Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БСП: ЕПИКРИЗА НА ЕДНО БОЛЕСТНО СЪСТОЯНИЕ

Е-поща Печат PDF

Не е тайна за никого, че БСП и българската левица, като цяло изживяват дълбока организационна и идейно-политическа криза. Причините за това са както обективни – свързани със сериозните цивилизационни промени в съвременния свят, очакващи все още своето аналитично осмисляне, така и чисто български – свързани със спецификата на българския преход от т. нар. реален социализъм към една еклектична капиталистическа реалност.

Кои са, според мен,

основните грешки на БСП

предопределящи нейното „затъване“ в тази кризисна ситуация?

Корените на това, с което се сбъскваме днесq следва да се търсят преди всичко в преломните събития след ноември 1989 г. Защото развоят на политическата ситуация, а оттук и на икономическото и социалното бъдеще на Българияq бяха тогава  все още на равновесните везни на историята. От способността на БКП/БСП самокритично да оцени себе си и своите отговорности и критично да погледне не толкова към конюнктурата на деня, колкото към протичащия прелом в общественото съзнание, зависеше и нейната способност успешно да издържи своя изпит по история, и възможността България да получи далеч по-достойно бъдеще.

 

Днес, от прага на изминалите десетилетия, определено можем да кажем, че тогавашното ръководство не съумя да даде тласък в тази посока. Точно обратното. Безкрайните компромиси и по отношение на самокритичността, и по отношение на назряващите трагични реалности, предопределиха нелицеприятните „родилни петна“ върху снагата на БСП. Но това, което изглеждаше тогава само като подлежащ на частични корективи козметичен недъг, се оказа впоследствие началото на убийствени язви. Убийствени за БСП – раздирана от личностни амбиции и користни групови интереси, от политически егоизъм и историческо безвремие. Убийствени обаче чрез БСП и за България, поела по пътя на икономическата и социална деструкция, на духовната и нравствената разруха, на ерозиращата държавност.

Основната причина за този, предопределящ днешните реалности ход, следва да се търси в сблъсъка на два диаметрално противоположни подхода по отношение на историческия избор на българския социализъм и на неговата визия за бъдещето на България.

Единият беше на опортюнизма, на политиката на най-лекото съпротивление, подчинена на максимата: нека да оставим развитието да ни води натам, накъдето го е предопределило руслото на историята! Без обаче да се отчита, че онова, което в момента изглежда логична предопределеност, много често се оказва само задънен ръкав на историческия процес. Че оставяйки стихията на користта и партизанските страсти да ни водят към привидното политическо спокойствие, ние се обричаме в бъдеще на опасно за държавата изоставане от цялостния ход на цивилизационното развитие.

И вторият подход към промяната беше на онези, които не искаха да приемат опортюнизма за своя политическа съдба. Макар често водени от различни идейни мотиви, макар не винаги единни по отношение на политическата тактика, те се обединяваха от виждането, че конюнктурата не може да бъде определяща за стратегията на една масова партия като БСП. Още повече когато тя иска не само да оцелее, но и да бъде основен фактор в политическото развитие на страната. Отчасти интуитивно, отчасти осъзнато, привържениците на този подход си даваха сметка, че подмяната на стратегическите социалистически цели с тактиката на привидното оцеляване се наказва рано или късно. И се наказва жестоко! Само една ясна и последователна в своята историческа ориентация стратегия, съхранила всичко ценно от миналото, но ориентирана еднозначно към бъдещето, може да позволи да се хвърли спасителен мост между цивилизационните етапи на времето, между генерациите до 1989 г. и динамично настъпващите нови поколения.

За единството на всяка цена

Тези два разминаващи се подхода към реалността се оказаха обаче в един и същи политически организъм. И напълно логично е, че докато те съжителстват в него, той едва ли може не само да се радва на добро здраве, но и да развива своята историческа адаптивност. Нещо повече, проектирани във времето, тези две тенденции ще се разминават все повече.

Ако тези два подхода, изявили се още на 14 конгрес на БКП през януари 1990 г., се бяха обособили организационно в една опортюнистична, но все пак лява, социалдемократическа по характер политическа сила, и в една по радикална лява партия, с критичен поглед върху новите дадености, то съдбата на политическия процес в България щеше да бъде много по-различна. Но моментът беше изпуснат. Изпуснат, защото основната част от партията беше хипнотизирана в една максима, която се поддържаше от елитите и на двете крила. А тя беше – единство на всяка цена! Нещо повече. Тя се утвърждаваше с всевъзможни средства от всички лидери на БСП. Утвърждаваше се не само защото им се струваше, че ако не я отстоят, може да се стигне до помитане на цялата конструкция БКП – БСП от обществено-политическия живот на България. Налагаха го и поради себичност, от страх за собственото бъдеще и групираните около тях кръгове по интереси.

Доминиращата линия на политическо поведение, което определя характера на БСП от преломните години насам, беше и остава тази на опортюнизма. Това е курс на пригаждане към онова, което се налагаше като модел на развитие отвън и на съобразяване с онова, което търсиха като политически аргументи вътрешните опозиционни сили. През цялото време обаче, този набиращ ход и сили опортюнизъм умело камуфлираше – било под прикритието на лозунги за „социалдемократическа модерност“ и „политически прагматизъм“, било обличайки се в носията на традициите на българското социалистическо движение.

В същото време другата тенденция линееше. Изолирвана от реалната политика, тя губеше перспективния взор към бъдещето, „удавяше“ се в носталгията по вчерашния ден. Притиснати по този начин от усещането за безперспективност, редовите носители на социалистическото верую заживяваха все повече и повече с миналото. На тази база се създаде и подходящата атмосфера за борбата между поколенията – изкуствено насадена в БСП и удобна за много политически лидери. В нейния благодатен кипеж се проведе и кампанията за „изхвърлянето на идеологическия баласт“. Оказа се обаче, че заедно с него БСП изхвърли и значителна част от своята идентичност. Така се стигна дотам, че тези, които търсеха истината в градивния ход на социалистическата идея, не можеха да получат адекватна политическа платформа. На тях не им оставаше нищо друго, освен да напуснат, или да потърсят спасение в дебрите на своето отминало като време политическо съзнание.

 

Трудността да догонваш историята

Усилията ни през целия този период на „модернизация“ особено след 1997 г., бяха неизменно насочени към привличане на хората към партията било като членска маса, било като електорат. За целта БСП, без да е по своята същност популистка партия, започна все по-често да прибягва към щедри, но по същество неизпълними обещания. Обещания с неясен исторически хоризонт, с неясна ресурсна обезпеченост и с неясен ефект по отношение на онези социални слоеве, които предопределят нейната обществена база. Забравяйки, че времето на общонародната партия е отдавна отминало, тя продължава да се държи и до днес като такава, пропилявайки по този начин естествения кредит на доверие на своя социално предопределен електорат.

Това са корените на дълбоката криза, която изживява БСП и която все повече я заплашва с катострофален изход. А има ли друг?

Трудно е да догонваш историята. И най-често, когато се предприемат подобни ходове, те завършват като правило трагично. Ето защо, да се връщаме към онова, което сме изпуснали и изкуствено да се опитваме да цепим БСП на две партии, няма никакъв смисъл. Но така или иначе този процес на диференциация в БСП съществува и той продължава своето ерозиращо въздействие. Благоприятният изход от тази ситуация е само един – чрез усилията за утвърждаване на БСП като неконформистка, перспективно ориентирана, с ясна политическа стратегия, политическа сила. Постигне ли се това, тогава и онези, които не се чувстват уютно в този дом, ще потърсят своето място другаде. Така че не разцепване на БСП, а създаване на такава програмна рамка и политика към България, такава идейна и организационна атмосфера вътре в БСП, която по обективен начин да накара всеки да потърси подобаващото му се място.

По какъв начин може да стане това?

Само по един – да спре жонглирането с идеологически клишета, да се прекрати заиграването с идейно-програмни формулировки и безплодни дискусии от типа на това каква и чия партия е БСП. Историята, а не конюнктурата, отдавна е дала своя отговор на този и други подобни въпроси.

Специално внимание в този план заслужава отношението на социалистическото ръководство към темата „национално-интернационално“. Още в навечерието на изборите за 36-о НС въпреки съпротивата на т. нар. реформатори, БСП официално възприе тезата, че по традиция от самото си създаване тя е „национална партия“. Дешифрирано, това означаваше, че в основата на всяко едно нейно политическо действие стои приоритетно националният интерес. За съжаление, практиката показа, че и в този план декларираното отстъпва далеч от реалността. Конкретен пример беше нейното отношение към членството в НАТО и ЕС.

Много от печалните страници свързани с нашата „евроатлантическа ориентация“ са пряко обвързани с управленската съпричастност или пасивното поведение на нейното ръководство. Под маската на един мним интернационализъм БСП даде свой „социалистически“ принос в трайното обвързване на България с философията и политиката на глобализма. По този начин естествения, присъщ за всяка истинска лява политика патриотизъм започна все повече да звучи като кухо, безплодно патриотарство. За сметка на това обаче гръмко зазвуча, оставайки непонятен за огромната част от българския народ, хороводът за съпричастността ни към т. нар. европейски и евроатлантически ценности. Критерият „Тъй рече Брюксел!“ плавно, но уверено се превърна в стратегически ориентир за социалистическите ръководители. Особен принос в това отношение има Сергей Станишев. Неговото председателство в ПЕС не само не допринесе за авторитета на БСП, но и скъси неимоверно дистанцията между „паркетните“ социалдемократи от Брюксел, успешно продължаващи  своята мисия  на „болногледачи край леглото на капитализма“ и днешния елит на партията.

Консолидиращият фактор на патриотизма

През последните години обаче сме свидетели на яростен, все по-всеобхватен „откат“ на национализма. Национализмът като естествена реакция на неолибералния глобализъм, като спонтанен протест срещу антихуманната същност на едно изчерпало своя потенциал на развитие социално-икономическо обществено състояние, като противодействие на транснационалните олигархични кръгове да преформатират националните държави в подвластни на контрол аморфни общности. Всичко това обективно скъси дистанцията между патриотизъм и национализъм, превръща отново националната идея не само в оръжие срещу глобализма, но и в нов консолидиращ обществените сили фактор. Лозунгът за стабилизирането на националната държава, като основен елемент и предпоставка за една действена интеграционна общност, намира все по широка обществена подкрепа. Не е учудващо, че с него все по-упорито „жонглират“ всички основни политически сили. Не остава по-назад и днешното ръководство на БСП. За съжаление обаче само в полето на формалната риторика. В политическата практика националният ориентир остава все още красива фасада, съществен елемент от прогресиращия наш „социалистически популизъм“.

Онова, което социалистите и обществото очакват от ръководството на БСП, е алтернативна политика, която на практика да докаже чии конкретни интереси тя отстоява. В една прогресивно обедняваща, социално и национално сриваща се България, БСП, ако иска да бъде и достоен носител на традициите, и да оцелее, не може да бъде друга, освен радикална национално ориентирана лява партия. И никакви външни рецепти не могат да я отклонят от пътя на самоликвидацията, освен действената изява  като стожер на социалистическата идея. Проблемите на БСП могат да бъдат решени единствено вътре в самата БСП. И то само чрез социално ориентирана реална политика в защита на българския национален интерес.

Разбира се, когато говорим за реална политика, тя почива на някакви идейни основи. Проблемът на БСП не е в излишъка от идеология, както се опитват да втълпяват доморасли теоретици, а в онова съществено отсъствие, което хората усещат зад фасадата на формалната идеология. Сиреч, реална идеология има само тогава, когато тя предопределя конкретните политически отговори. БСП няма такива политически отговори! В новите реалности на България тя досега не е нищо повече от обикновен коректор на чужди управленски модели. Един удобен амортисьор в чудовищните сътредения на несвършващия преход.

Историческият Рубикон

Ето защо е нужна цялостната смяна на постановката за спечелване на общественото доверие. Крайно време е да спрем с очакванията, а и с организационните усилия да върнем, образно казано, „народното паство“ в партийния храм, и да се опитаме да отведем самата партия при тези, които представляват нейната естествена социална база. Нуждаем се от от нова чуваемост, от нова съпричастност и в крайна сметка от нова действеност в името на тези, които обуславят нашето съществуване като социалисти. Колкото и да се променя социалната структура на обществото, по същество това бяха и остават социално слабите, т. е. огромната част от българския народ – търсещите своето достойно място в живота младежи, живеещото в социална несигурност средно поколение и мизерстващите, подложени на социален геноцид, пенсионери. Отдалечавайки се и загубвайки своята диалогичност с тях в името на един гибелен, изживял времето си социалдемократически прагматизъм, ние оставаме слепи и по отношение на тяхното радикализиране. А това отвори социалното пространство за елементарния популизъм, за социалната демагогия и политическата спекула. Това превърна БСП в най-щедрия политически „кръводарител“ на самозвани месии и користни политически спекуланти.

Именно тази липса на алтернативност, е историческият Рубикон, който следва да прекрачи БСП. И до момента, до който тя не изработи свои ясни, политически зряло формулирани, реалистични отговори на злободневните проблеми, обществото не само няма да я допуска до реалното управление на държавата, но и ще оттегля все повече и повече от нея своето политическо доверие.