Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЩЕ СЕ СПРАВИ ЛИ МАКЕДОНИЯ?

Е-поща Печат PDF

След обявяването на резултатите от изборите на 11 декември се оказа, че управлявалата 10 години ВМРО-ДПМНЕ, с лидер Никола Груевски, е спечелила само 2 депутатски места повече от опозиционната социалистическа СДСМ, с лидер Зоран Заев, т.е. 51 срещу 49 депутати. Затова нито една от двете основни партии в Македония няма как да състави самостоятелно правителство в 120-членния парламент.

Нашата историческа болка Македония вече повече от две години е в такава политическа криза, че опасенията за разпад може да се окажат не само манипулации с цел постигане на личностно-партийни дивиденти.

Чувството за държавно самосъхранение явно не е присъщо на днешния политически елит в малката държавица. Иначе нямаше да се допусне ситуация, в която чужд премиер - албанският Еди Рама, да казва, че „албанците са държавнотворен народ, без който не може да има Р Македония“. Такава открита намеса във вътрешните работи на съсед трудно може да се приеме, освен ако собствените лидери толкова са загубили чувството за национално достойнство, че са готови да приемат унизителни условия в името на властови позиции и лична политическа реализация на най-високо държавно ниво.

Разбира се, че албанският премиер Еди Рама не за първи път си позволява да диктува дневния ред в Скопие. Дали това е начин да изнесе вътрешните си проблеми извън Албания, или вярва от сърце и душа в онези овехтели идеи за „Велика Албания“, не е ясно. Но когато само два дни след извънредните парламентарни избори в Македония, на 11 декември 2016 г., той събра в Тирана лидерите на 4-ите успели да влязат в македонския парламент албански партии, подаде сигнал, че неговата пета колона в Скопие ще бъде ключова за сформиране на правителство. Т.е., от нея ще зависи управлението и бъдещето на страната. Изглежда до болка познато, нали?.. Друг въпрос е

кой и защо стои зад подобни сценарии

По традиция на Балканите големите геополитически играчи винаги са решавали съдбата на региона. Защото винаги са намирали правилните местни политици, които да осъществят стратегическите им интереси.

Всъщност, след срещата под егидата на Еди Рама в Тирана, македонското общество бе информирано, че албанските партии са съгласували т. нар. албанска платформа с искания, чието изпълнение ще бъде условие за сформирането на правителство.

Спечелилите общо 20 депутатски места албански партии получиха възможност да бъдат ключов фактор при преговори за съставянето на правителство. Обществото бе взривено, когато станаха известни условията в албанската платформа. А те ни повече, ни по-малко „преформатиране на държавата“, както го определиха от ВМРО-ДПМНЕ. Няма как да се направи друг извод, когато се иска промяна на символите, знамето и химна на страната; обявяване на албанския език за официален на територията на цялата страна, т.е. държавнотворен език.

 

Иска се също участие в преговорния процес с Гърция за промяна на името, което би гарантирало отстъпки, за да се прескочи ветото на Гърция във връзка с членството в НАТО (не е тайна кой настоява за това); равнопоставено участие в силовите структури, силовите министерства; заемане на най-висши държавнически постове като председател на парламента и т. н.

Македонското общество бе озадачено от претенциите на четирите албански партии (две нови – Албански алианс, с 3 места, и т. нар. ислямистка „Беса“, с 5 места в парламента), защото според Охридския договор от 2001 г., постигнат под натиск от САЩ и ЕС, предхождан от въоръжените действия на албанците по цялата територия на страната, албанските партии получиха значително разширени права и задължително участваха във всички правителства. И най-вече - ДСИ с лидер Али Ахмети.

Необяснимо е друго. Защо Груевски, иначе опитен политик, след като получи мандата, се унижи да чака Али Ахмети до среднощ за отговор в подкрепа за ново коалиционно правителство?! Днес ситуацията е коренн различна. Налице е албанска платформа и една ангажирана с партиите в Македония Албания. Накрая Груевски се убеди, че подкрепа няма да има, защото неговата партия не може да приеме исканията на албанската платформа.

Най-вероятно Груувски си е дал сметка, че това е най-краткият път разделянето на македонските граждани. И това ще изложи на риск бъдещето на държавата в рамките на настоящите граници. Тоест, отстъпките нанасят удар и върху личното му бъдеще на политик, и върху бъдещето на страната. В такава ситуация

внушаването на страх от разпад

лесно може да провокира нови по-силни размирици.

Все пак Али Ахмети побърза да заяви в личния си профил във фейсбук, че „никъде в албанската платформа не става въпрос за федерализация или за подялба“. Призивите му за „запазване на хладнокръвие“ и че „политическите партии трябва да намерят възможно най-доброто решение за гражданите“ едва ли се чуват от протестиращите. Те са убедени, че албанците действат като в поговорката „ти го пускаш под масата, той се качва на нея“. Но никой от протестиращите не може да отговори на въпроса кой, защо и как ги поставя в капана на предварително изготвени сценарии. Поне така пишат в македонските средства за масова информация.

По конституция следващият мандат трябваше да се даде на опозиционния лидер на СДСМ Зоран Заев, но президентът Георге Иванов намери пролука в текстовете и след съгласуване с партийните лидери реши да обяви, че ще даде мандат на този, който му представи списък с подписи на 61 депутати. Това гарантира подкрепа на мнозинството в парламента, за да се сформира коалиционно правителство.

Зоран Заев вече обяви, че е постигнал успех в преговорите с албанските партии, но на каква цена? Още в предизборната си кампания той пое ангажимент да приеме албанския език за държавнотворен, като целта бе да получи албански гласове за по-висок резултат. И наистина, 60 хиляди албанци гласуваха не за своите, а преляха гласове на СДСМ. Да, но този „исторически успех“, както казва Заев, даде възможност на лидера на ВМРО-ДПМНЕ - Груевски, да заяви, че „предава националните интереси и преформатира държавата“, което е и път за нейния разпад.

В сянка остана информацията, че Зоран Заев в периода на преговорния процес с ДСИ и другите албански партии е имал продължителна среща с американския посланик в Скопие по темата сформиране на ново правителство. Но не останаха в тайна посещенията и на Али Ахмети в това посолство. А уж САЩ бяха решили след влизането на президента Тръмп в Белия дом да оставят държавите по света сами да решават проблемите си.

Всъщност основните македонски партии постъпиха като в Библията, т.е.

„всички вкупом съгрешиха“

и гражданите излязоха отново по улиците на големите македонски градове.

Мнозинството в Македония трудно би приело претенции като „държавнотворен албански език“ и конституционни промени, които водят до промяна в името, знамето, химна и т. н. на Македония, каквото и да казва албанският премиер Еди Рама по този въпрос. Президентът Иванов реши да не връчва мандат на Зоран Заев по причина, че стабилността на държавата е в риск и поради „опасност в страната да се изпълнява чужда платформа, която застрашава целостта и суверенитета на Р Македония“. По този начин наистина той пое цялата отговорност за решаване на политическата криза в страната. Прави го не за първи път. Зоран Заев обяви , че това е преврат и протестира шумно в тази връзка. От своя страна, Груевски реши да цака с предложение за подкрепа на правителство на СДСМ, ако се откажат от т.нар. албанска (наричана дори Тиранска) платформа. Даже се ангажира с обещание, че прави предложението в името на „запазване фундаментите на Македония“, без значение, че може да последва повдигане на обвинения за допуснати корупционни практики, които станаха известни след разпространени от Зоран Заев преди година записи на негови разговори с лица от обкръжението му. Сега вече казва, че „СДСМ и ДСИ обезличават македонския народ, няма да допуснем това“, но тези изявления идват доста късно.

Ситуацията е безнадеждно объркана

много са играчите на терена, а обществото е уморено от неразбории, личностна неприязън между политическите лидери, мизерия и корупция в балкански размери. Още повече, че случващото се в Македония няма как да не се свърже с процеси, които протичат на територията на целите Западни Балкани и чувството за дестабилизация на региона е осезаемо.

Съседските отношения между балканските страни отново са във фаза „нерешени проблеми“ и все по-често се говори за тревога относно сигурността. В Черна гора дебатират дали е имало опит за преврат, иницииран от Москва, или протестите на опозицията ще променят ориентацията; в Албания опозицията седмици наред организира протести срещу управлението на Еди Рама; в Босна и Херцеговина отдавна се говори, че в даден момент държавицата, създадена според Дейтънското споразумение; ще се разпадне или най-малкото Р Сръбска ще се отдели, Белград е пред президентски  избори, които напрягат обстановката и отношенията между основните политически партии; Косово на думи е държава, на практика съществува благодарение на подкрепата на чужди сили; Загреб настоява за изчистване на отношенията с Белград, а София се чуди имаме ли, или нямаме външна политика по отношение на нашия регион.

Никак не е случайно, че Федерика Могерини в периода 1-4 март т.г. ще е на посещения в страните от Западните Балкани и след Черна гора ще бъде в Македония. Явно ще убеждава страните, че пътят към ЕС е необратим процес и че Брюксел не ги е забравил. Тя вече заяви, че „регионалното сътрудничество и добросъседските отношения остават важни в този контекст“. Точно сега ЕС не се нуждае от ново огнище на напрежение и след като Жан-Клод Юнкер вече официално обяви плана за „Европа на две скорости”, т.е. „център и периферия“, разширяване на ЕС няма как да се получи на този етап. Но е добре надеждите да крепят и ориентират в „правилна посока“ балканските лидери. Дали тези посещения ще допринесат за изход от политическата криза в Македония например?

Сложен въпрос, но на Балканите всички знаят, че „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се“. Може би е дошло времето, когато лидерите в региона ще надскочат личните си цели (оцеляване), за да поставят основи на сътрудничество (подобно на Вишеградската четворка), което ще гарантира не само стабилизация в собствените страни, но и перспективи за целия полуостров. Защото каквото и да се говори, Балканите са в Европа. Те са връзката с Русия, Азия и Близкия изток, имат своята тежест като предмостие и всяко разтърсване тук е довеждало до непредсказуеми световни конфликти.

Ако това е целта, тогава е игра с огъня. За нас остават въпросите, както винаги, като къде сме ние? Знаем ли каква позиция да заемем при сега съществуващите проблеми при съседите, кога и къде да подадем ръка, кога да поемем подадена ръка, или ще продължаваме само да казваме, каквото и да става, че „подкрепяме евроатлантическата ориентация и членството в ЕС“? Ще успеем ли най-накрая да избистрим интереси, влияния, задкулисни действия, за да осигурим онази стабилност, която да ни гарантира бъдеще?

Сигналите в геополитиката напоследък са красноречиви. Важното е да има експерти, които да ги разчитат и управление, което да знае и може. Другото е работа на всяка балканска страна и намесата отвън по правило само задълбочава проблемите. Историята ни, дори близката, е пълна с примери в това отношение. Важното е да се познава.