Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ВЪРХУ РАЗВАЛИНИТЕ НА ДНЕШНИЯ СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Хората обичат да живеят в комфорт. Не само материален, но също емоционален и интелектуален, в свят на установени образи, понятия и схеми. Това желание особено се  засилва в епохи на криза, изпълнявайки ролята на психологическа защита при настъпване на странен и понякога страшен свят. Но тук своята лепта дават и леността, особената наивност (такава, каквато е описана от Н. Коржавин в знаменитото му стихотворение), а и неспособността да си адекватен на промените. И не говоря нито за класово ограничените разбирания, нито за адекватното възприемане на реалността, тъй като тези неща се отнасят най-вече за върхушката, а не за по-нисшите слоеве - защото има проблеми, явления и процеси, които класово обособеното (и въобще твърдо установено) съзнание е неспособно да възприеме нито адекватно, нито пък въобще.

Тази неспособност на управляващия слой като цяло (но не отделни хора, които в такива ситуации се явяват като Касандри) екстремно се усилва във фазата на упадък на системата. Както отбеляза О. Маркеев, “способността на системата за изпреварващо отразяване корелира с фазата на развитие. При дегенерация на системата способността “да чуваш”, катастрофално спада”.

Трябва да направим три допълнения тук: 1) не само да чуваш, но да виждаш и да разбираш; 2) говорим за осъзнатата способност (или положителна неспособност) на върховете, а не за отклонение; 3) що се отнася до нисшите слоеве, и дори за средните, те показват изпреварваща реакция към катастрофата, но на ниво безсъзнателно и масово поведенческо равнище, предимно в различни форми на девиантното поведение. Това е да речем модата на окултизма, това е нарастващата престъпност, и особено на самоубийствата, в частност – сред младежите (много са любопитни паралелите между “клубовете” на самоубийците в Русия от началото на 20 век и мрежовите общности на самоубийците в съвременната Руска федерация).

Същевременно на върха винаги се стремят да наложат на населението своята картина за света, или направо да я подменят с продукцията на зомби-кутията (телевизията - бел. пр.). Така излиза, че водачите на слепците също са слепи и порочният кръг на лъжата и самоизмамата се затваря. А всъщност

точно кризисните периоди предоставят небивали възможности за  адекватно реагиране на реалността.

Забележително е изказаното от Надежда Манделщам мнение по този въпрос: “В период на кипеж и разпад неочаквано се прояснява смисълът на близкото минало, защото още не е настъпило равнодушието на бъдещето, но вече е рухнала аргументацията на вчерашния ден и лъжата може ясно да се различи от истината.“

Но да живееш в настоящето според реалностите на вчерашния ден, не е безобидно: вместо да воюват с настоящето, хората воюват със скелетите и драконите на миналото, и пропускат ударите и изстрелите откъм бъдещето. Те влизат в битка със стопаните на отиващата си епоха, с техните привилегии и символика, без да забележат как на техен гръб, с викове за свобода, равенство и човешки права, набират сила стопаните на бъдещето, новите “волни птички”, които пак хората ще трябва да тласкат, също като в историята за хитрия старец Синдбад Моряка (“петото пътешествие”). Тъкмо затова е важно да знаем

как върви светът и какво прикриват различните етикети.

Например казват ни “Запад”, и ние по навик го повтаряме, но всъщност няма такова нещо - има Постзапад. Говорят ни за християнската западна цивилизация, но тя вече не съществува - на нейно място е дошъл постхристиянският социум. Говорят ни за светлото бъдеще на световния среден слой (“класа”), че в новия глобален свят бедните щели да станат среден слой, но на практика средният слой, дори в Постзападния свят, се е смалил. Освен това, ако той ще се увеличава вън от постзападните предели (Китай, Индия, Бразилия и др.), това застрашава планетата със суровинна катастрофа, със световен глад и глобално “преселение на народите” (“нашествието на новите варвари”), и най-важното –

часовникът цъка, великото преселение на народите се случва на интервал от 800-900 години.

Накъдето и да погледнем: държава, политика, гражданско общество – всичко е вече nature morte, мъртва природа“. В най-добрия случай живата картина е нарисувана на платно, за да може фалшивото огнище да се представи за истинско, а самата картина да прикрива потайния вход в бъдещето, където господарите на бъдещата шахматна дъска нямат намерение да допуснат по-голямата част от човечеството, и преди всичко нас, руските хора. Ето защо на тях са им необходими нашите ресурси и нашата територия максимално очистена от население, защото именно руските хора исторически са доказали, че са единствените в света, които могат успешно да се съпротивляват на Запада, да го побеждават и да създадат алтернативни форми на европейската (но не западна и не капиталистическа) съвременна (Modern) цивилизация.

Нашият модерн всъщност бе системният антикапитализъм, въплъщаван от СССР.

Точно затова у нас от четвърт век се руши промишлеността, науката, образованието, здравеопазването - и то с премерения оптимизъм на рапортуваните някакви си достижения. Това напомня ситуацията от “Охлюв на склона” на братя Стругацки: цели села изчезват вдън земя, а медиите тръбят, че това било поредното “велико достижение”.

Още примери: представят ни глобализацията като някакъв си обективен процес, който, видите ли, няма алтернатива, обаче бъркат (донякъде съзнателно, донякъде от глупост) глобализацията с интеграция и интернационализация. Всъщност, алтернатива има, но вътре в самата глобализация - по-бавна, с еднакви права, а нейните създатели вероятно ще са страните от БРИКС. И макар че възторгът от глобализацията позацикли, все още едни или други простофили се хващат и днес на нейните небезобидни аватариот сорта на устойчиво развитие”.

Освен съзнателните и “полусъзнателни” изкривявания на реалността, има и други, свързани с факта, че вниманието ни обикновено е приковано към едно определено пространство (за сметка на друго) и е ограничено от определен времеви порядък - т.е., съвсем краткосрочно, днешния ден. Напълно разбираемо е и е естествено за отношенията между хора, обаче последиците от такова избирателно внимание често са катастрофални. Особено в средносрочна и дългосрочна перспектива.

Какво имам предвид?

Ние неотлъчно следим какво се случва в света, в голямата политика, концентрираме се върху Запада, и особено върху САЩ: било президентски избори, било думите на Тръмп или какво мъти Хилари, и т.н. Естествено, има кризи и войни - Сирия, Каталуния, Венецуела и много други. И въпреки че тези събития са много важни, това е само най-горният, повърхностен слой, краткосрочно-събитийният. Има по-незабележими процеси, чиито последици се разгръщат дълго време, но веднъж разгърнати, създават такива ситуации, пораждат такива кризи, които изменят или направо пречупват хода на историята.

Днес такива процеси се разгръщат в периферията на Запада,

в ядрата на капиталистическата система, тоест в “развития свят”, в света на бидонвилите, и по правило ги забелязват едва тогава, когато се изправят в цял ръст и застанат на прага застрашително като многомилионната армия на варварите. И когато настъпи денят Д и часът Ч, когато ударят Камбаните на Историята, става ясно, че онова, което е интересувало хората, онова, с което са живели и за което са мислили, че е твърде важно, че е Голямата политика, че са го възприемали като нещо съдбоносно, е всъщност някакво детайлче от шоуто на Голямата игра, а наградата се разиграва някъде далеч-далеч. Детайлче, което е невидимо на фона на тектоничните движения, от които малцина се интересуват в “мишата тупурдия” (по Пушкин). Ама разбира се, че е интересно с кого спи Мадона, какво е истинското състояние на Уорън Бъфет и дали руските хакери са повлияли на американските избори. Това просто изглежда като две в едно - настояще-бъдеще.

Да, ама не.

Бъдещето са албанците в Рим, арабите в Париж и мексиканците в Лос Анжелис. Бъдещето това е “мюнхенският султанат”, “марсилският вилает”. Бъдещето е “джамията Парижката Нотр Дам “. Нека да уточня - възможното бъдеще, - ако в Европа не стане “някаква смяна на енергиите”, както би се изразил М. О. Меншиков.

Нещо като репетиция, или по-точно спомен от бъдещето, бе миграционната криза в Европа, обаче тя премина и не само я забравиха, ами се постараха направо да я изхвърлят от съзнанието си. Само че проблемът си остава, той продължава да бучи, не е изчезнал, демографският котел ври отвъд пределите на расово и демографски застаряващия западен свят. А когато кипне и събори покрива, всичко ще излезе наяве – взривът на този котел ще има решаващ принос за настъплението на новите Тъмни векове и ще обуслови преобладаващите характеристики на новия посткатастрофичен (за монзина - посткапиталистически) свят. Но засега всички тези нещица в света на Юга се приемат като далечен и умерено тревожен фон на европейското (северноатлантическото) битие – т.е., като света на варварите (Pax Barbaricim) от времената на късната Римска република и на Римската империя. Трябва да помним обаче как завърши всичко това в случая с Рим.

От края на II век варварите били постоянният външен фон, а после и жизнен фактор за Римската империя. От 113-101 г. пр. н.е. до началото на новата ера Републиката водила войни с кимерите и тевтонците. През 102 и 101 г. Гай Марий побеждава противника в битките при Аква Секстия и Верчела (по време на Кимерийската война - б. пр.), с което войната приключва.

По същото време численото съотношение Рим-варвари, римска войска-варвари било почти еднакво. За няколко века, докато Рим живеел своя си живот, преминавал от кризи към стабилност и от стабилност към поредната криза, числеността на варварите, заселили се по периферията на римските граници, съществено се увеличила, военната заплаха от тях - също, поради нарасналия им демографски потенциал. Едновременно с това към III век Рим все повече отслабва, дори вече не приличал на Рим, разложен вътрешно, изгубил ценностите си, започнал да се оварварява - дошла модата на източните култове, на варварското облекло, на стремежа на елитите към хедонизъм, разложението обхванало и нисшите слоеве и т.н.

С други думи,

в продължение на няколко века, редом с Империята растял и демографският вал,

който се стоварил върху й и я погромил в момента, когато взела да отслабва. Въпреки че финалът продължил повече от сто години, фактът си е факт: варварите, инфилтрирани в империята и уседнали в границите й, поддържали натиска отвън, и както казва Тойнби - комбиниран удар на вътрешния и на външния пролетариат - и край. Само че този удар назрявал демографски и бил подготвян в продължение на три века под формата на външен конвой в борбите на римския елит за власт и собственост. А едновременно с тях цъкала бомбата със закъснител, на която и на чиито дългосрочни последици от цъкането малцина обръщали необходимото внимание, понеже варварите били някъде си там, отвъд лимеса.

Днес положението в света донякъде напомня времето на късната Римска империя. Независимо че е повърхностно да правим исторически аналогии и да сравняваме два свята, отдалечени на петнадесет столетия, днес също имаме империя (нека я наречем Постзапад), която е също презряла и също постепенно губи хегемонията си, потъвайки в упадък. Икономическа криза, стопяване на средната класа, интелектуално-волева деградация на елита и населението като цяло, криза на семейството и загуба на традиционни ценности, дехристиянизация, въвеждане като норма на половите извращения и бездетството, фактическо отказване от трудова етика в полза на хедонизма, потреблението и всичко друго, благодарение на което е създадена цивилизацията на Запада.

Социокултурният  и волеви имунитет на Запада се подкопава неудържимо

и това беше демонстрирано например от редица  европейски страни по време на миграционната криза. Тогава европейските мъже се оказаха неспособни да защитят своите жени и деца – condition sine qua non, - т.е., нормалното съществуване, - от чужденците-мигранти, които при това все още са малцинство. А нали защитата на самките и децата от самците представлява необходимото условие за съществуването / оцеляването на популацията?! Да не говорим за случая, когато за изнасилването на едно пони в германски зоопарк от сирийски мигрант, присъдата за насилника е много по-строга, отколкото ако той беше изнасилил жена или дете.

Днешното противопоставяне в Европа на белите европейци и чужденците принципно се различава от противопоставянето на римляните и варварите и е утежнено от ред обстоятелства, съвкупността на които не оставя на белите европейци никакви шансове. В известен смисъл за тях може да се каже това, което Цицерон е казал за убития Катилина и неговите следовници: vixerunt („живяхме -изживяхме“). Образно по този повод се изрази Сергей Хелемендик: „Нашите охранени европейски приятели ... вече са приключили съществуването си в историята. Тях вече ги няма. Докато седяха в своите банки и броеха шумолящите банкноти, техните улици бяха завладени от увредените от многовековните пещерни кръвосмесителни връзки албанци... Нашите охранени европейски приятели ... засега не разбират какво се случва. И изобщо не осъзнават, че никакви демократични или поне мирни решения на случилото се не съществуват ... Ето ви всичко, ето ви обещаният  залез на Европа.“ В канализацията на историята, бих добавил аз.

Едно от най-важните днешни обстоятелства е, че римляните и варварите са били представители на различни етноси, но и едните и другите са принадлежали към една раса, а в религиозен план са били езичници. Дори в 4-5 век приемането на християнството в Рим не е завършило. Днешните европейци се различават от мигрантите, които вече са се превърнали в нещо като „вътрешен пролетариат“ не само етнически, но също така расово и конфесионално (при това не в капиталистическия, а в римския  смисъл на термина. Те най-често изобщо не работят, а паразитират върху държавата, настоявайки за „хляб и зрелища“, възпроизвеждайки се активно).

С други думи, на относително задоволения и толерантен европеец, т.е на лишения от воля за съпротива, най-често на средна или пенсионна възраст, се противопоставят млади и агресивни араби и африканци, мнозинството от които са мюсюлмани. Повечето от тях изобщо не мислят да се интегрират в умиращата постзападна система, а се стремят да я обяздат или като паразитират върху нея, или като я превърнат в обект за престъпни действия.

Вече 6 до 8 % от европейските граждани са чуждо население:

младо, бедно, агресивно и уверено в ценностите на своята религия, а следователно в своята културноисторическа перспектива.

Срещу него са застаряващи, сити, загубили вяра, толерантни (ще повторя – лишени от воля за самостоятелност и  съпротива на чуждия и чуждото) европейци. Това е сериозен проблем, изменящ вътрешната тъкан на европейския социум. Изглежда, че ще бъдат достатъчни 15-20 % за кардинална и безвъзвратна промяна на баланса. А този процент без съмнение ще бъде достигнат (и без допълнителна миграция - б.пр.). Както заяви един палестински деец, „арабите имат оръжие по-мощно от атомната бомба – това  е утробата на арабската жена“.

Демографският котел на Юга стремително се подгрява. Така в древността броят на варварите, заобикалящи Рим, активно нараствал повече от четири века. На днешните ще им трябват по-малко от 100 години, всъщност само няколко десетилетия.

Ще повторя, че

ние виждаме само кипналата пяна в котела, но решаваща роля ще има онова, което е отдолу.

Който не е сляп, вижда, че към средата на 21 век повече от половината от световното население (ако оценките са верни - 4,5 от общо 8 милиарда души) ще живее на територията на Китай, Индия и Африка. Такава маса хора не можеш нито да изхраниш, нито да опазиш екосистемите в регионите, и тогава човешката лавина ще тръгне натам, където е чисто и светло и където живеят мъже, неспособни да защитят и себе си дори, да не говорим за по-слабите днес. Ами, добре дошли в епохата на новото преселение на народите! Още малко и ситуацията в Европа може да бъде описана със стиха на Блок:

...свирепый гунн

В карманах трупов будеть шарит,

жечь города, и в церковь гнать табун,

и мясо белых братьев жарить!..

 

На същите тези „охранени европейски братя“, за които писа Хелемендик, на тези, които са склонни да възприемат всичко това като прекалено черногледство, ще отговоря: по-добре да се тревожиш пет минути, отколкото цял живот да останеш покойник, изгнаник или роб на чуждите.

В самото начало на 5 век знатният римлянин Сидоний Аполинарий писал на свой приятел колко хубаво и удобно е да седи до басейна на вилата си и да наблюдава как водното конче сякаш е „замръзнало“ неподвижно над водата .“Ние живеем в прекрасно време“ завършил писмото си той. След няколко години, през 410 г., Аларих разграбил Рим, а вратата му отворили „вътрешните пролетарии“. Така че най-доброто средство срещу

„синдрома на Сидоний Аполинарий“

е принципът „Който е предупреден, той е въоръжен“, а най-доброто средство да бъдеш предупреден, е информацията, превърната в знание и разбиране.

Във връзка с това има смисъл по-внимателно да се вгледаме в зоната, от която може да ни застигне бедата и да осмислим що за буреносни облаци се трупат зад Черните планини и какъв е този дим отвъд синята  рекичка, за да не казваме после: “Бедата дойде оттам, откъдето не я чакахме“.

Ето защо е така важен разговорът за реалната картина на съвременния свят, и в частност за неговата сенчеста страна. Защото сянката вече не си знае мястото. Още малко и ще дойде мига, когато ще цитираме Толкин: „Завесата на Мрака обгръща света“.

Сенчестата страна на съвременния свят

това е умиращият и прогресивно криминализиращ се „капитализъм на финансовия капитал“.

Това са затворените структури: от най-горе (клубове, ложи, комисии, спецслужби) до най-долу (мафия, камора, ндрангета, триада, якудза и т.н.).

Тези структури много приличат на онова, което казва Хермес Трисмегист - „Каквото е горе, това е и долу“. И тесните връзки между тях ги обединяват в един Сенчест свят, обхванал по-голямата част от планетата.

Глобалната икономика е криминална икономика. В условия на дефицит на ликвидност може би половината от банките в света оцеляват, кредитирайки наркотрафика. Има и един огромен свят на слаборазвитите страни - свят на социалния ад, на мъка, на смърт и на социални пожари (в прекия и в преносния смисъл), свят на глобални гета, от който успяха да се изскубнат някои региони, най-вече в Китай и Индия. Впрочем колкото по-големи са техните икономически постижения, толкова по-остри стават техните социални проблеми, които не биха могли да се решат с икономически и социално-терапевтични мерки, а единствено с хирургически.

Как да не си спомним сурата от Корана: „Нека се наслаждават сега, а пък после ще разберат“.

С този свят от периферията на пикника на развитите страни, които все още  по инерция, макар и все по-малко, се наслаждават на живота, ще започнем нашия разговор с Африка, Индия и Китай. Или по-точно – с Китай, Индия и Африка.

Превод Румен                                       ВОДЕНИЧАРОВ

(Из очерци за история на съвременността, декември 2017 г.)