Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ТУРСКОТО СБОГУВАНЕ С ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Има един човек в Европейския съюз, който вече е извадил държава от блока. Името му е Уфе Елеман-Йенсен, бивш външен министър на Дания, водил преговорите за излизането на Гренландия от ЕС, след като жителите й гласуват за напускане през 1982 г. „Преговорите по излизането на Гренландия бяха сравнително проста задача, която доведе до сравнително обикновен и лесен за разбиране протокол“, казва 74-годишният Елеман-Йенсен. „За това бяха нужни три години. На Великобритания ще й трябва доста повече време. Невъзможно е да кажем колко дълго ще е то“.

След референдума от 16 април стана ясно, че Турция няма да бъде член на ЕС, поне през моя живот, ако въобще някога бъде приета. Защото турските избиратели с незначителен превес помахаха прощално с ръка на Европа. Има обаче достатъчно солидни основания Европа да не се сбогува с Турция.

Победата на президента Ердоган на референдума бе толкова неубедителна, че ще е доста сложно да я приемем за еднозначно въплъщение на надеждите на турския народ, който очакваше победа с много по-категоричен превес. Но и той, и мнозина други имаха предвид, че кампанията съвсем не беше прозрачна и честна. Опозицията бе затруднена от извънредното положение, което остана в сила до четвъртък, 20 април, а медиите бяха под властта на Ердоган и ПСР. Все пак той не получи очакваните 55 % “да” за промяна на конституцията. В трите най-големи града на Турция - Истанбул, столицата Анкара и Измир, мнозинството отговори с “не” на промените. Резултатите от референдума в Истанбул би трябвало да са доста обезкуражаващи за Ердоган, тъй като това бе неговата политическа база, от която започна изкачването си към върховете на турската политика. Ердоган бе губернатор на Истанбул и за първи път от 2002 г. насам губи избори именно тук.

Не бива да храним надежди, че резултатите от референдума ще се преразгледат. Няма да се случи, дори и да има повторно преброяване на гласовете... Но би било уместно, тъй като Избирателната комисия промени правилата в разгара на гласуването и бюлетините без печат трябваше да се смятат за действителни. Обаче каквото било, било. Една малка утеха остава - че за разлика от предишни промени в конституцията на Турция, когато демокрацията бе твърде хилава или направо ликвидирана, този път става дума за демократичен процес (отчасти). Прави изключение фактът, че опозицията бе доста отслабена, повече от 100 000 души в държавния сектор бяха уволнени или пратени в отпуск, а почти 50 000 души отидоха зад решетките, огромен брой журналисти бяха арестувани, медиите - затворени. Преброяването на бюлетините обаче бе контролирано от наблюдатели на ОССЕ, понеже Турция е неин член.

Тъжно е да се види как Турция се превръща в автократична държава, нещо съвсем очевидно след победата на Ердоган. Сега вече той може да остане на поста президент до 2019 г. - по-дълго, отколкото “Бащата на републиката” Кемал Ататюрк. Сега президентът получава много по-големи права в сравнение с който и да било държавен глава в турската история, а ако Ердоган отново спечели изборите след две години, ще може да се ползва от правомощията си в най-пълна степен. Смятам, че това е недемократично.

Ердоган се появи на политическата сцена след дълги години на преследване и лишаване от граждански права. Затова мнозина, включително и аз самият, го разглеждахме като “новия Ататюрк”. Той започна политически и икономически реформи от голям мащаб и с перспектива, каквито рядко се помнят от времената на Ататюрк. Икономиката и гражданските права процъфтяваха, Турция привличаше чуждестранни инвестиции сякаш бе магнит, появиха се хоризонти за решаване на десетилетните вътрешни междуособици, и на първо място проблемите с огромното кюрдско малцинство.

Но този филм свърши...

Спомням си усещането, че всъщност нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат, когато преди няколко години пътувах до Истанбул и бяхме на закуска с група турски журналисти. Те разказваха за маниерите на султан-Ердоган - решил да издаде декрет, че националната алкохолна напитка рака трябва да се замени с млечна напитка без алкохол, или пък че стюардесите на авиокампанията “Тюркиш еъруейс” трябва да сменят униформата с нова, която да покрива по-голямата част от фигурата. Те се присмиваха над султанските му маниери, над огромния дворец, който тогава се строеше, над огромния турски флаг, развяван над Босфора. Всичко това го нямаше преди няколко години, когато пак бях в Турция. Обаче тогава бе просто началото - ердогановската жажда за власт получаваше все по-опасни проявления, той влезе в битка със стария си съратник Гюлен, изгнаник в САЩ. Под въпрос бе поставена ролята на Турция като модел за развитие на демократична държава, в която населението изповядва исляма.

Неуспелият пуч от миналата година още повече изостри ситуацията. Арести, уволнения, извънредно положение - и накрая искане за промени в конституцията, които да дадат пълномощия на президента, несъответстващи на нормите на западната демокрация. Мотивите бяха, че Турция се нуждае от силно ръководство (или казано иначе, ръководител), понеже са налице вътрешни и външни заплахи. Нима бяхме чували за това преди? Откъде се взеха тия работи?

Може би ще има някои, които да твърдят, че Ердоган си показа истинското ислямистко лице, и дори вече чуваме хор от подобни мнения... Но е прекалено елементарно. Европа също не може да измие огромната си вина. Турция бе залъгвана с идеята за членство в ЕС до такава степен, че въпросът стана твърде болезнен и няма нищо чудно в реакцията на един честолюбив политик като Ердоган.

На Турция й обещаваха еврочленство още от 60-те години на 20 в., нищо че официалният процес започна едва в началото на 21 в. Но беше ужасно бавен, и на първо място, защото Гърция, а после и Кипър, използваха всяка възможност да подлеят вода в преговорния процес... и се откриваха се все нови нови глави.

Като истинка бомба за този процес подейства приемането на Кипър за член на ЕС в същото време, когато спорът за острова не бе решен и кипърските гърци, веднага след приемането, казаха “не” на плана на ООН за обединяване на двете части на острова. Това означаваше реален край на преговорите с Турция. Не помогнаха и изявленията на европейски политически лидери, - начело с тогавашния френски президент Саркози като най-шумният пример, - че Турция не бива да се надява на членство дори и ако изпълни условията на “критериите от Копенхаген”. И тогава възторзите в Турция по повод Европа започнаха да клонят към нулата. Днес вече мнозинството от населението не се стреми към членство в ЕС.

Миналата година Турция трябваше да заплати някои пробиви в неохраняваните външни граници на Европа, за да спре потока на бежанци и мигранти. И тя отново стана твърде важна, вече нямаше дефицит на финанси, нито на лъстиви изявления. Но доверието изчезна. И през последната година виждаме как Ердоган се сближава все повече с Владимир Путин, загърбил либералната демокрация.

Тъкмо затова Европа не бива да използва резултатите от референдума на 16 април като мотив да отпише докрай Турция от сметките. Тя си остава важен съюзник по НАТО и има решаваща роля в борбата с “Ислямска държава”. Турция е твърде важна и по линия на сигурността на външните граници на Европа. ЕС трябва да запази контактите си с нея, което не е невъзможно, и да отчете факта, че Европа е най-важният търговски партньор на Турция.

С други думи, интересите са общи, а и не бива окончателно да се погребва европейската перспектива, нищо, че изглежда немислимо днешна Турция да е член на ЕС.

Всичко се мени обаче. И би било глупаво Турция още повече да бъде тласкана в неправилната посока.