Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

МЕЖДУ НЕВЪЗМОЖНОТО И НЕСЪСТОЯТЕЛНОТО

Е-поща Печат PDF

• Принос към предстоящите разисквания за ратификация на Договора за добросъседство между България и Македония

Продължение от бр. 31

Според Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г., към загубите на България от Междусъюзническата война, се прибавят 11 278 кв. км, от които „Великите“ сили „подаряват“ на Сръбско-Словенско-Хърватското кралство (съществуващо към датата на подписване на договора de jure все още само на книга, тъй като Сен-Жерменският мирен договор, с който се създава ССХ Кралство, е подписан на 10 септември 1919 г., но влиза в сила година по-късно - на 16 септември 1920), 660, 8 кв. км в Кюстендилска околия, 417, 9 кв. км в Царибродска, 277, 9 кв. км в Трънска, 171, 9 кв. км в Кулска и 16, 7 кв. км във Видинска околия.

Създадена е Международна комисия, която, в изпълнение на Ньойския договор, има задължението правно да регламентира откъсването на териториите от България. Но преди Комисията да се произнесе, Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), на 6 ноември 1920 г. окупира 1545 кв. км българска територия в горепосочените общини, известни и до днес като Българските Западни покрайнини, и 1028 кв. км българска територия в Струмишко.

Днес субектът на международно право, който заграби Западните български покрайнини, не съществува, бе заличен от правния мир, а самите територии1, след разпадането на Югославия, се оказаха извън пределите на обособените шест републики и на практика Западните покрайнини понастоящем имат статут на окупирана от Сърбия българска територия, тъй като тя никога не й е била предоставяна и понастоящем я владее без правно основание.

В продължение на много десетилетия няколко български правителства са повдигали въпроса за съдбата на българите в окупираните територии както в двустранните отношения с КСХС, така и на международни форуми като ООН, но за съжаление ударението е поставяно главно върху признаването на малцинствени права на българското население, а не върху същността на проблема, който се състои в провеждане на политика на денационализация и геноцид срещу българското население от окупационните власти.

За включването на българска територия в състава на КСХС Кралството теоретично би могло да се позовава на две правни основания – разпоредбите на Ньойския договор, по който България е страна, и фактическата военна окупация на въпросната територия от КСХС.

Ако приемем, че Ньойският договор е валидно правно основание за откъсване на Западните покрайнини и Струмишко, което днес е част от Вардарския край, от България и включването им в състава на КСХС, след окончателното разпадане и заличаване от правния мир на правоприемника на КСХС - СФРЮ, в периода 1991– 2006 г. (разделяне на държавния съюз Сърбия и Черна гора) субектът на международното право, носител на правата, произтичащи от Ньойския договор, изчезва от правния мир и изпълнението на поетите от него задължения по договора остават без субект, който да ги изпълнява. В такъв случай, за България, като заинтересована страна, възникват права по силата на чл. 61 от Виенската конвенция за правото на договорите (ВКПД), съгласно който се открива правото „да се позовава на невъзможност за изпълнение на договор като основание за прекратяването му или за излизане от него, ако тази невъзможност е следствие на безвъзвратното изчезване или унищожаване на обекта, необходим за изпълнение на договора“.

В случая понятието „обект“ се отнася до правото на притежание на земите, откъснати от България и предоставени на държава, която престава да съществува и престава да е страна по Ньойския договор, по силата на който е получила права и поела задължения. Не става въпрос за прекратяване или излизане от Ньойския договор, тъй като той е произвел своето действие по отношение на България. Не става въпрос и за прекратяване на договора или спиране на изпълнението му по силата на чл. 60 от ВКПД, тъй като липсва субект по отношение на който България да прекрати договора – Сърбия никога не е била и не би могла да бъде страна по Ньойския договор. Именно по тази причина към случая остава неприложима разпоредбата на член 62, ал. 1. б) от ВКПД, съгласно която се допуска прекратяване на един договор на основание „коренна промяна на обстоятелствата“, при условие, че те „преобразуват обхвата на задълженията, които предстои да бъдат изпълнени съгласно договора“. Сърбия не е страна по договора и за нея никога не са възниквали задължения по него, нито права, които да упражнява. Неприложима по тази причина е и алинея 2. а) на чл. 61, който изключва от основанията за прекратяване или излизане от договор коренната промяна на обстоятелствата „ако договорът установява граница“. Ньойският договор установява граница с КСХС, в районите отнети от България, а не със Сърбия, а две от тези територии в района на Струмишко и Кюстендилско дори днес не граничат със Сърбия.

Разпадането на КСХС не става по силата на договор, а вследствие на фактическо отделяне, при което въпросите за правоприемството на нововъзникналите държави от заличената от картата на света Югославска федерация останаха неуредени. Поради тази причина териториите, извън границите на шестте републики, откъснати от съседни държави и предоставени с международен договор на заличената федерация, автоматично възстановяват суверенитета на държавата, от която са били отнети по същата логика, по която шестте републики възстановиха националния си териториален суверенитет.

Фактическа военна окупация като правно основание за откъсване на територия от България и присъединяването й към КСХС

Военната окупация никога не е била самостоятелно законосъобразно основание за придобиване на територия, но по някога, с годините, се е превръщала в такова. Проблемът е, че не Сърбия, а Кралството окупира българските земи, евентуално то би могло да претендира за придобити права, но то се разпадна de facto без de jure да учреди правоприемство на включени в Кралството чужди територии в полза на която и да е от нововъзникналите държави. Предоставените в миналото на КСХС Западни покрайнини, днес са окупирани от Сърбия и продължаващото им задържане е в грубо нарушение на международното право. България е в правото си, с всички средства, включително със сила, да възстанови суверенитета си върху Западните покрайнини и Струмишко, и ако тези, които днес управляват страната, не го правят, те извършват престъплението национално предателство и следва да носят отговорност съгласно приложимите разпоредби на българския наказателен кодекс.

С Ньойския договор на Гърция бе харизано цялото българско Беломорие със Западна Тракия.

Заслужава да се припомни, че понятието Македония, нито в държавно конституиращия му, нито в древно географския му смисъл, не фигурира в нито един от договорите, познати като Версайската система, сътворена след Първата световна война, нито в териториите, включени в преименуваното през 1929 г.

 

Кралство на сърби, хървати и словенци в Кралство Югославия, в което Вардарската провинция е наречена Вардарска Бановина (провинция на хърватски) с централен град Скопие.

На европейската политическа карта идеята за македонска държава се появява за първи път през август 1944 г., когато т.нар. антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), проведено в манастира „Прохор Пчински“, решава да се провъзгласи Народна република Македония, като съставна федерална единица на Югославия и се обявява за ръководен орган на републиката. Решенията са „самоинициатива“ на участниците в събранието, включително и това за признаване на официален македонски език и предоставяне на равни права на всички граждани, без видима връзка с управлението в Белград. Но Тито бързо поема юздите на новото управление и видни българи, оцелели като борци срещу германската окупация на Югославия и несъгласни с продължаващото сърбизиране на областта, през годините до 1960-а, са преследвани, прогонени или избити.

Както вече отбелязахме през 1991 г. започна разпадането на СФРЮ, Македония, напускайки федерацията, се обяви за Република Македония, а в списъка на държавите-членки на ООН се появи никога несъществувалата Бивша югославска република Македония.

С настоящия анализ ще се опитаме да потърсим отговор на въпроса, какво все още предстои в близките 5 до 10 години на тази земя, която през 1396 г., като основополагаща част на Българското царство, бива завоювана от Османската империя, оцелява 5 века под османско владичество като част от поробеното българско царство, през 1912 г. е „освободена“, а през 2017 г. е на прага на своята най-сериозна криза на идентичност!

Вирусът на македонизма и българската държавна политика в периода на възникването на БЮРМ

Българската вътрешна и външна политика по македонския въпрос в периода 1944–1953 г. е част от историята на българо-югославските отношения във време, когато България излиза от Втората световна война победена, когато до подписване на Парижкия мирен договор през 1947 г. не е равноправен субект на международното право, когато външнополитическите й отношения се определят от Съюзните сили на победителите и съгласно вече проведените разговори за следвоенното устройство на света в Техеран през 1943-та, Ялта и Потсдам през 1945-а, попада в съветската сфера на влияние и управление.

Югославия излиза от войната като победител и се опитва да разговаря в клуба на победителите като с равни.

Това е стартът и конюнктурата, в условията на която се е случило онова, което се е случило, което някои безотговорно наричат предателство на продажната българска върхушка, а други оценяват като умело лавиране в условията на историческа предопределеност.

В такава обстановка силният човек в Югославия, Йосип Броз Тито, се опитва да създаде Южнославянска федерация, да пришие към нея България като поредната съюзна република, подчинена на доминиращата във федерацията Сърбия, ликвидирайки самостоятелността й и създавайки условия да се разпорежда със свещената българска земя.

Тезата, че Георги Димитров, след завръщането си в България през 1946 г., по указание на Сталин провежда политика на денационализация на Пиринския край, е спекулативна, тя е клеветническа, противоречи на фактите и има стойност единствено на антибългарска пропагандна кампания, организирана за легитимиране на т.нар. демократични сили чрез опитите за дискредитиране дейността на комунистическата партия и нейни дейци, подменяйки реалните резултати от случилото се с идеология.

Денационализиран бе Вардарският край чрез налагане идеологията на македонизма, който бе използван като инструмент за геноцид срещу българската нация и бе практически наложен от белградските идеолози. Денационализиране бе извършено чрез прогонване от родните места и избиване на българите, обитаващи Егейска Македония от гърците, което е класическа форма на геноцид. Но опитът за обединение на македонските земи на основата на обитаващия ги от хилядолетие български етнос, не може да се нарече денационализиране. Ако не беше така, в онези условия, не би настъпила и 1948 г., когато опитът за обединение, без отказ от македонизма, бе преустановен и отхвърлен.

Управлението на България под ръководството на Георги Димитров и неговите съратници успява да лавира, да печели време, да докаже пагубността на Титовите домогвания за бъдещето на българската държава и умело използвайки посредничеството и арбитража на Сталин и напрежението в отношенията Сталин-Тито, да предотврати създаването на балканска федерация под югославско управление, узурпирането и откъсването на допълнителни части от Западна България.

Именно на този фон, като инструмент на агресивната югославска политика към България, бе създадена Югославската република Македония, заразена с вируса на македонизъм. Но историята не свършва с това.

Днес въпросът е съществува ли македонска държава – какво е БЮРМ? БЮРМ има претенции да е държава, но притежава ли всички атрибути на държавност? Според нас - не, тъй като не успява и няма признаци, че ще успее да изгради единна образователна система и единна армия на цялата територия, нито единна църква, независима от акушерите в Белград и от реминисценциите на Вселенската патриаршия, чието духовно робство продължава в някои части на Егейска Македония.

Изхождайки от така очертаната действителност, българските политици през 1948 г. достигат до логичното заключение, че би било исторически необосновано и незащитимо да се обособява независима македонска държава извън пределите на българското историческо землище в конкуренция с България, която е единственият легитимен носител на народностната идентичност на населението на македонските области, под чиито флаг, химн и герб се е мислело за обединение на Македония.

Фаворизирането в определени исторически периоди от съветското и руско ръководство на Сърбия като удобен и верен съюзник на Балканите в провеждането на политика, съобразена с конюнктурата и геополитиката в района, а не с трайните интереси на участващите в събитията регионални и световни сили, се изкушаваме да мислим, че е по-скоро следствие на дълго пренебрегваните и нарушавани права на балканските народи на „етническо самоопределение на териториите“, съгласно „исторически установените признаци на поданство и националност“, прогласени и защитавани от американския президент Удроу Уилсън, за съжаление, също безуспешно, в края на Първата световна война, отколкото на политическа концепция за предефинирани граници между балканските държави.

В подкрепа на казаното, заслужава да припомним някои от основанията за поддържане на обвинения за денационализация на Пиринския край от правителството на Георги Димитров в периода 1946–1947 г., за да оценим тяхната правна и политическа стойност и състоятелност.

Между основните документи, поставящ началото на процеса на „денационализация“ на Пиринския край, се сочи „Решение на Политбюро на БКП от 15 март 1947 година по македонските институти и организации“, документирано в Протокол № 135А от 17 март 1947 г. от заседание на Политбюро, в който се възпроизвежда текста.

Встъпителните слова на „Решението“ са логично и безспорно доказателство, че не става дума за решение, а за препоръки: Политбюро препоръчва:“ и следват седем препоръки към неопределени субекти, държавни институции и самите македонски братства, без да са предвидени механизми, или да се указва източникът на правомощията, които биха направили възможно настъпването на предвидените в препоръките последици.

От документа „препоръки“ преки правни последици нито са настъпили, нито са могли да настъпят.

Що се отнася до самите препоръки, те са така формулирани, че смисълът им продължава и до днес да вълнува специалистите в областта с това, което е останало неизказано.

следва