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и църквите, украсени необикновено богато с камък и дърво и краски, а отвътре с мрамор и бронз, сребро и злато, той няма с какво да ги сравни, защото в своята родина този бедняк не е виждал такова нещо, освен бедни сламени колиби... Но ако му се удаде да види и княза (Симеон Велики, 893-927), седнал в обкичена с бисери дреха, с огърлица от златни монети на шията и пръстен на ръката, препасан с пурпурен пояс и със златен меч, висящ на бедрото, и от двете му страни седят болярите със златни огърлици, пояси и пръстени...” (18)

Едва ли трябва да се припомня, че из цялата страна, край градове и села, в пусти места, има многобройни руини, които местните жители наричат „градище”, „кале”, „хисаря” или пък „манастир”, „църквище”, „оброчище” и т.н. (19) Те обикновено са свързани с предания, които водят към дълбините на вековете и най-често към Средновековието и неговите герои. В отделни случаи подлагани на археологически разкопки, а в преобладаващата си част оставени на себеразрушаване, тези руини са част от материалния спомен за онази далечна епоха.

През Средновековието напредъкът в строителството на защитни съоръжения (ровове и валове, крепости и кули), на обществени и църковни сгради е изключителен. По разпространеност, количество и мащаби съграденото в нашите земи през този период далеч превъзхожда онова, което е създадено през античността, ала не и по качество и великолепие.

Достойно място сред образците на църковната архитектура в средновековна Европа заемат Голямата базилика в Плиска, Златната църква във Велики Преслав, базиликата на остров Преспа, Боянската църква, Земенската църква и струпаните на малко пространство множество църкви в Несебър. (20)

Средновековният български манастир – това „пристанище за спасението на всяка душа християнска, а още повече православна” (21), напомня за себе си с руините край с. Равна, Варненско, и с. Черноглавци, Шуменско, в местността „Патлейна” край Велики Преслав, със скалните обители край с. Мурфатлар, в Северна Добруджа, с. Иваново, Русенско, край Черноморието и на много други места в страната. Със славата на някогашните средновековни монашески обители и досега продължават съвременното си съществуване манастирът „Св. Наум” край Охридското езеро, Рилският и Бачковският манастир и много други, пръснати из цялата страна. (22)

Традиционната връзка на манастирите от българската земя от 10 в. насам се олицетворява от

Зографската обител

съхранила в себе си многовековно документално книжовно и художествено богатство, предавано от поколение на поколение. (23) В дългия период от края на 9 до 19 в. манастирите съхраняват и развиват българската духовна култура и изкуство, приютяват вечната „святая святих” на изстрадалата българска душа – вярата в пребъдването на българския род. Едва ли е случайно, че именно българският манастир е възпитал онези свои чеда, които са нравствен пример за поколенията и са се превърнали във вестоносци на българския дух: св. Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Васил Левски са рожба не само на своето време, но и на една здрава българска манастирска традиция.

Българската гениалност, проникновеност и художествена мисловност достигат своите върхове в

монументалната и миниатюрната живопис

на Средновековието, а отчасти и в украсата на книгата. Изображението на прочутия ангел от софийската църква „Св. Георги” (10 в.) е пропито с неземна красота и човечност; фреските на безименния Боянски майстор (13 в.) са не само откриване на възходящата перспектива, но и предвестник на хуманизма и психологизма в славяно-византийската живопис; Ивановските стенописи (14 в.) са художествено отражение на идеите на исихазма и се характеризират със силно проникване на предренесансови елементи (24)...

Украсата на книгата и свързаната с нея миниатюрна живопис се представят с няколко шедьовъра, чиято връзка с образци от византийското изкуство е несъмнена. Автопортретът на преписвача на Добрейшовото евангелие (13 в.) е първият пример за съзнаване на значимостта на книжовника като създател на творение, посветено на Бога. Миниатюрите в среднобългарския превод на Манасиевата летопис (средата на 14 в.) и особено тези в Лондонското евангелие (1356) и Томичовия псалтир (втората половина на 14 в.) (25) са не само художествено издържани и реалистични, но така се доближават до сходните им във византийското изкуство, че дори някои съвременни изследователи ги възприемат като неразделна част от него. (26) Това само по себе си е твърде солиден атестат за тяхната стойност и изключително високо качество.

Сред безспорните постижения в художествената култура на европейското Средновековие са иконите от преславската рисувана керамика (9-10 в.) и съхранените монументални иконни изображения от 11-13-15 в.

Преславската рисувана керамика

предназначена за църковна украса и домашно черкуване, действително е уникално явление, което няма европейски аналог. И ако дълго време (близо 80 години) за класика се смяташе неповторимата и забележителна икона на Св. Теодор Стратилат от Патлейна, последните открития показаха голямото разнообразие на иконографски сюжети и образи на иконите и активното им използване в архитектурно-керамичната украса на преславските дворцови,

църковни и манастирски сгради. (27) В качеството си на най-ранни паметници на иконната живопис във византийско-славянската общност преславските керамични икони са не само уникално явление, но и автентично свидетелство за тенденциите в развитието на църковната живопис в следиконоборческия период. Това определя значението им от гледна точка на европейското християнско изкуство.

Сред разнообразното иконно богатство се открояват изразяващата дълбока вътрешна вглъбеност икона на Св. Иван Рилски от Рилския манастир (средата на 14 в.), двустранната изумяваща с психологизма Погановска икона от 1395 г., иконата на Св. Арсений от Рилския манастир (15 в.) и редицата несебърски икони, сред които с историческото си значение се откроява тази на Богородица Одигитрия, дарена през 1342 г. от чичото на цар Иван Александър (1331-1371) Самуил. (28)

Изключително впечатление сред паметниците на старобългарското историческо наследство правят великолепните съкровища, пръснати из музеи по четирите краища на света. Те са бисерите в огърлицата на средновековна България.

Възхождащите към ранното Средновековие (7-11 в.) принадлежат към най-представителната част на раждащата се върху руините на късната античност „варварска” Европа. Перешчепинското съкровище на прабългарския хан, почетен като византийски патриций, хан Кубрат (630-665), съхранявано понастоящем в Ермитажа на Санкт Петербург, е най-значимото от времето на „Великото преселение на народите” от Азия към Европа. Пряка връзка с него има съкровището на хан Кубер (втората половина на 7 в.) от Врап (Албания) – сега в Метрополитен музеум в Ню Йорк. С особена художествена и главно историческа стойност е съкровището от 23 златни съда с надписи от Над Сент Миклош (втората половина на 9 в.; в превод на български означава Голям Свети Никола – бел. Н.З.), експонирано във Виенския художествено-исторически музей.

Преславското съкровище от 971 г. е принадлежало на българска царица и в него се откроява диадемата от емайлирани златни плочки –

единствената ранносредновековна владетелска корона, намерена при археологически разкопки

Никополското съкровище от края на 14-15 в. е от малкото оцелели от времето на турското завладяване на България и Балканския полуостров. (29) Голямата историческа стойност на ранносредновековните български съкровище ги превръща в незаменим източник на информация за българското ханство-царство и неговата превратна съдба.

Редица трагични събития от историята на средновековна България разкриват причините за малкия брой съхранени съкровища от 11-15 в. След превземането на Велики Преслав през 971 г. византийският император Йоан Цимисхи, при тържественото си завръщане в Константинопол, отвежда със себе си българския цар Борис II (969-971), неговото семейство и несметните дворцови съкровища. Почетно място сред плячката заема процесийната икона на Богородица – покровителка на тогавашната българска столица. (30) Според византийския историк Йоан Скилица (11 в.) през 1018 г. император Василий II Българоубиец окончателно покорява българското царство и неговата столица. В тази връзка Скилица пише следното: „Охрид бил главен град на цяла България, там се издигали дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им. Като отворил (съкровищниците), императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато; всичко това той изразходвал за заплата на войската си.” (31) Грабежите и опустошенията на османските турци в българските земи по време на завоеванието само в общи линии са регистрирани от тогавашните извори.

Голяма част от богатството на средновековна България става плячка на чуждоземни завоеватели. Много ценни архитектурни и художествени паметници са съсипани от тях. Останала е малка част като знак за някогашен блясък и величие и за една висока материална култура.

Огромното и безценно духовно съкровище на средновековна България, което винаги трябва да присъства в съзнанието на съвременните българи, са многобройните паметници на писмеността и книжовността, които увековечават

безсмъртието на българското слово

и отразяват българската гледна точка за тогавашното време, за историята. Тези надписи върху камък и метал, книжовни произведения върху пергамент и хартия, документи за българската владетелска и църковна канцелария, които днес се съхраняват в архиви, ръкописни и музейни сбирки както у нас, така и в чужбина, съставляват същностната част на българското Средновековие – неговото самодокументиране.

Първобългарските надписи на гръцки език от 8-9 в. (32) са първият словесен израз на приобщаване към писмената култура и същевременно регистрират обвързаност с един цивилизационен кръг. Няма „варварска” държава от времето на „Великото преселение на народите”, която да е показала толкова голяма активност в стремежа към увековечаване на своята дейност и съществуване.

Многобройните кирилски надписи от края на 9-10 в. до 15 в. (33) не само разкриват началото и развитието на една графична система, зародила се в средновековна България, но са и

един от най-важните и достоверни източници на информация за онази епоха

Тяхното местонахождение в различни краища на Балканския полуостров е не само доказателство за присъствието на български етнически елемент в тях, но и показател за неговата културна устойчивост в различна среда.

Мястото на България в културното развитие на Европа се определя в голяма степен от нейната роля в съхраняването и развитието на славянската книжнина, в превръщането й в края на 9-10 в. в първия духовен вожд на славянството. В първоначалното си развитие това дело е

резултат от дейността на Кирило-Методиевите ученици в България

подкрепяна от държавническата мъдрост на хан Борис I - Михаил (852-889; +907). Поставянето на основите на славянските литератури е свързано с имената и творбите на Климент Охридски (+916), Наум (+910), епископ Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх (9-10 в.), Презвитер Козма (10 в.) и др.  Чрез творчеството на Патриарх Евтимий (14 век) и неговите ученици и следовници – Григорий Цамблак, Константин Костенечки (14-15 в.) и др., старобългарската литература показва своето възходящо развитие и значението си в един широко етно-географски ареал (34): Сърбия, Влахия и Молдова, Литовското княжество и Московска Русия.

Редица старобългарски книжовни паметници заемат достойно място в имагинерния музей на европейската средновековна книга: „Именник на българските ханове” (8 в.), Симеоновите сборници (10 в.), Битолският триод (12 в.), Ватиканският препис на Манасиевата летопис (14 в.), Добрейшовото евангелие (13 в.), Лондонското евангелие на цар Иван Александър (1356), Томичовият псалтир (14 в.), Рилският сборник на Владислав Граматик от 1479 г. и др. (35), както с уникалното си съдържание, така и със своето оформление и смайваща с великолепието си художествена украса.

Съхраняваните в отделни наши и чужди библиотеки старобългарски ръкописи от 10-15 в. са само една малка част от огромното книжовно наследство. Истинска съкровищница на това наследство е ръкописната сбирка на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, която съхранява такива книжовни паметници като Енинския апостол (11 в.), Добрейшовото евангелие, Бориловия синодик, Евтимиевия служебник (13-14 в.) и редица други. (36)

Малко са българските приноси в областта на богословието и мисловността с общоевропейска значимост през средните векове. Потиснати от византийското дълбокомъдрие и всеобхватност в сферата на духовността, българите имат малко възможности да изразят оригинално своя светоглед и светоусещане. Поради това и малкото постижения имат особена стойност и значение. Опитът на Йоан Екзарх в своя „Шестоднев” да разкрие от богословска гледна точка същността на мирозданието и сътворението на света се откроява с дълбочината си, но е компилативен. Примерът на Св. Иван Рилски (+946) в монашеския аскетизъм, реформирането на манастирския живот, благочестието и строгостта на морала го превръща не само във всебългарски светец, но и във „велико светило за целия свят”, както още в края на 15 в. го характеризира Димитър Кантакузин (37). Едва ли е случайно, че средновековна България дава на света един от най-големите ересиарси – поп Богомил. Създаденото от него дуалистично учение за борбата между Доброто и Злото със своя социален протест срещу многобройните злини и неправди, причинявани от „земните властели”, получава широко разпространение не само в България и на Балканския полуостров, но и в редица европейски страни (Италия, Франция, Сърбия, Босна, Русия и др.) (38). Окачествяването на богомилството като „българската ерес” още в онова време често пъти кара някои да определят България като „страна, пълна с еретици и схизматици”. (39) Всъщност богомилското учение разкрива доминиращата сила на отрицанието в българското мислене и отношение към света, което за добро или зло, от Средновековието до наши дни винаги е силно изразено.

В сравнение със страните от Западна и Средна Европа откритията и техническите нововъведения в средновековна България са сравнително малко. И все пак те заслужават специално отбелязване, защото обикновено са отминавани или пренебрегвани. Търпението и системното обработване на земята от средновековните българи през вековете превръщат почвите на обитаваните от тях равнини и полета в най-плодородните на Балканския полуостров. Разширена е обработваемата площ за сметка на гористите и пустеещите пространства. Увеличена и уголемена е ролята на животинската впрегатна сила. Усъвършенствани и подобрени са редица земеделски сечива и оръдия на труда. Повсеместно е наложен железният плуг. Значително е увеличен броят на отглежданите земеделски, зеленчукови и овощни култури както под влияние на завареното население, така и на прииждащите от Азия племена и народи. Някои продукти на българското селско стопанство добиват голяма известност в международната търговия: пшеницата, „загорският (българският) восък”, пчелният мед и обработените „дълги български кожи”. (40) Широкото използване на водната енергия и колелото у нас води своето начало от Средновековието. Тогава се въвеждат и усъвършенстват редица оръдия на труда, земеделски сечива и механизми (плугът, тежкотоварните коли, дикелът, видията, воденицата, тепавицата и др.). Някои български открития заслужават да бъдат отбелязани и подчертани, за да се знаят и признават от всички. На първо място трябва да се постави кирилската графична система, създадена в края на 9 в. върху основата на широко използваното дотогава гръцко унциално писмо. Византийският „гръцки огън” (смес от нефт, сяра и негасена вар, чието възпламеняване е предизвиквало не само пожар и щети, но и голяма уплаха) е неутрализиран от българите при обсадата на Видин чрез събирането му в големи керамични делви. (41) Още през 10-11 в. жителите на Перник използват за отопление и приготвяне на храна изкопаваните от тях „черни камъни” – първото практическо приложение на каменните въглища в Европа. (42)

Ако Боянският зограф, през 1259 г., чрез своите забележителни стенописи открива възходящата перспектива и триизмерността в изобразителното изкуство, в началото на 14 в. Йоан Кукузел въвежда невмените знаци за нотно обозначение (на латински neuma от старогръцки неома - „въздух“, особени музикални знаци и свързаната с тях „невмена нотация“, която контролира начина на изпълнение на богослужебните текстове, предназначени за четене. - бел. Н.З.). Изкопаването на дълбоки кладенци (20-25 м) в Добруджа от местното население преодолява безводието и увеличава плодородието на голямата степ. (43)

Българското Средновековие е жива старина

То не само присъства, но и активно действа в нашето съвремие. Нашият днешен живот и животът на всички поколения българи биха били много бедни в историческо и духовно-политическо отношение, ако бяха лишени от съприкосновение с времето, героите, паметниците и духовните постижения на тази отдалечена епоха. Редица процеси, явления и институции в нашето съвремие са историческо продължение при нови условия на средновековен зародиш и начало: народ, държава, църква и различни сфери на духовността. Наследството на Средновековието – богатата история, нейните творци и многобройните паметници, има познавателно, нравоучително, патриотично и културно-естетическо въздействие върху съвременните българи, но в никакъв случай не е затворена система.

Всеки народ има освен религиозна и своя национална митология, свой национален пантеон от герои и мъченици, национален исторически календар на възходите и паденията си. В тях имената и събитията от българското Средновековие заемат значително място. Това не е признак на изостаналост и ретроградност, а търсене на упование и импулси в дълбоките и здрави исторически корени и постижения, в отдалечените векове от битието и историята на коравия и непокорлив български род.

* Текстът е публикуван в Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, член-кореспондент на БАН и учител. УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2009 г. Съставители Анна-Мария Тотоманова, Татяна Савова

 

 

Бележки:

16. Мадарският конник (проучвания върху надписите и релефа). С., 1956; Станчева, М. Мадарският конник. Шумен, 1995.

17. Миятев, К. Архитектурата в средновековна България. С., 1965 и литературата върху отделни паметници.

18. Йоан Екзарх. Шестоднев (превод от старобългарски, послеслов и коментар Н. Кочев). С., 1981, с.231.

19. Вж. литературата, посочена по-горе в бел. 9. Вж. също посочвания в: Аладжов, Д. Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хасково, 1997.

20. Миятев, К. Цит. Съч; Рашенов, А. Месемврийски църкви. С., 1932. Чанева-Дечевска, Н. Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984; Църковната архитектура в България през ХI-ХIV век. С., 1988.

21. Грамоты болгарских царей, труд Г. А. Ильинскаго. Москва, 1911, с. 21.

22. Миятев, К. Цит.съч.

23. Енев, М. Атон-Зограф, С., 2000.

24. Грабар, А. Цит.съч.; Бичев, М. Стенописите в Иваново. С., 1965; Бакалова, Е. Ивановските стенописи и идеите на исихазма. – Изкуство, ХХVI, 1976, №9, 14-18.

25. Дуйчев, Ив. Миниатюрите на Манасиевия летопис. С., 1962; Живкова, Л. Четвероевангелието на цар Иван Александър. С., 1979; Джурова, А. Томичовият псалтир. С., 1991. Цялостно върху украсата на българските ръкописи вж в: Стоянов, М. Украса на славянските ръкописи в България. С., 1973.

26. Вж. например книгата на Sparharakis, L. The Portrait in Byzantine illuminated Manuscripts. Leiden, 1976.

27. Тотев, Т. Преславската керамична икона. С., 1988.

28. Паскалева, К. Икони от България. С., 1981; Прашков, Л. Български икони. С., 1985; Чимбулева, Ж., В. Гюзелев. Икони от Несебър. С., 2003.

29. Ваклинов, Ст., М. Ваклинова. Съкровището от Над Сент Миклош. С., 1983; Тотев, Т. Преславско златно съкровище. С., 1983; Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи, хазари, славяни. С., 1989; Werner, J. Der Schatzfund von Vrap in Albanien. Wien,1989.

30. Гръцки извори за българската история, IV... с. 274. Вж. също и миниатюрите, изобразяващи триумфалното завръщане на василевса (Reditus imperatoris). – В: Божков, А. Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972, с. 113.

31. Гръцки извори за българската история, VI... с. 291.

32. Бешевлиев, В. Цит. съч.

33. Попконстантинов, К., О. Кронщайнер. Старобългарски надписи, I-II, Залцбург, 1994-1995.

34. Старобългарска литература – енциклопедичен речник (съставител Д. Петканова). С., 1992.

35. Вж. някои посочвания в бел. 25.

36. Цялостен обзор на ръкописите от ХI-ХV в., съхранявани в български ръкописни сбирки, вж. в: Христова, Б., Д. Караджова, А. Икономова. Български ръкописи от ХI до ХVIII век, запазени в България. Своден каталог. С.1982.

37. Гюзелев, В. „Велико светило за целия свят” (Св. Иван Рилски в измеренията на своето време). – Светогорска обител Зограф, III, 1999, 13-24.

38. Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969.

39. Латински извори за българската история, III, С., 1981, с. 64.

40. Христоматия по история на България, II (съставители П. Петров и В. Гюзелев). С., 1978, 237-239.

41.Гръцки извори за българската история, VI... с. 282.

42. Diller, A. Mirabilia in Old Bulgaria. – Jahrbuch der osterreichischen Byzantinistik, XX (1971), S. 109.

43.Българската държавност в актове и документи (съставител В. Гюзелев). С., 1981, с. 116