Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 41

Ленин оглавява революция, която увлича голямата част от руското общество, стъпка по стъпка осъществява своята социална програма, организира успешната защита на отечеството. Сключва Брест-Литовския договор, благодарение на който спира неудържимото настъпление на германците към Санкт Петербург -   столицата на Русия и революцията!

Забележително е, че се наема с възстановяване на териториалната цялост на руската държава, включително и върху земите, завладени от Германия. Този курс го продължават и неговите наследници!

Ленин, великият политик-визионер се оказва превъзходен практик, готов като Гьотевия Фауст да сключи договор и с Мефистофел, само и само делото на социалната революция да пребъде!

В битката срещу Октомври влизат в оборот и мракобесни ксенофобски похвати. Изчислява се с математическа точност и в проценти доколко ръководителите на Октомври са  били „чисти” етнически руснаци и до каква степен кръвта им е „смесена”. Занимание, на които не искам да се спирам и което с по-голяма компетентност биха го вършили нацистът Розенберг и останалите „експерти” по ликвидиране на расово непълноценните евреи и славяни.

Но да се върнем към „Вехи”.

През 1918 г. излиза нов сборник от типа на „Вехи”, този път разобличаващ Октомврийската революция – „От глъбината” (Москва – Петроград, изд. „Руска мисъл”). Което е любопитно, и с участие на  автори на „Вехи”: Н. Бердяев, С. Булгаков, А. Изгоев, П. Струве, С. Франк. Останалите автори също са известни имена: С. Акселродов, Вяч. Иванов, С. Котляровски, В. Муравиев, П. Новгородцев, И. Покровски, М. Капустин.

Отново срещаме исторически съпоставки и анализи на съвременната ситуация, заключения за гибелния характер на всяка революционна промяна, откровения за органичните и придобити недостатъци на Октомврийския преврат. Но и тревога, че Русия е на смъртно ложе, че е застигната от библейски хаос и мрак.

Във въвеждащата статия на сборника  „Религиозният смисъл на руската революция”, Акселродов пише за „разпада на руската душа” и тържеството на атеизма, за новопристигналия звяр от Апокалипсиса, за недъзите на руската интелигенция, познати ни от текстовете на веховци. На финала на статията Акселродов е готов да признае, че социализмът, борбата за социална справедливост имат основание от хуманистична гледна точка. Но не може да се съгласи с „бедите и ужасите” на руската революция, с терора и масовите убийства.

Бердяев още в началото на текста „Духовете на руската революция” издава своята присъда: Октомврийската революция от 1917 г. е причинила на Русия „страшна катастрофа”, случил се е „уникален по радикализма си преврат”, тържествуват „бесове”, отдавна познати в руската литература. Разкриват се национални особености в „тази антинационална революция” - епидемия на стари болести и грехове. Идват на власт Гоголевите „тъмни, зли магически сили”, „метафизичната диалектика на Достоевски и моралната рефлексия на Толстой определят вътрешния строй на революцията”. Въпреки обещанията, че ще се реализира справедлив и човечен свят, в Съветска Русия се съживяват, даже получават по-значим терен за развихряне, типажите на Хлестаков, Верховенски и Смердяков, разнокалибрените мутри и муцуни, излезли от творбите на Гогол.

В диалога „На пира на боговете”, написан от Булгаков, неговият персонаж, „Общественият деец”, обобщава:Да, настигна ни чудо - гибелта на Русия. Не ви се струва чудо цялата тази катастрофа? Не е ли национално самоубийство? Мястото, където се извисяваше грандиозен храм, изведнъж се оказа зловонна, лепкава и гнойна мръсотия...”

Франк, с характерната за него откровеност, в „Profundis” дава израз на мъчителното си потресение от Октомврийската революция, която той съпреживява като собствена гибел, но и като смърт на руския народ и руската цивилизация. Въпреки поставената диагноза, авторът завършва студията си с разсъждение за възможно излекуване от страшната, според него, болест: „Осъществяването на този идеал на духовното единство и органичното духовно творчество на народа, на идеала на религиозното осмисляне и национално-историческо обосноваване на обществената и политическата култура, разбира се, предполага някакво нравствено оттласкване от мъртвата точка, отказване от отдавнашни  болезнени навици и натрапчиви идеи на обърканата народна душа в полза на здравите и необходими навици на нормалния живот, откриване на някаква забравена правда – очевидна и проста като всяка правда и заедно с това наситена със сложни и действено-плодотворни изводи.”

Ще посоча още един пример, със студията на Струве „Историческият смисъл на руската революция и националните задачи”. Започнал с извода: „Руската революция се оказа национален банкрут и световен  позор”, той завършва съжденията си така: „Революцията скъса старите връзки  в руския народ, обединяващи хората, връзки, които са национални, държавни и религиозни, и изобщо не създаде вместо тях нови. Идеята на класовата борба в руската битова атмосфера се оказа единствено разлагаща и разрушаваща сила, а не сплотяваща и съзидаваща”.

И според мен безразсъдно е да се отрича, че революцията крие много неизвестни, че проливането на кръв е част от историческото й действие, че за определени обществени среди тя наистина е върховно изпитание, трагедия, загуба на смисъл и надежда, пътуване към смъртта и нищото.

Явно е също така, че най-общо казано, за предпочитане са мирът и еволюционното развитие  пред революционното стълкновение и войната, толерантността и съгласието пред раздорите и кръвта, че революцията по-скоро носи разрушителен характер, тя в по-значима степен разделя, а не обединява народа. Даже привържениците на по-крайните радикални решения, ако не боледуват от екстремизъм, би трябвало да използват докрай възможностите за мирно договаряне, за предотвратяване на кървавия сблъсък. Да искат промени, защо не и поправки в гражданския договор между народа и господстващата власт, без прибягване до кръвополитни противопоставяния.

Без да отричам, че в революциите играят роля и субективни фактори (историкът Едуард Хайд, съвременник на английската революция, твърди, че причините за нейното избухване са субективни, виновни са Кромуел и „честолюбието и измяната на Дългия парламент”), фактическата, дълбоката причина за избухването им е от обективно естество.

Революциите не са игра на индивидуални воли (макар ролята на личността в тях да е важна), не са капризи на историята, интрига на заинтересовани лица, личен егоизъм или филантропия.

Както вулканът изригва лава поради подземни размествания и концентрации на подземната маса, на огнища, които се разпалват периодично, както това става независимо от човешките ни желания и усилия, така и революцията е обществен процес с черти на неумолим и непреодолим природен процес.

Руската революция от 1905 г. избухва най-вече заради тежкото икономическо състояние на Русия. Заради нерешения аграрен въпрос, въпреки отмяната на крепостното право от Александър II. Заради пораженията в Руско-японската война и настъпилото безвремие и отчаяние. Заради продължаващия „брак” между феодали и буржоа, родили разпадащите се форми на полуфеодализма и на полубуржоазното развитие. Заради умножаването на армията от „излишни хора”. Заради социалните настроения на руската интелигенция. Заради смрачената духовна атмосфера, и пр., и пр.

Подобна е логиката и с руската революция от 1917 г. Тя не е индивидуален произвол на Ленин, на болшевиките, есерите и анархистите. Наивно е да се мисли, че е по възможностите на група хора, дори на най-умелите и безразсъдно смели революционери, че е по силите на руската интелигенция, да подготвят, организират и проведат такова грандиозно събитие в човешката история, определило със съдбовен знак биографията на двадесетото столетие.

Водачите на революцията могат да избързат, или да забавят нейното обявяване, да я подготвят по-добре или по-лошо, да подсигурят победата й, или да приближат поражението й, да я проведат с по-радикални методи или с повече компромиси. Но революционните водачи не са в състояние да предотвратят нейното избухване. Те не са автори на пиесата. Онова, което  могат да сторят е да съучастват в режисирането - ако не изцяло, то отчасти.

Великата руска революция – на авансцената на руската и световната история

Следователно, трябвало е да е има дълбоки основания в миналото, главно в настоящето, но и в бъдещето на Русия, за да се превърне Октомврийската революция в център и символ на велик исторически прелом. Обстоятелствата лежат на повърхността, но са заровени и в недрата на руското развитие.

За избухването на революцията повлияват най-различни, често пъти несрещащи се фактори.

Играе роля злощастното и бездарно участие на руската империя в Първата световна война: загубените сражения, големият брой убити руски солдати, отвратителната мизерия и нечовешките условия, сред които са били поставени.

Друга причина за революцията е състоянието но руското село. Въпреки акта от 1861 г., с който се отменя крепостния труд, селският въпрос в Русия до 1917 г. остава фактически нерешен. Само неголяма част от руските селяни бива оземлена, докато останалите продължават да робуват на земевладелците, или да се лумпенизират. Известни са случаи, когато селяни, току що получили земя, бързат да я продадат на бившите стопани. Русия и след 1861 г., макар и да прави икономически скок, не успява да надрастне полуфеодалните форми на земеделска собственост, да поеме по буржоазния път на развитие.

Октомврийската революция отваря за милиони руски селяни възможността да взривят историческата си безизходица и липсата на прогрес. Неслучайно Ленин от името на болшевиките издига лозунга - земята да се даде на селяните. И закономерно с това програмно изявление той ги спечелва на страната на революцията. Спечелва поддръжката на „човека с пушка” (виж пиесата на Погодин), умножил през войната волята си да притежава собствена нива, да я обработва и бере плодовете й.

Русия преди Първата световна война е с добри икономически показатели на развитие. Но това се постига чрез невъобразима експлоатация на работниците, за сметка на огромните икономически и духовни различия между отделни селища с индустриален растеж и почти всички останали руски губернии, потънали едва ли не в средновековен застой. Все по-очевидна става откъснатостта на руския политически елит от реалните идеи на времето и реалния труд. Хомерични размери придобива режимът на полицейщина. Продължава славата на Русия като „тюрма на народите”.

Успехът на революцията се предопределя и от душевността на руснака, който по-силно от други народи умее да търпи и понася, но също да се съпротивлява, да влиза в директни смъртоносни схватки, да се самопожертва, когато порокът го хване за гърлото, без да му позволи да направи крачката назад към компромиса и примирението. В такова бунтарство с голям дял е стихийността, но и повярването в някаква висока идея, която за руснака придобива надземна красота.

Нека не се забравя, че Великата руска революция е огромен и вдъхновяващ проект с общочовешка значимост, който обещава на руснаците - в ситуация на тежко следвоенно обедняване и обезверяване - раждане на Новия човек и бързо установяване на Земния рай. Милиони руски хора се изпълват тогава с вяра в новата социална алтернатива (а руснакът, както изтъкнах, повече от другите народи, е предразположен да живее с идеали и мечти).

Върху такава основа може да се говори вече и за действията, намесите, приносите на личностите и партиите в революцията. За историята на бунтовете в Русия, за тежнението на руската интелигенция към революционно разрешаване на съвременната криза в руското общество.

Има хора на перото, които свързват пряко революцията с нейните последствия. Те доказват, че идеите на революцията трябва непременно да се реализират след нейното протичане (ако това не стане, виновни са революционерите и техните илюзии!).

Аз не мисля така. Според мен резултатите от революцията могат да потвърдят нейните идеали и намерения, но и да ги опровергаят. Несбъдването им не е печат на позора, а особеност на историческия развой.

следва