Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ОСРЕБРЕНАТА ЗАВИСИМОСТ СРЕЩУ СВОБОДНОТО СЛОВО

Е-поща Печат PDF

Може да имаш всичко – пари, почести и слава, но ако си предал (без значение как, защо и на кого) и ако си продал (без значение срещу какво, за колко и на кого) твоето Свободно Слово – нищо нямаш. Освен самоизмама и самоунижение... Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, бил кой бил, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.”

Йосиф Хербст, бащата на съвременната българска публицистика, ликвидиран заради критика на репресивния  режим на проф. Ал. Цанков  през 1925г.

 

Чели ли са, и ако са чели, разбрали ли са днешните журналисти от големите ни сервилни медии това, което им е оставил в своето литературно завещание създателят на първия Съюз на българските журналисти Йосиф Хербст, събрано в книгата „Талантът да бъдеш свободен”, която издателство „Тип-топ прес” пусна на пазара още през 2015 г. Съмнявам се дори, че някои от тях са разлистили този учебник по журналистика и журналистическа етика, защото и до ден-днешен в интернет срещу страницата на книгата пише „Мнение за книгата - 0”!

Може би това е и една от причините България да е последна в класацията на „Репортери без граници” от миналия месец по свобода на медиите в ЕС и на незавидното 109-о място в света от общо 180 места. За огорчение на всички, които твърдят, че изпреварваме северните ни съседи във всичко, Румъния е далеч напред в тази класация - 46-а позиция. Сърбия заема 66-а позиция, а ние сме в една група с Еритрея, Джибути и Екваториална Гвинея.

Свободата, в това число и свободата на медиите, разбира се, не се дава. Тя се завоюва. Даването й, ни повече, ни по-малко, означава загуба на свобода.

Скандалът с разследващия журналист Васил Иванов, който бе принуден да напусне Нова тв заради налаганата му цензура, освети една отдавна известна публична тайна: тандемът Ани Цолова, Виктор Николаев, както и водещият от Би ти ви Антон Хекимян, получавали месечно, ведно с бонусите, по около 15 000 лв. всеки. Тази сума била отделно от паричните грантове на Сорос. За тях пък се знае, че са многократно по-големи. Но тук не иде реч за завист, както могат да изтълкуват думите ни засегнати и заинтересовани. В

един свят, в който всичко е превърнато в стока

изключенията, когато отделни издания влизат в битка за независимост и информационна свобода, стават все по-редки. И това е причина за тревогата. Срещу подобна позиция стои алтернативата да бъдат унищожавани с всички възможни средства. А те варират от всестранните пречки да се стигне до читателя или зрителя, до неизречените заплахи и приведени такива в действие. Алтернативата е една-единствена, да бъдат заставени да плюят на принципите на Хербст и да станат участници в играта, наречена медийна обективност, другото име на която е слугинаж. И тъжното е, че няма по света фактори, заинтересовани разклонения на лъжата и злото, които да не се изкушават да дават „свобода” на медиите в своя полза. По-важно е обаче

позицията и куражът на журналистите

Според една стара библейска мъдрост „словото дава свобода на тези, които го ползват само ако те са свободни”.

Сегашната оценка на страните, подредени в т. нар. „Индекс за свобода на медиите по света”, се формира въз основа на специална методология, която включва няколко критерия като медийна независимост, самоцензура, плурализъм, законова рамка, прозрачност, качество на инфраструктурата в подкрепа на създаването и изготвянето на новини и информация, от които безспорно гилдията покрива само последния критерий. Заслугата за този скромен успех, разбира се, не е толкова на тези, които принадлежат към гилдията на „организираното злословие”, изразът е на гениалния писател и драматург Оскар Уайлд, а главно на тези управляващи и олигарси, които поръчват музиката.

Много от „тежката артилерия” в българските големи медии правят точно обратното на златните правила за журналистическата практика и етика, които препоръчва още преди 90 години бащата на българската журналистика Йосиф Хербст: „Не подменяй истината с интрига, позицията – с поза, каузата – с клевета, идеите – с интереси, фактите – с доноси, съмненията – с лозунги, вдъхновението – с лакейство, просвещението – с безпросветност, знанието – с невежество, културата – с безкултурие, паметта – с безпаметност, величието – с позор, светостта – с гавра, честта – с безчестие, достойнството – с мерзост, смелостта – с подлост, морала – с низост, словото – с мръснословие, съвестта – със сводничество, свободата – с подчинение.”

Вместо това те се самоцензурират, ежечасно осребряват изгодата да бъдат зависими и подражавайки на „независимите” си колеги от Си Ен Ен и големите западни медии, прегърнаха като свое знаме един от теоретиците на либералната демокрация и доайен на американските журналисти Уолтър Липман, чието кредо е

„Новините и истината не са едно и също нещо”

Загърбили морала и журналистическата етика, те усърдно работят за дефинираната от Липман „специална класа” - малцинството, което притежава реалната власт, тоест политиците и олигарсите. И тяхната усърдност е насочена срещу огромната част от населението, което същият този Липман нарича „объркано стадо”. И неговият съвет към журналистите е да защитават властимащите от яростта на стадото, за да не ги стъпче то. Нещо повече, много от тях вече определят себе си като част от „специалната класа” и се изживяват като пастири на „обърканото стадо”.

„Обърканото стадо” според Липман и неговите последователи у нас също има функция в демокрацията. Неговата роля се свежда до това да бъде само зрител, а не действащ участник в т. нар. демократичен процес. Освен тази функция хората в стадото имат още една. От време на време по време на избори на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на „специалната класа”, който да ги управлява.

Професорът по лингвистика в Масачузетския технологичен институт Ноам Чомски – човекът, извършил една от най-великите интелектуални революции на нашия век, наскоро излезе с убийствена констатация за сегашното състояние на демокрацията: И при най-смелите полети на въображението не можем дори да си помислим, че народът участва в избора на тези, които ще го управляват”!

Така е при „правилно” функциониращата демокрация на Липман.

Голяма част от журналистите от големите медии у нас стриктно спазват неговите правила и указанията на своите медийни фелдфебели да насаждат „правилните” вярвания и ценности, да фабрикуват съгласие за избор на „правилните кандидати” и да окепазяват техните опоненти и противници, като в замяна на това гарантират собственото си оцеляване и материално благополучие. Критиката към управляващите е табу в тяхната журналистическа практика.

Сервилността и куражът на такива медийни „знаменитости” като Цветанка Ризова, Ани Цолова, Виктор Николаев, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова и прочие, стигна дотам, че те си позволяват постоянно да унижават опонентите на властта и не смеят да зададат и един неудобен въпрос на властимащите. Когато обаче се случи някакво подобие на обективен въпрос, бързат да се застраховат от гнева на властта. В такъв случай обаче те изрично обявяват, че питането е на някой от „зрителите на демокрацията”, дръзнали да задават неудобни въпроси във форумите. На практика много от журналистите в България са коректив не на управляващите и властта, а „коректив“ на и без това хилавата опозиция, която допълнително е смачквана от тях.

Някои като Миролюба Бенатова например в манипулациите на общественото мнение стигат до абсурдни крайности. Наскоро тя си позволи да припише неотдавнашните залитания на представители на ОП във властта като характерна черта от етнопсихологията на българския народ. Ето каква крещяща манипулация, нямаща нищо общо с действителността, обидна и ругателна за българския народ, си позволи тя във фейсбук: „Народ, който се шегува с нацистки поздрави, допуска майтапи за Бухенвалд, празнува с плакати на Сталин и мъчи дядовци в ДС, покрай демокрацията, която ни отне много, не е разбрал нищо от последния век. Този народ е нашият. Това сме ние. Шегаджии и сеирджии. Винаги готови да не подадем ръка на паднала възрастна жена и да не подгоним нападателя й”.

Мислещите хора обаче не могат да бъдат манипулирани и заблудени с такова словоблудство. Те знаят много добре коя политика на управление е политиката на геноцид под формата на рафиниран нацизъм; знаят добре и каква е истината за дядовците, жертви на ДС, както и истината за това кой осквернява със свастики паметниците на нашите освободители. „Обективността” на Бенатова като журналист е известна дори и за българите извън границата. Пропагандният й филм срещу Русия, излъчен на 23 април по Нова тв, бе пълен провал. В него тя за половин час не можа да обясни на зрителите защо малцина от учещите там близо 600 български студенти желаят да разговарят с нея, а тези, които се съгласиха, не се поддадоха на пропагандните й внушения нито относно президента Путин, нито по отношение на атентата в метрото в Петербург, нито по въпроса за свободата на словото, която била липсвала.

Не остава незабелязано от мислещите „зрители на демокрацията” сервилността и фелдфебелщината на водещия от Би ти ви Антон Хекимян, на Диана Найденова, на шефката на отдел „Новини“ в Нова тв Дарина Сарелска. По време на изборната кампания Хекимян така се бе развихрил, че показно демонстрира наказателна мундщровка на претендентите за властта, какъвто бе случаят с лидера на БСП Корнелия Нинова. Самата тя, самоунижавайки се като лидер на партия, спечелила президентските избори и дори като жена, допусна да бъде разпитвана и назидавана права - на крака, до края на разговора в студиото, вместо да напусне, както постъпи в Нова тв Татяна Дончева. Интервюто на Хекимян с Борисов обаче преливаше от сервилност. Сарелска пък, по думите на тероризирания от нея журналист Васил Иванов заради неговото разследване на кметове от ГЕРБ, се е обградила с отряд от предани на каузата на Сорос журналистки за специални поръчки. На тях тя възлага злободневните теми за разработване, чрез които дирижира дневния информационен ред по усмотрение и по заповед на господарите си от „Америка за България”. По нейна команда, твърди Иванов, те през глава хукнаха по студиата да го обругават и да обясняват, че няма цензура. „Аз съм работил толкова години в тази медиа, но дойдоха скъпо платените наемници от бТВ. Нормално е те да ме обругават, все пак заедно си ходят на море и си разпределят едни огромни американски грантови пари...“ В соросоидното лоби на Сарелска, според журналиста, са именно дошлите от бТВ Ани Салич, Генка Шикерова, Лора Крумова, Миролюба Бенатова и Галя Щърбева. При тези откровения вече няма никакво съмнение, че много от „успешните”, а те, оказва се, са и най-сервилните журналисти от Нова и бТВ, бозаят от една и съща задокеанска майка,

умело превръщайки службата си срещу враговете на своите патрони в парични знаци

Управляващите у нас също са щедри към „правилните” журналисти къде със скрито и явно държавно финансиране, къде чрез еврофондовете. При това положение от тук нататък вече няма журналистика. Тя се превръща в бързи темпове в своя антипод – едно американско изобретение, назовавано за по-голяма тежест като пъблик рилейшънс. Неговото главно предназначение е да „контролира мисленето на обществото” в интерес на този, който плаща. Такъв е замисълът на неговите създатели. Така журналистът престава да служи на обществения интерес и служи на този, който плаща по-добре. Той вече не информира, а инсинуира, внушава. Обективността и безпристрастността отстъпват пред волята на клиента и този, който я пренебрегне, е аут от гилдията.

По силата на това правило бяха уволнени редица знакови журналисти като Кеворкян, Сашо Диков, карикатуристът Чавдар Николов, разследващия журналист Васил Иванов... Свалено беше и цяло предаване в БНР - „Деконструкция” на Петър Волгин. Останаха обаче неизвестни за българската общественост много други неволи на българските журналисти.

Войната срещу малкото останали непокорени и непокварени братя по перо продължава.

Натискът върви по всички линии

– заплахи, данъчна преса, изнудване, неразпространение, недопускане до екран.

По случай Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост на всички тях им пожелаваме кураж и твърдост. И да не забравят завета на бащата на съвременната българска публицистика Йосиф Хербст: „да не се изкушават и не се превръщат в куртизанка на властта, в метреса на богатството, в гувернантка на беззаконието”. А на българския народ, разбира се, да не се оставя да го манипулират и управляват пи-арите от екрана на телевизора...