Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

СЕЧТА НЕ Е ПОДБОРНА, СЕЧТА Е ДО ГОЛО

Е-поща Печат PDF

• Откровено - за формирането на национално самосъзнание и чувството на родолюбие у българските деца

Има една проверена от времето и историята истина: любовта към Родината се ражда в лоното на семейството, образованието и обществената среда; тя се развива и разцъфтява от жизнените сокове на вековните традиции и култура; тя е изконно чувство, синовно отношение и дълбоко лично преживяване свързано със знанието и спомена за деди и прадеди. Любовта към родната страна е сладостният плод на дълбоката историческа памет и съзнание, на осъзната национална идентичност и породеното от нея високо народностно самочувствие. И не са случайни думите на Дядо Вазов, вложени в завета на Отец Паисий “...история има, и става народ”.

Именно историята лежи в основата на „най-голямото чудо на 19 век – българското възраждане”. Такова е мнението на Луи Леже и десетки други европейски интелектуалци. Това чудо на възкресена история и памет, на пробудена национална гордост и горещо родолюбие на българите тогава, когато има род, но България все още е зарита в пепелта на историята. И само огромната нравствена енергия на народа, неговата съзидателна сила и дух въстават , за да променят съзнанието и битието и  да въздигнат българската държава от Ада на небитието.

Друг значим и прелюбопитен факт, който не трябва никога да забравяме, е, че не държавата създаде училищата и образованието в България, а че те като основен камък са вградени в нейните темели. И тъкмо затова са нейна сила и якост. В последните две десетилетия обаче държавността бе оголена до уязвимост. Посегна се върху нейните темели, върху цялата изградена конструкция, ведно с всичко ценно, намиращо се в нея. Знае се, че отсечеш ли на едно дърво корените, то ще загине; ако прекършиш младо стебло или детска съдба, то те никога няма да извисят връх и да достигнат височината, заложена в тях от Създателя.

Историята на европейските народи, в началото на 21век пое по пътя на глобализация и наложената мултикултурност.  В резултат всички европейски нации днес са изправени пред сериозно предизвикателство – да отстояват своите духовни традиции и да опазват духовните пространства на своите предци.

Проблемите пред формиране на националното самосъзнание и патриотичните и родолюбиви чувства вече са други. Те са така да се каже глобални. В този аспект реална представа за същноста на прокламирания принцип „Единство в многообразието”, може да придобием от думите на бившия председател на ЕС Херман ван Ромпой, казани през януари 2010 г.: „Европа се основава върху Латинското християнство от Средните векове и върху Просвещението от ХVIII век”. Веднага става ясно, че пропуснати, макар и не изрично отречени, са културните и цивилизационни достижения на Тракийската и Славянската цивилизации; на православните и Кирилските народи; на Древна Елада, на християнска Византия и пр.

Глобализацията и шумно рекламираният отказ от национален суверенитет са пътят за загубване на национална идентичност и самосъзнание. Много европейски култур-философи приемат като неоспорим факт, че се създава една Европа, в която не остава много пространство за духовност. Професор Хари Салман, от Холандия, през 2003 г. обобщава: “...От България са идвали духовни импулси, но Европа е забравила източника на тези импулси. Вие имате тракийската култура, имате Орфей, които са били от особено значение за гръцката култура, обаче в Европа говорим само за гръцката култура, но не и за тракийската. В Западна Европа познаваме катарите, а първоизточникът на катарите са почти неизвестните богомили от България и малко хора в Европа знаят за тях... От всички европейски нации България има най-старата духовна традиция. Бъдете бдителни за вашето духовно наследство. И го защитавайте!..”

Как го правим и доколко го правим

познават ли децата ни и подрастващите българското културно и духовно богатство? Гордеят ли се с Родината си и с нейната история? Всички тези въпроси подлежат на сериозни и градивни обществени и професионални дискусии и решения.

Патриотичното възпитание не е отживелица. Много държави, в това число Германия, Франция, Русия, Гърция, култивират патриотични чувства у младите граждани на своите страни от най-ранна училищна възраст.

Дали така стоят нещата у нас? Дали  ценности като родолюбие и формиране на национално самосъзнание и гордост са заложени в нашата образователна програма, призвана по презумпция да формира завършени личности?

Първото и определящо предизвикателство за тяхното формиране, за възпитаване на подрастващите в гордост от българското минало, достижения и традиции е в предефинирането и преформатирането на ценностите и оценъчната система на подрастващите. И това е необходимо, защото тази ценностна система е повлияна от всички фактори, характеризиращи съвременното ни общество. На първо място, тя е икономически обусловена и семейно и общностно определена. И чак след това тя е функция на целеполагането в образованието и приоритетна културна насоченост.

Българското образование и култура, българската политическа класа са отговорни за това какво изучават от родната ни история българските деца. И как го изучават.

Днес българското образование е ситуирано върху плаващите пясъци на глобализацията, на мултикултурността, което не е нищо друго освен размиване на историческото самосъзнание и специфични ценности на народите. А целта е отслабване на изконната родова памет и автономните устои на народа.

Съдържанието и характерът на образованието са изцяло подчинени на набора от цели, модели и практики, които определят същностната природа на т. нар. Болонски проект. От образованието е отстранено като ненужен градивен елемент всичко онова, което напомня за традиция, нравственост, родолюбие, национална гордост и самочувствие.

Причинно-следствената връзка „Каквото посееш, това и ще пожънеш” е налице. Когато се тегли чертата, се вижда, че остава една

пълзяща и растяща бездуховност

апатия и в крайна сметка денационализация.

Статистиките са категорични в това отношение. Достатъчно е, че огромен процент от българските младежи без колебание и особен сантимент решават и  търсят шанс за реализация навсякъде другаде, но не и в родината си. Повече от 2 милиона млади и енергични българи, някои с тъга и горчилка, други с равнодушие, напускат страната и семействата си, често с мисълта, че е завинаги.

Родолюбието и националното самочувствие са повече или по-малко буквален архаизъм за подрастващите. И няма как да е иначе, след като в интервюта по телевизията зам.-министър на МОН, по презумпция експерт от най-висше ниво, компетентно разяснява, че понятието „родина” е натоварено с негативна комотация (разбирай, негативна енергия) и затова е неуместно да се възстановява предишното название на предмета „Родинознание” в 3-4 клас. Днес то е подменено с дисциплината „Човек и общество” (каквото и да значи това). Общества много, но Родината е една!

Нищо по-нормално и естествено е децата и подрастващите преимуществено да изучават родната си история, и то по такъв начин, че да се изгради трайна и емоционална връзка с нейните национални герои и героично минало. Това са годините в жизненото развитие на човека, през които се формира и изгражда детската личност и нейната ценностна система. Такава е практиката във всички цивилизовани страни по света, които държат на своята история и култура.

На Лукиан се приписват думите: „Няма нищо по-мило от Родината. Думата „Отечество” прави и страхливия храбър”.

Колко храбри сме днес, когато думата родина е дамгосана

като архаизъм, когато за родолюбие се говори в минало време, когато патриотизмът е приравнен с негативното значение на национализъм и когато гордо издигаме единствено знамето на „гражданин на света”?!

Формирането и запазването на национално самосъзнание и родолюбиви чувства не е еднократно и формално действие в семейната среда или в училище. Това е продължителен, съзнателен и възпитателен процес, процес на национална, историческа и ценностна осъзнатост за обществото. Учебните планове по български език и литература не включват понастоящем изучаването на редица емблематични произведения на български класици. Подобен подбор е всъщност безогледно ограбване и подмяна на българска национална идентичност и самосъзнание, а резултатът е ерозиране на самочувствието и гордостта да си българин! Изучаването на българското народно творчество също е минимизирано. Както казва известната фолклористка и етнограф Елена Огнянова, именно то със своите песни, предания, легенди, се явява „вековна национална институция, най-вярната и обективна история на българския народ в многовековния му исторически път.”

Категоричното мнение на проф. Петър Добрев по въпроса е, че: „Механично действащите автори на учебници нанесоха повече поразии, отколкото би могъл да направи и най-злонамереният чужд манипулатор – те практически зариха в гроб от мълчание повечето от най-ценните български находки, тъй като или не можеха да ги разберат, или нямаха време да се вслушат в техния глас... Изкуственото, опорочено и принизено българско минало доведе до уникален вид интелектуално еничарство и до един безподобен вид умствен разврат, при който в България стана мода да се отрича българският произход на повечето от историческите реликви от VII до ХI в. и да се търси в тях непременно някакво чуждо влияние или чужд произход.”

Костадин Костадинов, историк, директор на РИМ Добрич, специалист, добре познат със своята активна обществена и гражданска позиция, призовава: „Историята не се учи и не се преподава, тя трябва да е такава, която да кара децата да се гордеят от факта, че са българи и да изпитват гордост, че са наследници на един от най-великите и специални народи в Европа. По времето на Османската империя тогавашната Османска държава е съвършен инструмент за изтребление и асимилация на българския народ. В момента ролята на Османската държава се е поела от българската, защото сме стигнали дотам да отървем децата от собственото българско образование, защото то е вредно за тях.”

Категорично и с горчивина и учителят Кристиян Манолов констатира: „В учебниците по история българчетата от малки учат чудовищни неистини, които формират постепенно хора без корени, без самочувствие и без българско самосъзнание, без ценности, хора – майцехулители!!!”

В началото на 90-те години на 20 век акад. Николай Хайтов ни предупреди: Ако се случи това, което сега кроят на българското образование, т.е. Световната банка да поеме надзора му, с него е свършено. Те ще подбират и учебниците, и програмите, и всичко останало. Да не си продаваме образованието и да не го даваме в ръцете на по-неграмотни от нас, каквито са американците. Родната ни литература е пъпната връв между народа и неговата национална същност. Като си припомним, че имаме Вазов, Ботев, Елин Пелин и Йовков, и другите наши класици, като се върнем към българската литература, ние се връщаме към българската си същност.”

Днес

резултатите от реформираното ни образование

са повече от стряскащи и дълбоко обезкуражаващи за обществото, но не и за правителствата и институциите, за които всичко е о’кей. Трезвите или гневни гласове в общественото пространство, съзнателно се заглушават и неглижират.

Като дългогодишен преподавател в системата на средното образавание не мога да не реагирам по всички възможни начини на ставащото... макар че философът Волтер (1694-1778) мъдро предупреждава: „Опасно е да си прав, когато правителството греши!”...

Действията и активността на интелектуалците, и по-конкретно на преподавателите в училищата при така описаните условия, могат да се сведат до три възможности:

Първата е в непосредствената учебна дейност и в общуването с учениците, в желанието и възможността да се предизвиква интерес и мотивация за познание;

Втората възможност е участието в научни и квалификационни форуми и възможност за споделяне на преки наблюдения, систематизиран професионален опит, обзор и виждания по проблематиката. Моето изложение е и начин да се постави и популяризира мнението на голяма част от учителите, които в най-голяма степен познават реалностите и резултатите от обучението на децата в съвраменната среда .

Третата възможност това е творческият процес и път – т.е., създаване и популяризиране на литература, която пази историческа памет, която предизвиква интелектуална деятелност и възпитава в родолюбие и патриотичен дух. Защото нашето минало и бъдеще ни принадлежат, и както казва президентът Румен Радев „Да си българин не е участ, а чест”.

Необходимо е хората, ангажирани в системата на българското образование, както и учителите, които са призвани да обучават и да изграждат завършени личности, да търсят и реализират по-широк кръг възможности; да бъдат по-активни, за да получат гласност и обществен отзвук техните мнения, препоръки и компетентни становища по проблематиката. Ако ние не го правим, дали ще го направят чуждите неправителствени организации и фондации?!

Сократ е казал: „Заговори, та да те видя!”...

следва