Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

МЕЖДУ НЕВЪЗМОЖНОТО И НЕСЪСТОЯТЕЛНОТО

Е-поща Печат PDF

На 2 август 2017 г. в Скопие бе подписан Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от министър-председателите на двете страни Бойко Борисов и Зоран Заев. Договорът подлежи на ратификация от законодателните органи на двете държави.

Във вече подписания текст на Договора, без изключение, са възпроизведени идеите и формулировките, които анализирахме в първата част от настоящата поредица, публикувана в брой 29 на „Нова Зора“ от 25 юли 2017 г. Обстоятелството, че заглавието „Декларация“ в документа от 1999 г. е заменено с „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония“ през 2017 г. не променя бланкетния и пожелателен начин на определяне на дейностите, които двете страни се ангажират да насърчават и развиват, за да съхранят статуквото в областта на добросъседството, приятелството и сътрудничеството.

Както вече отбелязахме, частичното възпроизвеждане на норми и принципи на международното публично право в един двустранен договор не ги прави нито по задължителни, нито по-разбираеми от държавници, които ги използват като смокинов лист, за да прикрият неспособността си да идентифицират проблемите, които историята им е завещала да решават, и да посочат начините и средствата за преодоляване на политическите различия.

Договорът още в първия си член е сбъркан, тъй като се предвиждат две неща: едното - невъзможно, а другото - несъстоятелно.

Невъзможно е всестранните отношения“ между двете държави да се развиват „в съответствие с основните принципи на международното право“, тъй като в тези принципи са заложени правилата на възможното и допустимо поведение в отношенията между държавите, а не преследваните цели от един или друг субект на международното право. Несъстоятелно е, защото няма общоприети принципи и правила на добросъседство, от които двете страни да се ръководят.

Принципите и нормите на международното право не се прилагат пряко за регулиране на отношенията между държавите, тъй като те определят рамката, в която тези отношения се смята за нормално и цивилизовано да се развиват и се използват в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми при определяне право-съобразното поведение на държавните власти в случай на различия в оценката на конкретна политическа обстановка или спор.

Принципите на международното право се прилагат от международните съдилища и арбитраж при решаване на спор между две страни, тъй като основно правило, наложено от практиката, гласи, че „никой не може да бъде съдия в своето собствено дело“.

При условие, че подписаният Договор не предвижда независима институция за решаване на спорове, задължителна за двете страни, нито една от разпоредбите, по които биха могли да се появят различия по тълкуването и приложението им не би могла да се приложи. И тя ще остане мъртва буква. А такива са почти всички разпоредби.

Само за пример: нима е възможно развитие на резултатно сътрудничество, съгласно чл. 3 на Договора, „в процеса за създаване на единна Европа“, при липсата на съгласувано или общоприето съдържание на понятието „единна Европа“?

Заслужават коментар и няколкото нови разпоредби, включени в Договора.

В член 8, в който се декларира желание за насърчаване сътрудничеството „в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта“, дейности, които са изцяло зависими от приоритетите в националната политика на всяка от двете страни в тези сфери, са добавени две алинеи, в които се предвижда създаването на „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси“ и „по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности“.

С ал. 2 на чл. 8, по силата на Договора, се създава Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия, без фиксиран брой на членовете, без срок на съществуване - може би за срока на договора - безсрочна, със задача да допринесе за научно тълкуване на историческите събития. Кои и какви събития – на съществувалата 1300 години българска държава, на съществувалата 47 години Югославска република Македония или на съществуващата 26 години Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ)? Или за произхода и приноса на българския народ, завоювал земите и отстоявал правата си на Балканите от Аспарух до Румен Радев; или за македонския народ, търсещ с Аладинова лампа следи от своята история в летописа на съседните държави?

Предвижда се за работата си Комисията да представя на правителствата ежегодни доклади! Горките правителства! Какво ново още им предстои да научат?

Съгласно алинея 3 на член 8 на Договора, правителствата си вменяват задължение взаимно да се договорят за съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности! И това бе обявено като истински принос на българи и македонци към обогатяване на европейската ценностна система с правила за добросъседство, понятие, което в отношенията между две съседни държави се приема за нормално и естествено състояние, а не за изключение, което се нуждае от корекция, промяна или подобряване. Погледнато през тази призма задачата на Комисията ще бъде по-скоро да филтрира и предотвратява чествания на събития и личности, по които двете страни  запазват различията си в оценката на мястото и приноса им в историята на техните народи. Когато се борави с произволни, научно и политически недефинирани категории, резултатите неизбежно са противоположни на очакваните и преследвани, а в случая именно това е постигнато.

Нова формулировка се предлага в член 11, ал. 4 на Договора, която е

забележително постижение в областта на некомпетентността

Двете договарящи се страни заявяват, че всяка една „има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна, в съответствие с международното право“.

Всеки гражданин, на която и да е държава, черпи права не от международното право, което регулира отношенията между държавите, а от правната система на собствената си държава. На територията на държавата единствено националните власти могат да упражняват юрисдикционни права и могат да защитават както правата на собствените си граждани, така и тези на чужденците, независимо дали са от съседна или несъседна държава. Една държава не може да упражнява юрисдикция на територията на друга държава, защото ще наруши суверенитета й. Именно затова тя не може да „има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна“, а по-скоро има задължението да защитава „правата и интересите на своите граждани, на територията на другата страна“ с допустимите от международното право, от състоянието на политическите отношения и дипломацията средства и способи.

Някой  може да твърди, че страните са имали предвид именно това, което казваме. Не, в договорите има значение не това, което си имал предвид, а това което си записал, а то в случая противоречи на основен принцип на международното право - за суверенното равенство между държавите.

Нова е и разпоредбата на член 12, с която се създава Съвместна междуправителствена комисия с цел ежегоден „преглед на ефективното прилагане на този Договор“, както и за „приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество“ и „решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси“.

Разпоредбата всъщност създава впечатление, че основната цел на договора е формирането именно на тази Съвместна комисия за разглеждане на всички залежали спорни въпроси, като постоянно действащ междуправителствен орган. Що се отнася до останалите разпоредби на Договора те само очертават кръга от проблеми, без да ги изчерпват, които биха могли да послужат като основание за сезиране на Комисията със спорен въпрос по инициатива на всяка от страните.

Но с Договора на практика се създават две комисии – по чл. 8, ал. 2 - Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия и по чл. 12, ал. 1 - Съвместна междуправителствена комисия, с приблизително еднакъв предмет на дейност, но без ясни правила за взаимодействие и без предвиден механизъм за намиране на приемливо решение по разгледан, но останал спорен въпрос. Резултатът от подобно двувластие и размита компетентност между комисиите може да бъде само един - взаимно блокиране или прехвърляне на отговорността за незадоволителния или липсващ краен резултат. Именно това е постигнато с договора за добросъседство и добронамереност.

Да живее статуквото!

Със заключителната клауза на чл. 14 македонската страна получи това, с което оправдава подписването на самия договор - признание на език и нация. Но разпоредбата включва текст, който не е част от заключителна клауза и буди недоумения с алогичността си. Казва се, че „Този Договор по никакъв начин няма да бъде тълкуван така, че да противоречи на двустранни или многостранни договори, по които двете Договарящи се страни са страни“, което по правилата на елементарната логика означава, че дори и да се открие противоречие между „този Договор“ и друг договор, по който една от държавите е страна, това противоречие не може да бъде обявено или констатирано по пътя на сравняването и тълкуването на текстовете като съществуващо! Браво!

Но е възможно и друго обяснение и тълкуване на текста, а именно, че ако се констатира противоречие между текст от Договора за добросъседство и всеки друг двустранен или многостранен договор, по който една от договорящите се държави е страна, текстът на договора за добросъседство между България и Македония  ще има предимство. Нещо, което международното право не търпи и не допуска, тъй като всяка разпоредба, която една държава е подписала и по която е поела задължения подлежи на изпълнение независимо от ангажиментите, поети по други договори.

Очевидно е, че така формулирана, тази разпоредба от заключителната клауза в чл. 14 остава неприложима. А защо е включена, едва ли и този, който я е предложил, би могъл да обясни.

Така или иначе, Договорът е факт. Предстои ратификация, която е толкова сигурна от македонска страна, колкото и подписването на договора преди 2 август т. г. За формиране на комисиите по членове 8 и 12 са предвидени срокове, които ще се задействат след влизане на договора в сила. По останалите текстове няма нищо конкретно за изпълнение.

Но не можем да подминем и оставим без коментар текста на член 2 от Договора, съгласно който двете договарящи се страни си обещават да развиват сътрудничеството насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването й към Европейския съюз и НАТО“. Дори и нищо да не направи България в изпълнение на това добро намерение, присъединяването на БЮРМ към въпросните структури зависи изключително от желанието, възможностите, интереса, готовността и изпълнението на критериите за членство. България не е фактор, от който зависи или ще зависи това. България би могла геройски да каже „не“ на членството със и без член 2 на Договора, по силата на правилата на ЕС и НАТО, но движещите фактори в двете структури не биха и позволили по този начин да отстоява интересите си. Членството на Македония в двете структури засега се блокира от Гърция и никой не се интересува от добрите намерения на България.

Това, което смущава в този текст, е ясно изразената позиция на България без никакви резерви да подкрепи членството на Македония в ЕС и НАТО, като по този начин подмени договорно-правната база на отношенията между двете страни, включително и Договора за добросъседство, с т.нар. Съюзно и Евро-Атлантическо право, замислено и наложено в защита правата и интересите на „Учредителите“, на „Силните“ в двата съюза.

Така въпросите за единението на народа от двете страни на Осогово, за отстояването на националната идентичност и общо минало ще бъдат принесени в жертва на „свободното“ движение на стоки, услуги и капитали, на туризма, на добрата пропаганда и други полезни и доходни евроатлантически ценности!

Но за това, в следващите редове!

Република Македония. Има ли такава държава?

Няма спор, че Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония е част от веригата събития, плод на усилията на българския народ за освобождението на Македония от общото турско, а впоследствие – сръбско-югославско и робството на македонизма.

В този смисъл Договорът е  успех, тъй като с него България потвърждава признаването като субект на международното право на държавата Република Македония, каквато държава всъщност официално призната няма. В ООН членува Бившата Югославска Република Македония – БЮРМ, с всички произтичащи от това последици.

Засега с това бихме могли да приключим и разказа за македонската държава, като бележка под линия към летописа на историята на българската държава и нация.

Уместно е да припомним, че Егейска Македония не е по-малко Македония от Вардарската част, както и че Западна Тракия не е престанала да бъде Българска Беломорска Тракия, каквато беше до 27 ноември 1919 г.

Желанието ни е не да припомняме историята, която е добре известна и документирана, а да се опитаме да очертаем външните влияния, тенденциите и закономерностите в развитието на района на Балканите, с надеждата, че ще успеем да извлечем някакви поуки от неблагополучията в миналото, за да не допуснем повторението им и доколкото това е възможно, да поправим стореното зло. И тъй като за бъдещето обикновено се говори за вероятности и очаквания, доколкото се налага от изискването за яснота и достоверност, при формулиране на националния интерес на България и на съседите, за които ще става дума, ще се позоваваме единствено на фактите от миналото, от които бихме могли да черпим основание за нашите изводи.

Червената нишка, която ще се опитаме да не напускаме в това изследване, е търсенето на отговор на въпроса: на македонската земя, която в продължение на хилядолетия е област в центъра на Балканския полуостров, има ли функционираща македонска държава, какъв народ я населява и възможно ли е да съхрани историческия си ареал.

През двайсети век възникнаха и изчезнаха от политическата карта на света Източна и Западна Германия; Южен и Северен Виетнам; Южен и Северен Йемен. Останаха разделените Южна и Северна Корея; Китай и Тайван; България и Македония; Ирландия и Северна Ирландия, но пътят към бъдещето е проправен. Епохата на обособяването на две държави от един народ приключи с ликвидирането на причината, поради която възникна този феномен - първо колониализма, а след това политическото разделение на света на два противостоящи лагера, изповядващи различна идеология, за да легитимират съществуването си.

В продължение на пет века - от края на 14 до втората половина на 19 век, българите водят борба за освобождение срещу нашествениците османлии, период, останал в българската история като турско робство. Сред първите прояви на уважение и признание на някаква легитимност на тази борба от вековния поробител е ферманът на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. за признаване съществуването и официално очертаване границите на Българската Екзархия в рамките на Османската империя със седалище Цариград или Константинопол. Ръководен принцип за признаване духовната власт на Екзархията върху османски поданици е християнското вероизповедание и етническа принадлежност към българската нация на лицата, обитаващи земите, включени в границите на Екзархията. Седалището на Екзархията се премества в София от Екзарх Йосиф след Междусъюзническата война, през 1913 година, и просъществува до 1953 г., когато е провъзгласена Българската Патриаршия. Предлагаме за илюстрация и потвърждение на казаното, географска карта, издадена във Германия, на която са оцветени в розово териториите под духовната власт на Българската Екзархия в периода 1870-1912 г. Видно от очертаните междудържавни граници, почти половината от земите, населени с българи към онзи момент, са все още част от Османската империя, а останалата половина са част от Княжество България. Включените в Българската Екзархия земи, населени с българи, са: България, Македония и част от Турция. Към онзи период Албания е на границата на българското землище, разположено на север от линията Солун - Бер - Кожани посока Корфу, като Гърция остава на юг от тази линия; Сърбия е в естествените си граници на Белградския санджак, а отоманските поданици мюсюлмани обитават земите около Константинопол и на изток и югоизток от Проливите.

Няколко случили се едно след друго събития през втората половина на 20 век налагат днес да се върнем към темата Македония, мотивирани единствено от грижата за съхраняване целостта и характера на земите, наследени от нашите праотци, подложени на обезбългаряване. Земите на днешната македонска държава, са част от това землище. В течение на пет века османските турци не успяха да свършат това, което сърбите и гърците сториха за век - обезбългаряване до степен на геноцид на Македония и Западна Тракия. Шансът, който събитията предлагат от време на време на някои народи, е в обстоятелството, че сръбската алчност доведе до крах и разпад на Югославия, а обособилата се самостоятелна македонска държава, известна като БЮРМ, теоретично е в правото си да претендира и за законен правоприемник на Егейската част от Македония, окупирана и предоставена на Гърция след Междусъюзническата война с Букурещкия мирен договор, по същата матрица, по която Сърбия завладя Вардарската част.

Съгласно Лондонския мирен договор от 1913 година Турция се оттегля зад линията Мидия-Енос, но не задълго. Възползвайки се от Междусъюзническата война, Турция окупира Тракия, а България, съгласно Букурещкия мирен договор, губи почти половината си територия във всички географски посоки. Границата между България и Османската империя се установява с Цариградския договор от 16 септември 1913 г., като България губи Одрин и Източна Тракия, но съхранява Егейското крайбрежие между Марица и Места.

В навечерието на Първата световна война Македония продължава да е географско понятие на картата на Балканите, но за землището й вече претендират три държави - България, Сърбия и Гърция. България се опитва да възстанови суверенитета си върху територията, населена с българи, в границите на юрисдикцията, предоставена на Българската Екзархия от Абдул Азис, докато Сърбия и Гърция се включват във войната, за да съхранят и по възможност да разширят заграбеното в Междусъюзническата война. И успяват! Във Вардарско Сърбия прогонва българските владици и свещенослужители, арестува, репресира и прочиства българското население.

Според Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г., към загубите на България от Междусъюзническата война, се прибавят 11 278 кв. км, от които „Великите“ сили „подаряват“ на Сръбско-Словенско-Хърватското кралство, (съществуващо към датата на подписване на договора de jure все още само на книга, тъй като Сен-Жерменският мирен договор, с който се създава ССХ Кралство, е подписан на 10 септември 1919 г., но влиза в сила година по-късно - на 16 септември 1920), 660, 8 кв. км в Кюстендилска околия, 417, 9 кв. км в Царибродска, 277, 9 кв. км в Трънска, 171, 9 кв. км в Кулска и 16, 7 кв. км във Видинска околия.

следва