Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

PУСКИЯТ ВЪПРОС ВЪВ „ВЕХИ” (1909 г.)

Е-поща Печат PDF

Проблем с безспорно съвременно значение е този за отношението на левицата към атеизма. Според мен марксизмът правилно критикува религията и конкретно, институцията Църква заради това, че охраняват „вечността” на земната йерархия, че обслужват привилегированите класи, че се възползват от идеята за Бога, за да стопират/обезсмислят усилията на човека да се бори срещу нечовешките/несправедливите условия, сред които съществува.

Но истина е също, че социализмът, още от времето на Маркс, се отнася враждебно към религията, без да отчита положителната й роля в историята на обществото. Едностранчиво набляга само върху ролята й на охранител на несправедливата земна власт, само върху ефекта й като „опиум за народите”. Преднамерено поставя знак на равенство между контрареволюционното умонастроение и религията. Не се съобразява с различията и противоречията между отделните религиозни вярвания, с етапите в тяхното развитие, с ценностната им система. Забравя, че през средните векове (а и до днес) в Европа, но не само в Европа, социалните конфликти се решават и във формата на религиозни полемики, сблъсъци и войни.

Историческият опит доказва: един от непростимите грехове на болшевиките след Октомври е антикултурният поход, който организират срещу православието и православната църква, разрушаването на религиозни паметници, църкви и манастири, гоненията и съдебното преследване на свещеници.

Моето мнение – не отсега – е, че на борбата за социални правдини не пречи дали един от участниците в нея е атеист, друг – вярващ, трети - индиферентен към проблема. Привърженикът на лявата кауза има право да приеме дарвинизма, или да не го приеме; да се моли за изкупление на греховете си в църковния храм или на революционната барикада; да пожелае над гроба му да има кръст вместо звезден знак или обратно.

Защо да е укоримо от позицията на социализма дали даден субект вярва или не вярва в Библейското сказание, в десетте Божи заповеди и в християнския кодекс? Дали е съгласен с безвъзвратността на жизнения край, със земната смърт, побрала се в два аршина земя, или иска да се надява, че ще се пресели в друг свят с Рай и Ад? Толкова ли е престъпно, ако вярващият се стреми с добри постъпки да заслужи небесна благодат? С какво наврежда на лявата идея човекът, който в очакване на възраждащата пролет се уповава на цикличното развитие и прераждането? Такъв провал ли е за социалната мисъл, ако този човек вярва, че след кончината си ще се превърне в лавър, теменуга, лъв, орел или житен клас? А защо не в синапено зърно?

Ерго,

в различните религии, и по-конкретно в християнството, са събрани безценен исторически опит

такива етически повели и закони, които се противопоставят на насилието, на лъжата, на саморазрушението на личността, на произвола и себичността й, проповядват пиетет пред прошката и милосърдието, уважение към ближния, търсене на хармония между „близкия” и „далечния” човек. Това не са ли ценности, извън които социалната идея губи високия си и съзидателен смисъл?

Ще кажа отново. Не приемам опита на руските религиозни философи да използват религията за поддържане на жизненото статукво и вечната власт на земните господари. С аргументи за Божията промисъл да примиряват човека със заобикалящите го несправедливости. Тенденциозност се крие в тезата на Бердяев, според когото руснакът по природа е апокалиптик и нахилист, който не знае мярка на ламтежите си. Поел по спиралата на бунта, продължава ученият, руснакът стига до пълно отрицание на всички общоприети ценности, до предчувствие за края на света. Заема се не да подобрява постепенно живота, а превръща „руската революция във феномен от религиозен порядък”, неговата революция ни повече, ни по-малко, ”решава въпроса за Бога”.

Големият руски мислител подлага на безмилостна критика дори и такъв знаменит герой на Достоевски като Иван Карамазов. Според Бердяев той е доказателство за безпътицата, до която стига всеки руски бунт: с радикалното отричане на Божественото начало, на тайните в човешката съдба, с внедряването на „атеизма и невярата в безсмъртието”.

Тези твърдения на руската религиозна мисъл, както изтъкнах, не са просто образец на научна методология и доказателства. Те изразяват и страха на властимащите в Русия от бунта, от революцията, стремежа им да запазят социалната йерархия, интереса на привилегированите хора в империята. Но в такива доводи се съдържа и рационално зърно, което не трябва да се отхвърля! А това е мисълта, че политиците и партиите трябва да полагат максимални усилия, за да намерят мирно решение на обществените кризи, избягвайки радикализма на крайните решения.

И това трябва да се извърши, въпреки истината, че революцията не е своеволен акт. Че причините, за да избухне, са както в господстващата класа, която вече не е в състояние да управлява жизнените процеси, така и в потерпевшите, в жертвите на узаконения ред, които вече не могат и не искат да изтърпяват непоносимите условия, в които са поставени.

Успях да стигна до такива равносметки твърде рано – още през 1954 г. като студент в Будапеща. За това ми повлия култът към религията, дори и сред лявомислещите унгарци. Но главно ми въздейства току-що публикуван текст на един от най-големите изследователи на марксизма през 20 в., философа и естетика Дьорд Лукач. В този текст Лукач доказваше, че социалистическото правителство на Унгария е време да промени позицията си спрямо католическата църква, която се ползва с огромно влияние Унгария, Европа и света, че политиката на конфронтация с нея е вредна за лявата кауза. Даваше пример с католическите свещеници на Латинска Америка, които живеят бедно и праведно, помагат безкористно на милиони хора, не само участват, но и застават начело на социалните, революционни борби на латиноамериканските народи.

Десетилетия по-късно ми повлия силно и културоведски труд на левия френски интелектуалец Люсиен Голдман, където по повод на Корней и Расин той твърди, че за да не стигне човекът до произвол и самоволие трябва да има критерии над себе си, „небе”, което да е негов съдник.

Разпределението, преразпределението и богатството

На четвърто място, ако я освободим от крайната й идейната натовареност, ще видим, че мисълта на Бердяев, Булгаков, Франк и др. относно тежнението на социалистите към „разпределението и преразпределението” на продукта за сметка на произвеждането на „богатство”, на „творчеството”, представлява критика на една отколешна готовност на левите движения: да легитимират себе си главно чрез „разпределението и преразпределението”, създавайки впечатление, че оставят на десницата проблемите, свързани със създаването на материално „богатство”.

Това ме накара, анализирайки публикациите във „Вехи”, да обърна поглед върху решаването на тази дилема в Съветска Русия, където скоро след революцията лидерите на Октомври започват да проглеждат (макар и със сектантски забежки), че „разпределението и празпределението” на заварения продукт, тоест, на тогавашната материална нищета, извежда до уравниловка. И заради туй през двадесетте години избързват с развитието на икономиката, науката и образованието, развиват с ускорени темпове промишлеността и новите за времето технологии, реализират петилетки, трудови съревнования, гигантски строежи и пр.

Показателно е обаче, че ръководителите на съветската държава използват подема и ръста на производството, получената принадена стойност не толкова за подобряване на жизненото равнище, не и за качествено оразличаване на трудовия принос на работника, а ги заделят, влагат ги в „историческото бъдеще”.

Впрочем, във Вехи” срещаме едно тънко наблюдение, според което склонността към подмяна на „настояще” с „бъдеще”, на реален живот с подготовка за всеобщото, идно щастие на човечеството е типично идейно настроение на руските социалисти в началото на двадесетото столетие.

Потиска ли левицата свободата и свободната воля?

На пето място. Според мен, полезни за съвременния социализъм са вижданията на веховци за начина, по който народниците и социалистите се отнасят към човешката свобода. Те обвиняват левите, че потискат свободата и свободната воля, че толерират насилието, терора, едно твърдение, което се оказа предупреждение и предвиждане на обществени процеси, част от които исторически се сбъднаха. Натъкваме се на още една констатация на веховци – най-често революциите завършват с крах и „подгряване” на реакцията.

Но авторите на сборника не искат да забележат, че и те сами, тяхната религиозна доктрина, също ограничават свободата и свободните действия на човека. Принуждават го да се сведе глава пред съюза на небесната и земната власт. Осъждат го на вековечно проклятие, заради бунта на недоволните от „равнодушието на небето”. Призовават за поголовна разправа с революционерите – социалисти и анархисти.

Що се отнася до категорията свобода, социализмът на 20 в. залага главно на социалната справедливост. Той обещава хляб на гладните, дом на бездомните и достойно заплащане на безбожно експлоатираните работници. В замяна на тези материални придобивки призовава своите последователи да се съгласят с ограничаване на свободната им воля, да признаят, че по-важни от свободата за опазване и укрепване на революционните достояния са държавната принуда и насилие. Че това е отсрочка в името на победата, че стесняването на демокрацията и прилагането на цензура над свободното слово са временни мерки.

Парадоксът се състои в това, че партията на болшевиките, която преди революцията се отнася към държавата като към институт на социалното потисничество и робство, десет години след Октомври издига в идеал строителството на съветската свръхдържава. В този план болшевиките в началото на Втората световна война започват да изповядват друго, позитивно отношение и към проблемите на нацията и националната държава. Отношение, което напомня позицията на руските религиозни философи, застъпена в сборника „Вехи”. С тази разлика, че веховци са за етически съвършена „буржоазна държава”, докато болшевиките са за справедлива „държава на руския пролетариат”, в която демокрацията означава еднозначно „господство на мнозинството” (Ленин), а също „подчиняване на малцинството на мнозинство”, оттук до другия Ленинов тезис: „На дело, демокрацията изключва свободата. Диалектиката (ходът) на развитието е такава: от абсолютизъм към буржоазна демокрация; от буржоазна демокрация към пролетарска; от пролетарска към никаква” (”Марксизмът за държавата”, 1917 г.).

На пръв поглед в нюанси, но становището на Маркс за демокрацията, особено през ранните му години, е по-различно от това на Ленин . В „Към критика на Хегеловата философия на правото” (1843 г.) авторът на „Капитала” пише: „Демокрацията е същност на всеки държавен строй, социализираният човек като особена форма на държавния строй... В демокрацията не човек съществува за закона, а законът съществува за човека; закон тук е битието на човека, докато в другите форми на държавния строй човекът е битието на закона. Такъв е отличителният признак на демокрацията”.

Тази мисъл Маркс я доразвива в „Дебати за свободата на печата”: „От гледна точка на идеята от само себе си се разбира, че свободата на печата има съвсем друго оправдание в сравнение с цензурата, тъй като свободата на печата сама въплъщение на идеята, въплъщение на свободата, е положително добро; цензурата, напротив, е въплъщение на не-свободата, е борба на мирогледа на привидността против мирогледа на същността, тя има само отрицателна природа... Свободата е толкова присъща на човека, че дори нейните противници я осъществяват, като се борят против нейното осъществяване; че те искат да си присвоят като най-скъпоценно украшение онова, което са отхвърлили като украшение на природата...”