Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ВРЕМЕТО И “ПРОЗОРЕЦЪТ НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ”

Е-поща Печат PDF

Във всички политически конструкции най-важният фактор винаги е бил времето. Управлението на този фактор представлява умението за промъкване през “прозореца на възможностите” (според т. нар. „Прозорец на Овертон” за всяка идея или проблем в обществото съществува т. нар. прозорец на възможностите. – Бел. ред.), тоест текущите проблеми да се решат в най-благоприятния за тяхното решаване момент.

На практика обаче не става така. В който и да е отсек от време, ние не само можем, но сме длъжни да избираме от няколко, често взаимно изключващи се решения. А “прозорецът на възможностите” съзнателно пропуска само едно от тях. Но дали е най-доброто? Най-правилното?

В 1700 г. шведският крал Карл ХII прави напълно логичен и формално правилен избор. Той не започва да преследва разбитата при Нарва руска войска, не тръгва да залови Петър I. Значително по-опасен противник представлява Август Силни (той е крал на Полша, под името Август II Полски и курфюрст на Саксония, под името Фридрих Август I Саксонски) с обединените сили на Реч Посполита и Саксония.

И шведският крал решава да се справи първо с по-силния противник.

От гледна точка на военната и политическата стратегия, той е бил абсолютно прав. По-слабият, претърпял катастрофално поражение Петър I, срещу когото в Русия се надига мощна опозиция;който току-що е приключил война с Турция (която може да се възобнови); който, за разлика от Август Силни, не може да разчита на реална поддръжка от водещите държави на континентална Европа очевидно не е бил считан за опасен.

Но шведският крал губи осем години в преследване на Август в Европа! През това време Петър стабилизира страната, реформира армията, отвоюва значителен къс от Балтийското крайбрежие и става опасен. За да печели време, Петър поддържа ненадеждния, многократно предавал го Август Силни с парични средства, а след това и с войска. Август не можеше да победи Карл ХII, но шведите задълго затъват в полската, а след това и в саксонската кампания.

Полтавската битка и Северната война бяха спечелени много преди на 27 юни (8 юли) 1709 г. руските полкове да стигнат до брега на река Ворскла, между Яковецката и Будищенската гора. Те бяха спечелени, защото Карл ХII даде време на Петър I да изгради армия с преобладаващото числено и техническо превъзходство над шведската. Петър прекрасно оценява този подарък и прави всичко възможно да използва колкото може по-дълго този стратегически ресурс - времето.

Ето защо грамотни в стратегически смисъл са такива действия на политици, които не само дават на страната си предоставеното й допълнително време, но могат да ръководят времето според собствените си необходимости - произволно да разширяват и стесняват рамките на паузите.

От приведения пример няма никакво съмнение, че Петър I е могъл окончателното да разгроми шведската армия и без бой. При Полтава Карл ХII е в стратегическо обкръжение. Силите му отслабват, докато силите на блокиралите го руски войски нарастват (дори успяват да подсилят Полтавския гарнизон). Колкото по-дълго продължава обсадата на Полтава, толкова повече отслабва шведската и се засилва руската армия. Решението на Петър I да даде сражение, е породено от чисто психологически момент. Карл ХII се е считал за непобедим пълководец. Ако не беше загубил битката, то илюзията в силата на шведския крал щеше да продължава да подхранва самия крал, поданиците му и европейските дворове. Ала от гледна точка на ресурсо-спестяващата стратегия, войната бе спечелена изключително за сметка на овладяване управлението на фактора време.

Гореказаното не означава, че може просто да се седи, без да се прави нищо и да се чака врагът сам да си отиде, както си го представят хора с интелектуална недостатъчност, опитващи се да определят за кого работи времето според последните изявления на Държавния департамент или по американската глобална военна активност.

Вече посочих, че на помощ на Август в Полша се изпращат не само руски пари, но и руските войски; армията на Шереметев успешно прогонва шведите от Прибалтика; а и самата двумесечна защита на Полтава се явява активно мероприятие.

Победата се заключава във факта, че от главния, решаващия театър на войната, е отстранена главната сила на неприятеля – армията на Карл XII и самия крал на Швеция. Шведите понасят безсмислени загуби, преследвайки Август по Европа и обсаждайки Полтава заедно с Мазепа; в това време руската армия се засилва.

Ето как факторът време може да е на ваша страна; но вие успешно може да го управлявате само ако динамиката и векторът на развитие на събитията еднозначно осигуряват отслабване на противника и вашето засилване. В такъв случай, колкото по-дълго отказвате да бъдете в състояние на война, или да влезете в бой, толкова по-критично за противника става съотношението на силите.

В идеалните случаи, както в примера на стратегическото обкръжение на Карл XII под Полтава, неприятелската армия може да престане да съществува дори без бой. Това прекрасно демонстрира Кутузов след Тарутинския марш-маньовър - Великата армия на Бонапарт се разпадна без крупни сражения.

Историята на Русия през последните 20 години най-добре илюстрира решаващата стратегическа важност на фактора време. През 2000 г., когато умореният Елцин си тръгна, страната отвътре бе поразена от вируса на сепаратизма; централната власт бе слаба и напълно зависима от регионалните елити и олигархичните групировки; фискът бе празен; армията и флотът бяха загубили способността си да решават стратегическите задачи не само в отдалечени райони на планетата, но и в близост до собствените си граници; международният авторитет на страната никога не е бил толкова нисък.

По това време всяка конфронтация със Запада би била гибелна за страната; с Русия можеха да правят всичко, което през 2014 г. вече бе невъзможно: разрушаване на икономиката и дестабилизиране на вътрешното положение за сметка на рязкото влошаване условията на живот на широките маси; и едновременно с това - удар по бизнеса на олигарсите, които тогава контролираха почти цялата икономика на страната. Русия нямаше да бъде в състояние да издържи на такъв удар до 2008 г.; най-много до 2004 г.

Затова Русия вяло реагира на първите цветни революции. Москва все още не можеше да обърне нещата, тя просто задържаше настъплението на Запада, печелейки време. Затова до 2008 г. водехме преговори и с очевидно неадекватния Саакашвили. Едва ли някой в Кремъл е вярвал, че ще бъдем в състояние да се договорим с него. Но се печелеше време. Михо завзе властта в Грузия в началото на 2004 г., а петдневната война започна през август 2008 г. (само след четири години и половина).

Западът виждаше укрепването и засилването на Русия, но не бе готов да реагира веднага. Първата подготвена реакция бе опитът за „белоленточен” преврат през 2012 г., когато Путин не се вслуша в препоръката на Вашингтон и бе преизбран за президент. От този момент започна обратното броене на времето за Запада.

През 2008 г. Русия демонстрира готовност активно да реагира на провокативната военна активност край своите граници. През 2012 г. Западът се убеди, че Русия е постигнала вътрешна стабилност и организирането на цветни преврати по стандартните методики тук няма да минат: властта и обществото са консолидирани и са готови да се защитават. През 2015 г. в Сирия Русия заяви завръщането си в световната политика като глобален играч, способен и готов да защитава своите интереси навсякъде по света.

За да спечели обратно частично загубените през 90-те години и частично да възстанови своите международни позиции, на Москва й трябваха 15 години. През всичките тези 15 години съотношението на силите във вътрешната и външната политика, в икономиката, финансите и във военния компонент се променяше в полза на Русия. Тя се стабилизираше, засилваше, забогатяваше, възстановяваше мощта на въоръжените си сили, докато Западът преживяваше системна криза, непродуктивно прахосваше ресурси и постепенно се въвличаше в отслабващата го вътрешна конфронтация (американско-европейските противоречия, противопоставянето на Тръмп с глобалистите в САЩ - явление, подобно на разрушилите СССР противоречия в съветския елит).

Русия не е по-силна от днешния съвкупен Запад. Но е неуязвима за Запада. И съотношението на силите непрекъснато се променя в нейна полза. Колкото повече се променя, толкова повече стават съюзниците на Москва, включването на ресурсите на които позволява да се икономисват собствените руски ресурси, и в същото време да провежда активна външна политика. Колкото повече се променя, толкова по-сложно става за Запада да консолидира антируската си политика: в условията на ресурсен дефицит никой не иска да плаща от собствения си джоб за конфронтация, а опитите да се бръкне в джоба на съседа буди, меко казано, недоумение.

В Русия има едно болно място - Украйна. В средносрочен план този проблем е решим, но както изглежда, не така, както предпочитаха да го решат в Кремъл преди година и половина. В официалната руска риторика все още присъства желанието за запазване на реформирана украинска държава. А това вече е невъзможно. Невъзможно, от гледна точка именно на фактора време.

Да си припомним съдбата на Прибалтика.

От началото на века Русия активно изгражда инфраструктура, способна да замени прибалтийския транзит. Към 2010 г. тази заместваща инфраструктура вече активно заработи. И Прибалтика изчезна като икономически фактор. Тя щеше да изчезне и като политически, ако на вълната от еуфория от пълното си глобално господство, все още несблъскало се с твърдото руско противодействие, Западът не беше приел прибалтийските държави в ЕС и НАТО. Затова, поне засега, не започват да се разпадат коренните структури на Запада, макар интегрираните в Запада страни да губят икономиката си, населението си, перспективата, но се запазват в качеството на политически механизъм. Член на ЕС и НАТО не може да изчезне – това би бил удар по авторитета на целия Запад.

По аналогичен начин Русия бързо изгражда обходна на Украйна транспортна инфраструктура. Не само газопроводи, но и шосейни и железопътни линии, пристанища и т.н. Частично тази инфраструктурата вече работи, а до 2019 г. изцяло ще влезе в експлоатация.

По такъв начин, към 2020 г. интересът на Русия спрямо Украйна ще бъде чисто теоретичен. С нея няма да се свързват никакви сериозни проекти. Свързването на Москва с украинския фактор и възможността да й се повлияе чрез промяна на ситуацията в Киев, ще изчезне. Кремъл изцяло ще се изолира по това направление.

За разлика от Прибалтика, Украйна не успяха да я приемат нито в ЕС, нито в НАТО. Ако прекрати участието си като елемент от антируската игра, Киев става абсолютно ненужен за Запада. Поддържането на стабилността на режима в Киев никому няма да е нужно. В политиката принципът на съхраняване на ресурсите е безмилостен: ако от теб няма никаква полза, никой не се интересува за теб.

Сега сме свидетели на опити да се вкара Украйна в активна антируска игра чрез предаване на властта в Киев в ръцете на лица, по-радикални от Порошенко, готови да възобновят войната в Донбас, дори да се въвлекат в пряка конфронтация с Русия. Но тази операция може да сработи (макар и частично) само дотогава, докогато Русия е свързана (колкото и незначително) с украинския транзит. Когато тази връзка изчезне, нищо няма да привлича Русия в Украйна. А военното поражение на Киев може да дойде и от Донбас (опитът вече го показа).

Равнодушието и липсата на интерес са по-страшни и от най-конфронтационните сценарии. В Африка, някакви си постоянно са подложени на геноцид, и някакви си измират от глад. Но това не попада по страниците на световните медии и не влияе на световната политика. Защото тези страни и това, което се случва там, днес никого не интересува. А там, където има интерес, средствата за възстановяване на реда бързо реагират. Държавите, които не представляват интерес, от само себе си умират бавно, потъват в каменната ера и на никой не му пука за тях.

След 2020 г. Украйна ще премине в категорията на точно такива страни. За Русия, принципът на печелене на време и икономия на ресурси все още ще е доминиращ. Тя просто не може да се заеме с възстановяването на Украйна, дори Западът напълно да я изостави. Проблемът с украинския и прибалтийския транзит е решен, което означава, че самите образувания могат да бъдат забравени до настъпването на по-добри времена. Ситуацията в това направление еднозначно се променя в полза на Русия все повече и повече. Лишени от собствена икономика, страните от Прибалтика, както и потопената в хаоса на безвластието Украйна, с всеки изминат ден и с всяка измината година все повече ще губят своята привлекателност и жизнен стандарт в сравнение с Русия. При това разломът се задълбочава с ускоряващи се темпове.

Ние сме в ситуация, в която управляващата времето Русия може да чака до най-благоприятната за себе си ситуация, когато възобновяването на дейността по украинското и прибалтийското направление няма да носи загуба, а печалба. А съседите не могат да чакат. За тях всеки ден чакане, както това на Карл ХII при Полтава и Наполеон в Москва, ги приближава към гибелта. Но те не разполагат и с добри ходове. ВъпросЪТ е дали ще предприемат лоши ходове, или така ще си изгният?

Но този проблем е извън рамката на управление на политическото време.

Превод: д-р Радко ХАНДЖИЕВ, worldcrisis.ru