Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

Патриотизмът намира израз не само в способността за адекватен цивилизационен избор, но и във високата политическа култура, която ни помага да различаваме тези, които заслужават нашето доверие, от тези, които преди всяка изборна кампания се явяват пред нас като вълци, облечени в овчи кожи с велики обещания, за които забравят на втория ден след изборите. Когато сме лишени от това умение, се създава благоприятна политическа среда за възвръщането на такива болестни състояния на духа като аномия, антиномия, корупция на разума, лумпенизация, комплекси и др., които се явяват симптоми на оскверненото национално достойнство. Липсата на адекватна патриотична парадигма и национално достойнство е причина за много от

антиномиите на националното ни съзнание,

някои от които ускорено се задълбочават в условията на прехода от социалистическа към капиталистическа система, продължаваща повече от четвърт век. По-опасните от тези антиномии са добре известни. Те са:

Дефицитът на устойчив патриотизъм е причината за отслабване на съзнанието за историческо наследство и въвличане на част нацията в стихията да се унищожава това наследство при всяка смяна на политическата ситуация у нас или около нас по внушение на новите господари;

Разширяване на желанието да се самоизтъкваме и в същото време постоянно да се самооплюваме, често придружено с национален мазохизъм;

С нова сила се активизира духът на отрицанието, обхващайки все повече хора;

• Много често закъсняваме или избързваме с предприемането на действия със съдбовно значение за нацията и по същия начин предпочитаме екстремизма при тяхното осъществяване, с което обезсмисляме големи идеи и начинания;

• По-голяма част от духовната ни енергия изразходваме за недоволство и критика на силите (външни и вътрешни), които работят срещу българските национални идеали. Поради това не винаги ни стигат сили, за да ги неутрализираме своевременно;

• Не ни липсва желание да имаме верни съюзници, но не възпираме управляващите ни, когато се увличат често да ги сменят, обругавайки пред новите си благодетели по най-жесток и недопустим начин предишните. Тук лоша шега ни изиграва историческата случайност: новият ни съюзник почти винаги се оказва противник на предишния;

• Искаме българската държава да се развива като еднородна и еднонационална. Но в същото време оставяме извън нея съгражданите си, които не са свързани с християнската вяра. Така в тази еднонационална държава населението е обособено на две групи: българи и небългари;

• Толерантността към етническите и религиозните групи у нас, както и грижите за техните права и свободи почти винаги имат за резултат отчуждаването им от българската нация;

• Силно и постоянно изразяваме желание и стремеж към суверенна национална политика, но дълбоко вкорененият в националната ни психология мит за фаталистичната предопределеност на българския национален въпрос от великите сили на деня ни лишава от далновидност и последователност;

• Често за осъществяване на справедливи цели избираме неадекватни средства за тяхното осъществяване.

Посочените антиномии не изчерпват пълния им списък. Но са достатъчни, за да преценим какви биха били последиците от тяхното задълбочаване. Българинът е готов да приеме предизвикателствата на демокрацията и основаната на нея нова национална етика. Но увлечен в неадекватна доверчивост, не забелязва, че под прикритието на демократическата идея му се натрапват чужди на душевността му модели, изковани в света на чужди ценности и традиции. При по-нататъшно налагане на този модел е застрашена духовната ни самоличност. В подкрепа на това говорят множество факти. Крайният резултат от тяхното действие се изразява в тенденциите на обезличаване на нацията чрез прекомерно насищане на нейната духовна среда с чужди ценности: реч, музика, начин на общуване, танци и т.н. Всичко това засилва центробежните процеси в националния ни живот. Накърнява се етнокултурният ни облик, изкуствено се активизират процесите на обособяване, сепаратизъм и отчуждение на определени части от населението на базата на етническа и религиозна основа. Издигат се искания, които целят да се наруши еднонационалният статут на страната, за да се превърне тя в конгломерат от обособени племенни, етнически и религиозни общности, ориентирани навън, към чужди държави, които не крият своите имперски амбиции спрямо страната ни.

Гордост и предразсъдъци

Най-често повтаряната фраза напоследък у нас, когато се заговори за българския национален въпрос, е: нашата независимост и суверенитет са гарантирани от НАТО, САЩ и приятелите ни от ЕС, и с лека ръка им предоставяме войската и разузнаването си за война със съседите ни. Особено тежки ще бъдат последиците от налагането на осквернени европейски ценности като алтернатива на развитието ни. Още по-опасно е често да предоставяме управлението на страната в ръцете на политици, лишени от национално достойнство и които подчиняват цялата си вътрешна и външна политика на интересите на своите благодетели от Брюксел и Вашингтон, които мечтаят за „България без българи”. Крайният резултат от това са задълбочаващите се национален нихилизъм и национална малоценност сред младите и страхът на управляващите от понятия като национална идея, национални идеали, национално единение, национално достойнство, национална доктрина и прочие.

Това нерадостно състояние на националния дух днес широко се експлоатира за целите на една чудовищна политическа демагогия, която нерядко придобива характерните белези на националното унижение и предателство.

Специфична опасност за българския патриотизъм и национално достойнство представлява възраждането на биологизаторски тенденции в изследване на славянската принадлежност на българския народ. Въпросът опира до невероятни заключения върху верни сами по себе си факти. Още по-странното от чисто научна гледна точка е възраждането на биологизаторския подход при определяне идентичността на хората. Така, изкушени от трибалистични (племенни, етнически и кръвно-родствени) увлечения, някои автори твърдят, че българите не са славяни, поляците и хърватите са особен тип славяни, а българите са по-близо до поляците, но и до гърците. В случая смущаващото е, че славянската принадлежност се обвързва с отречената от европейската културна антропология расова, племенна, кръвно-родствена концепция. Иначе изследванията на тракийското наследство на българската етническа принадлежност заслужават да се поощряват и това би допринесло за разкриване на широката генетическа гама на българската етнокултурна и антропологическа идентичност. Но това не предполага да се подценява истината, че независимо от различните възгледи относно произхода на българите и изминатия от тях път на историческо развитие до идването на Аспаруховите българи и създаването на Дунавска България след 681 година, съдбата им неотделимо е свързана със славяните. Оттук насетне специфичната им духовност се формира като уникален синтез на културни матрици, характерни за основните етнокултурни потоци – българи, славяни, траки и други, които се вливат в една духовна общност в лоното на православната църква. Съществуват етнографски и археологически артефакти за присъствието на древни вярвания, чиито корени са свързани и с траките. Без съмнение те оказват своето влияние върху спецификата на общата духовност, която по правило се дефинира като православно-славянска.

По силата на друг предразсъдък проявите на националното достойнство се обявяват за краен национализъм, а нерядко дори и за шовинизъм или ксенофобия, патриотизмът – за предразсъдък, националният нихилизъм – за проява на демократичност и модерност.

Както вече посочихме, в своята автентичност национализмът представлява естествен и законен стремеж на всеки народ към самобитност и културна идентичност, към опазване и развитие на своите национални ценности, въплътили жизнения опит и вековните усилия на цели поколения. Този национализъм играе мобилизираща роля в борбата на народите против чуждото робство, както и в стремежа да се освободят от следите на това робство. Това е борбата за психическото, моралното и духовното разкрепостяване на човека, за пробуждане у народите на воля за окончателно премахване на всички и всякакви последици от чуждото иго, нанесло колосални вреди в развитието на човешкия дух.

Следователно, шовинизмът и национализмът са коренно различни състояния на духа. Едното е израз на национална и расова нетърпимост, на агресивна и експанзионистична политика, а другото – на национално достойнство, на уважение към ценностите на други народи и нации, на стремеж за сътрудничество и взаимопомощ с тях.

Следва