Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

МЕТАМОРФОЗИ

Е-поща Печат PDF

Докато медиите в САЩ продължават да предъвкват темата за „руската намеса” в президентските избори и евентуалния импийчмънт на Доналд Тръмп, той продължи да провежда своята стратегия за Близкия изток, която Том Енгелхард нарече „война завинаги”. Първо заплаши Иран със санкции заради намесата му в Йемен, Ирак и Сирия, както и за неговата ракетна програма. После посети Судитска Арабия, Израел и Палестина, стигайки до Стената на плача в Ерусалим. В Рияд Тръмп направи голяма услуга на американския ВПК (и на „Ислямска държава”), договаряйки доставки на американско въоръжение за пустинното кралство на стойност 110 млрд. долара за 10 години. Да продаваш оръжие на главния финансист и снабдител на ислямския радикализъм и терористичната организация „Ислямска държава”, е все едно да гасиш пожар с бензин! Тоест, визитата на Доналд Тръмп беше извънредно полезна, но не за мира в Близкия изток, а за американските производители и търговци на оръжие. Защо не и за „Ислямска държава”, която именно саудитците снабдяват с оръжие и пари.

Имайки предвид съперничеството между Рияд и Техеран за лидерството на ислямския свят, тази сделка беше открита заплаха и за Иран. Новоизбраният ирански президент Хасан Рухани отговори на заканите на Тръмп по повод ракетните изпитания на Иран с думите: „Няма да искаме от САЩ разрешение, за да изпробваме ракети!”.

Междувременно Судитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) обещаха да вложат 100 млн. долара във фондацията на Иванка Тръмп. А както писа турският вестник „Миллиет”, един саудитски бизнесмен дори поискал да вземе Иванка Тръмп с видеопослание. Нищо, че тя е омъжена за Джаред Кушнер, който сега е съветник на президента Доналд Тръмп за Близкия изток.

При визитата си в Израел Тръмп заяви подкрепа на домакините, закани се да смаже терора (на мюсюлманите, б.р.), а след като посети Стената на плача в Ерусалим, посъветва двете страни, палестинци и евреи, „да се разберат помежду си”.

 

Ясно е как ще се „разберат”, когато от едната страна стои военизирана държава, а от другата - народ без държава. Явно на Тръмп му е дотегнало от взаимните им оплаквания. Според някои твърдения, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг бил казал, че Доналд Тръмп има само 12-секундна продължителност на вниманието... От НАТО естествено опровергаха тези инсинуации.

Та каква е стратегията на Тръмп за Близкия изток, ако изобщо има такава? Сами Коен („Миллиет”, 23 май т.г. ) припомня, че по време на предизборната кампания в САЩ “Не остана нещо, което Тръмп да не е изрекъл против исляма. И първата му работа след като беше избран, бе да наложи забрана за влизането в САЩ на граждани от седем мюсюлмански страни. Но не беше нужно много време, за да промени своето отношение. И след един обратен завой, за първа спирка на своята задгранична обиколка избра центъра на сунитския ислям Судитска Арабия. И наред с двустранните контакти в Рияд, говори на сбирка на лидерите на 55 мюсюлмански страни, към които отправи важни послания. Накратко, от гледна точка на отношението към ислямския свят, старият агресивен Тръмп си отиде и на неговото място дойде миролюбецът Тръмп. Не е много трудно да се разбере причината за тази промяна. Известно е, че политиците правят популистки изказвания, особено по време на предизборни кампании, но след като дойдат на власт, усещат потребността да се държат по-реалистично. И Тръмп научава какво са национални интереси и какви политики планират държавните институции. Ето защо изглежда, че по много външнополитически въпроси, от НАТО до Китай, Тръмп променя старото си поведение. Вижда се, че като един успешен бизнесмен, Тръмп гледа и на международните отношения от гледната точка на алъш-вериша и печалбата. Ето защо резултатът от посещението му в Саудитска Арабия, който може би най-много ще го удовлетвори, е подписването на споразумения за 480 милиарда долара, от които 110 милиарда долара във военната област”.

Според Сами Коен, речта на Тръмп в Рияд показвала, че в главата на неговото ръководство се оформя една нова стратегия за Близкия изток, в основата на която е борбата с терора и концепцията за сигурност. Тръмп смятал това за главен елемент за сближаването и сътрудничеството между САЩ и ислямския свят. Любопитно било, че поправяйки една грешка в предишните си изказвания, Тръмп е започнал да различава исляма от терора и в речта си в Рияд проявил старание да използва изрази, като „радикален ислямистки терор”.

Друга важна особеност на тази нова стратегия, - продължава Коен, - е целта за сформиране на един стратегически блок по оста Судитска Арабия и страните от Персийския залив (включително Йордания и Египет). Думите на Тръмп показват, че едно такова образувание е замислено срещу Иран, който се обвинява в подкрепа на терора и в агресивност. Без съмнение, това е развитие, което ще се хареса на Судитска Арабия, намираща се пред сблъсък с Иран, и на някои други страни от региона, които изпитват загриженост от експанзията на шиизма. Но Иран разглежда това като враждебно нему действие. “При това положение е любопитно какво поведение ще възприеме преизбраният в края на седмицата за президент на Иран Рухани, който е за подобряване на отношенията със Запада”, пита се Сами Коен.

За разлика от Тръмп, който остави палестинци и евреи „да се разберат помежду си”, в Средния изток има един играч, който си поставя много по-амбициозни цели. Това е турският президент Реджеп Тайип Ердоган, който освен че след 2019 г. ще бъде и премиер, на 3-тия извънреден конгрес  на създадената от него през 2001 г. и управляваща непрекъснато от 2002 г. насам Партия на справедливостта и развитието (ПСР), беше отново избран за неин председател. Според Мехмет Тезкан („Миллиет”, 22 май), в речта си пред конгреса Ердоган отправил четири послания.

Първото от тях е за близкото му обкръжение и се свежда до категоричното: „Дори това да засяга най-близкия ви, подкрепете борбата с FETO (Терористичната организация на Фетхуллах Гюлен). Никой, черпейки сила от поста, на който се намира, да не се опитва да пази близките си.”

Второто послание е за партията му: „Организациите ще се обновят, за онези, които не работят, няма място в партията. Кметствата са много важни. Отблизо ще се интересувам от партията. Ще следя областните и околийските конгреси. Ще подмладя партията, ще обновя кадрите”.

Третото е за всички: „Извънредното положение няма да се отмени, ще остане до успокояването на обстановката”. Тоест, и изборите през 2019 г. може да се проведат в условията на продължаващо извънредно положение (OHAL).

Четвъртото е за Европа:  „Или отвори преговорните глави, въведи свободно пътуване и изпрати обещаната помощ за бежанците, или всеки ще прави, каквото си знае”. Казано иначе: „Уморихме се да се пазарим. Не се отказваме от ЕС, но ако не направите крачка, тази работа няма да върви.”

Така или иначе, в Турция започна епохата на „партийния президент”. Или както казва самият Ердоган, на „президентска система от турски тип”.

 

Не че негови предшественици като Тургут Йозал и Сюлейман Демирел не са мечтаели за същото, но наложената от военните превратаджии Конституция и съответните закони не го позволяваха. Докато с промените в Конституцията, приети с референдума от 16 април 2017 г. и с 3-тия извънреден конгрес на ПСР Ердоган осъществи и техните сънища.

Междувременно, в статията си „Новите съюзи, ЕС и Турция”, публикувана във в. „Миллиет” (23 май), Джемил Ертем обръща внимание на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество, която отбеляза 25-годишнината от своето учредяване на среща на върха в Истанбул. Нея авторът разглежда като алтернатива на разпадащия се ЕС, заедно с китайската инициатива „Един пояс, един път”. Иначе обединения като ЧИС, основани само с търговски и икономически подбуди, могат да допълват големите политически, широкообхватни  и многоцелеви интеграции като ЕС. Последният обаче се разпада и по-нисши обединения като ЧИС трябва да се оценяват като много по-важни. “Защото тъй като разширяването на днешния ЕС е спряло, той все повече губи особеността си на съюз и престава да бъде икономическа и политическа интеграция, от която печелят всички страни членки. Тъкмо обратното, с изключение на Германия, самообявила се тук за негов икономически и политически лидер, и на няколко северни страни, нейни безпомощни последователи, ЕС не обещава на никоя страна средно или дългосрочно икономическо забогатяване, благоденствие и повече демокрация в политически план.  Централноевропейски страни като Германия и Франция, заради повишаващите се стойности, начело с енергията, изпитват затруднения от конкуренцията със страните от Азия в традиционни сектори. Ако към това добавите скъпото евро, не е трудно да се каже, че натискът на рецесията върху Германия и Франция ще продължи. На този проблем Макрон няма да намери решение. Но отхвърляйки това състояние на ЕС, новият френски президент би могъл да направи стъпка за разрешаването му, ако може да осъществи лидерство за един нов ЕС и една нова стратегия на разширяването. Адриатическият и Балканският географски райони не могат да продължат с германоцентричния съюз, който сега приключва”.

Перспективата за разпадане на ЕС обаче се изключва априори от така наречената българска политическа класа. Сякаш британският Екзит изобщо не се е случвал и на ЕС предстоят само бляскави дни, никой у нас не помисля да подготви страната за времето, когато ще ни спрат еврофондовете или когато ЕС няма да го има. Предстоящото българско председателство на Съвета на ЕС се смята за гаранция, че кабинетът „Борисов-3”, въпреки всички скандали, ще изкара поне до септември 2018 г. А защо не и до края на четиригодишния мандат. Но това председателство не само че няма да ни позволи да ходатайстваме за приемането в ЕС на страните от Западните Балкани и Турция, а може да се окаже и „резил за 150 милиона лева”. Време е нашите „евроатлантици”, десни, леви и центристки политически врачки да спрат да фантазират как ние ще определяме дневния ред на ЕС през 6-те месеца, докато председателстваме Съвета на ЕС. Нека не забравят, че лично председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер обяви замразяване на разширяването на Евросъюза за поне пет години напред. А виждайки нашия хал на последни по доходи в ЕС, дали народите от Западните Балкани ще пожелаят Брюксел да им определя дължината и кривината на краставиците и „кокошето щастие”, или виждането за семейни ценности, за мъж, жена и т.нар. трети пол?! И особено, колко бежанци да приемат на своя територия...

Ролята на гранични стражи на ЕС не е твърде ентусиазираща. Сърбите например не са забравили, че през 1999 г. ги бомбардираха и германски, и френски самолети заедно с американските. А пък правителството на Иван Костов позволи натовски самолети да нанасят удари, прелитайки през българското въздушно пространство, но не позволи това да направят руски самолети. А тогава още не бяхме членове нито на НАТО, нито на ЕС. Тогава целият Запад взе страната на бандитите (от АОК), ако и да знаеше за всичките им провокации и престъпления.

Един Господ знае коя българска инициатива би срещнала разбиране и подкрепа от нашите балкански съседи, които ще ни подозират, не без причина, че изпълняваме заръка я на Вашингтон, я на  Берлин и Брюксел... Факт е обаче, че 9 месеца постът български еврокомисар остана вакантен, без да се почувства липсата на такъв. А сега предложената от правителството Мария Габриел ще отговаря за единствения ресор, към който никога не е проявявала интерес – цифровизацията, а министърът на външните работи Екатерина Захариева смята за добре това, че никога не е била дипломат... Може ли с такова кадруване и политика „една крачка напред, две назад” правителството да изкара пълен мандат? Може, но не е сигурно, и не заради “фашистките пози” на зам.-министри от ОП, а заради неспособността да се задвижи икономиката и да се облекчи материалното състояние на българите.

Обаче икономиката не ще думи, иска квалифицирана и образована работна ръка, каквато все повече ни липсва. Иска сигурни и по възможност евтини енергийни доставки, платежоспособни консуматори, външни пазари и минимум бюрократични спънки и рушветчийство. За борба с корупцията не е нужно да се реформира само прокуратурата, а и съдът...

Но както виждаме, тези които крещят за контрол над главния прокурор, бягат като дявол от тамян от контрола върху самите тях, криейки се зад независимостта на съда. И така напомнят знаменитата реплика на Тато: „Ние се преустроихме, сега ще се снишим и ще почакаме другите да се преустроят!”... Докога така?!