Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БОЛНИЯТ

Е-поща Печат PDF

Седнах да пиша за това, за което явно още не бе му дошло времето. Натисках клавишите на машинката, но мисълта ми се запъваше като рало в дъбов корен и дума полезна не даде. Не върви, а аз настоявам и бутам, дано тръгне. И тръгна, ама съвсем на друга вълна. Е, щом е тъй, рекох, ще използвам каквото докара вятъра и ще разказвам както си беше.

Това се случи през лятото на 1974 г. Дадоха ми семейна карта за почивка в дом на ЦК на БКП. Там не ходеха случайни хора. Освен че на този дом всичко му беше по мярка, но най-прилежно беше барчето, заредено с отбрани течности за заслужили стомаси на другари от народа. Аз още на втория ден запаметих правилата за почиващите и всеки ден, час преди обяд, сядах с една мастика близо до тезгяха на барманката. Същото правеше и един отдавна подминал Христовата възраст, но странеше, сядаше до прозореца. И начаса му сервираха. Никога не ми е било сладко сам да се черпя, и на третия ден другият самотник - бай Личо, ме прие в компанията си. Разгеле, и той смучеше като моето питие, което отвори лесно пътя на раздумката ни. Още като чукнахме чашите, той ме запита някак заядливо с какво съм заслужил, че съм тука? И продължи: „От службите ли си!” Казах му с гордост, че съм дюлгер и съм ударник и не знам кой ме е подредил за тая награда, а защо, питам го, само ние двамата идваме тук на аперитив? Я виж, столовата е пълна и с други мъже. Той се усмихна и след малко отвърна: ”Защото ги е страх да не ги наклеветят, че са пияндета. Повечето от тях са стреляни зайци”. А ти, запитах го и аз леко заядливо, не си ли от същите? Сякаш го настъпих по мазола с моя въпрос, че сърдито отвърна: „Другарю ударник, ако бях като тях, щях ли да седя с тебе на тая маса? Краставите магарета се надушват бързо”.След тая магарешка поука дълго мълча, но даде знак за по още едно. Барманката донесе, но предупреди, че ония в столовата вече си изядоха пая и тръгнаха да почиват, а вие май ще останете гладни. Грижовно звучаха думите й, и докато мислех над тях, Марийчето - моята жена, се показа на вратата, явно бе чула разговора, защото кротко предложи да прати децата да отскочат до Юндола и да ни донесат топла скара. Отказахме и тя си тръгна. Тогава бай Личо ми подаде ръка и каза: ”Знаеш ли, че за такава грижа жадувам цял живот, такъв жест в едно семейство оправдава думата щастие! Ти, другарю ударник, си го намерил и го варди от такива, които никога не изпускат да си изядат пая.”Едва сега забелязах, че единият ръкав на сакото му крие ръката, чиято част до китката липсва. Той усети това, дръпна ръкава нагоре и видях грозна снимка на плът, чийто край е поръбен като шпек салам и съшит като с губерка. Как тъй?.. Трудно изрекох въпроса, защото очите ми се навлажниха и думите избягаха.

 

- Тя е дълга, но щом питаш... Тогава ме бяха обучили да прекарвам през границата нелегални партийни функционери. И работата да не е съвсем ачик, ми пратиха една моторна резачка за дърва, та с нея впрягах магарето и тръгвах от къща на къща из трите махали на нашето село. Забумти моторът, запляска каишът, магарето дреме, а аз въртя метровиците. И жън-жън, режа дървата на хората... Така държах без съмнение нелегалната си работа. Дълго късметът вървеше с мен, сума другари изпроводих по живо, по здраво. Само веднъж, в началото на декември, ми пратиха едно младо и чудно хубаво момиче. Наредиха ни да тръгнем веднага, щото в село се забелязали чужди хора, може да са жандарска потеря. За по-сигурно ще е да прекараме нощта на закътано място в гората, а на сутринта рано да прекосим границата, защото тогава там на пост ще бъде наше момче граничар. А гърците ще поемат „пратката” на уреченото място. Под секрет ми казаха:”Важна птица е момата, отваряй си очите!” В тъмно се срещнахме с важната птица и нагазихме в гората през дълбокия пресен сняг. Конспирацията забранява да си казваме истинските имена и биографии. Тази забрана спазвахме строго. След около три часа път стигнахме мястото, където трябваше да преспим. И двамата млади, но капнали от умора от снежния стръмен родопски път, почти не говорехме. Аз накърших борови клонки, натъкмих дебел зелен дюшек връз снега, и легнахме с нея гръб до гръб. Попитах я страх ли те е, тя отговори само с да. И това бе всичко. Останалото кратко време, което преживях така плътно до това пратено ми от бога същество, може да обясни само Твореца. Тъкмо в силата на тая божествена омая нещо изтрещя и прекърши блаженството на музиката, която ми съобщаваше, че пристига моята първа любов... Но някой стреля по нея. Успях да й кажа само: „Слизай в дерето, на дясно до реката има тясна пещера, влез там!” А аз започнах честа стрелба по движещите се сенки, за да я прикрия, но пълнителят бързо свърши. Хвърлих оръжието и се изправих да бягам. Дори не чух бръмченето на рикошета, който ме перна по главата и ме свали. Бях почти в несвяст. Хванаха ме, качиха ме върху едно магаре и ме свалиха пред кметството. Там два дни ме изтезаваха и заради това, че съм ранил техен, туриха ръката ми на моята резачка и за наказание я отрязаха. Осъдиха ме и ме хвърлиха на съдбата във влажните килии на смъртните. Какво ли не мина през главата ми, но човешката душа е корава, само малко топлинка й трябва. А аз я имах. Крепеше ме топлината на нейното тяло и онази блажена музика, дето изстрелите бяха прекъснали. Така дочаках свободата.

Кажи какво стана с нея, припряно го помолих.

- Още щом излязох от затвора, започнах да я търся. Тогава едва ходех. Бях грозен, с побеляла коса, слаб, същински дух. Но музиката бучеше в главата ми и ме водеше. Така търсих любовта си - тая безименната, жадуваната, смълчаната моя мечта. Никой не вярваше, че съм с всичкия си. Гледаха ме стреснато и само кимаха с глава. Бях за тях ненормалник, защото не можех да им кажа дори името, дали е руса или черноока, откъде е и кой я бе изпратил на гибел в Родопите. Повтарях им, че търся любовта си, а не неизвестните, с които ми досаждаха... Пратиха ме на доктор, който установи тежка мозъчна повреда, вероятно вследствие на нелечимата болест – любов, или за извършено насилие и тежко престъпление върху мен. Усъмниха се дори, че е възможно и аз да съм извършил нещо такова. Старият доктор писмено препоръча да ме види някакво младо светило в тая тънка специалност - професор доктор Радкова, от медицинската академия била. Въз основа на диагнозата следствените органи ме заподозряха в предателство при провалената акция с важната мома в Родопите. И се започна новата фаза на мъките ми: пак дълги мъчителни разпити по мазета и по следствени килии. Пак болка и пак безсънни нощи. Но да ти кажа, леко понасях обидите и насилията, додето един следовател се изпусна, че доктор Радкова била „момата”. Тя се спасила и не допуска дори за миг, че аз мога да извърша такава мерзост. Само дето наистина не откачих от радост, че тя е жива. Мина се, какво се мина, и ме пуснаха. И заживях сред хората и като невинен, и като ненормален, и като... предател. Трудно, но реших повече да не я търся. Тя беше герой, беше светило в науката!.. Аз често ходех до зеления дюшек, на който бяхме лежали. С времето и листата, и клоните се смалиха, между полуизгнилите клони порасна трева. И всяка година ставаше все по-гъста. Ходих там, додето взех да виждам сред тревата избуяла и отрязаната ми длан: пръстите й горяха като свещи за бог да прости. Бях болен. И разбирах това. Онази, неизлечимата болест, дето ходи като зараза по чистите души, не бе ме оставила.

Някои й казват любов, други лудост... Но оттогава без една мога, с една не мога. И я карам до три!..

И даде знак на момичето за по още една мастика.