Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЗА МАЛЦИНСТВАТА В ПРАВОТО, ПОЛИТИКАТА И БИТА

Е-поща Печат PDF

• Да помним Ньой 1919/1920, за да не позволим да се повтори!

продължение от бр. 44

В края на Първата световна война Сърбия окупира и Западните български покрайнини, от които, според Ньойския договор, България се „отказа“ в полза на СХСД, а българското население, според абсурдната разпоредба на член 39, придоби ipso facto сръбско-хърватско-словенска националност, да - националност, не гражданство, националност на нация, която не съществува!

Гърция извоюва своята независимост след 11-годишна въоръжена борба с Османската империя, която приключва с Константинополския мирен договор през 1832 г., чийто успех се осигурява и гарантира от великите сили, участвали в конфликта – Руската империя, Кралство Франция и Кралство Великобритания. Но гърците избегнали борбата за църковна независимост, водена от другите балкански народностни общности, тъй като в рамките на Османската империя те успяват да убедят завоевателя, че само те са носители и пазители на православието от времето на ромеите (византийците) и затова османлиите ги нарекли рум миллет или ромейски миллет, под прякото управление на Цариградската патриаршия.

Рум миллета в рамките на империята включва православните гърци, българи, албанци, грузинци, араби, власи и сърби, а общността била така организирана, че функционирала по подобие на много по-късно формиралите се нации при създаването на националните държави.

Идеята за общност съдържа няколко основни елемента. Всички приели общото, обединяващо ги име ромеи – рум миллет, - независимо от етническата принадлежност на отделната общност, която останала на втори план. Ромеите наложили своята религия на всички, независимо от етноса и особеностите на култа, която се превърнала в

основен елемент на идентитета на миллета.

Ромейската общност упражнявала юрисдикцията на култа на цялата територия на Османската империя.


Гръцкият писмен език, поради повсеместната му употреба в църквата като литургичен език, се превърнал и в литературен език на общността и престанал да се разглежда като основен идентификатор на гръцката етническа общност. Пряк резултат на тези процеси е и налагането на схизмата на българската източноправославна църква през 1872 г. от Патриаршията, за която стана въпрос по-горе.

Може би схизмата бе спирачката, която спъна разпространението на филетизма и замяната му с по-амбициозната, но далеч по-нереалистична и непопулярна Мегали идея за „възстановяване“ на Византия като идеологическа основа на гръцката източноправославна църква и великогръцкия национализъм.

Резултатът се оказа противоположен на преследвания – националните църкви във всички балкански държави се противопоставиха в един момент на тази имперска духовна агресия, утвърдиха своята независимост от Патриаршията и избегнаха опасността да се превърнат в малцинствени общности под управлението на „ромеите“.

Така религиозните общности се включиха, наред с езиковите, в изграждането и утвърждаването на националната държава и нация в балканските държави, и в частност в България.

С разпадането на Османската империя и конституирането на национални държави през втората половина на 19 и началото на 20 век в освободените земи на Балканите постепенно отпада физическата зависимост от османските власти и духовната зависимост от гръцката ромейска общност, при която се формираха и функционираха религиозните и светски институции на народите под османска власт.

С изтеглянето на турските войски от българските земи в края на Руско-турската война през 1878 г. се очакваше, без това да е предвидено в Берлинския договор, да напуснат и поданиците на империята, които губеха правното основание на завоевателя да обитават освободените български земи.

Както отбелязахме, действащата османска правна система признаваше две общности - на мюсюлманите и на останалите, неверниците, миллета. Със султанския ферман от 1870 г. бе призната самостоятелността на Българската Екзархия в определени граници и съществуването на български миллет в същите граници. Османските поданици от мюсюлманско вероизповедание към онзи момент нямаха и не можеха да имат качеството на миллет. В края на войната пред тях се откриваха две възможности – да последват оттеглящите се войски, или да останат в освободените български земи като част от българския народ.

Берлинският договор не борави с понятието малцинство, за което все още няма дума в турския език по това време,

но в член 4 на договора се препоръчва, при изработване на Органическия устав за управление на Княжеството, да се вземат под внимание правата и интересите на турското, румънското, гръцкото или друго население в местностите, където то живее смесено с българи... Така Берлинският договор, при идентифициране на населението, обитавало Османската империя, изоставя разделителния признак религиозна принадлежност и за първи път в международен документ от 19 век използва признака етнос – турци, румънци, гърци и други. От редакцията на текста става ясно, че не иде реч за предоставяне на особен статут на населението от различен етнос или определяне на мястото му в обществото на освободените територии, а за отчитане правата и интересите на етнически различните при изработване правилата за управление на Княжество България.

Безспорно е, че в края на 19 век идеята за национални общности или групи е непозната на Балканите, поради липса на национални държави и формирани нации. Тази идея е непозната и на западните общества. С Магна Харта, подписана през 1215 г., 180 години преди падането на България под османско владичество, английският крал делегира част от властта си на 10–15 % от своите поданици, за каквито той признава църковния елит и титулуваните благородници – барони, рицари, графове и т.н., под претекст предоставяне на права и свободи.

Следващата крачка по пътя към политическа демокрация на човечеството е също дело на поданици на Британската империя. През 1778 г. Континенталният конгрес обявява независимостта на 13-те английски колонии в Северна Америка от Великобритания с акцент върху независимостта от короната в Лондон. Девет години по-късно конгресът приема Конституция, утвърждавайки принципа на разделение на властите и изграждането на общество, в което гражданството е превърнато в основно право и привилегия на обитателите на САЩ – Съюз от щати, на които съгласно член IV, параграф 4 е гарантирана републиканска форма на управление.

Конституцията не борави с понятия като етнос, малцинства, националност, религия, език и други разделителни признаци,

уредба, която продължава и до днес и която е в основата на блокирането на процеса за формиране на американска нация.

Само 11 години по-късно, през 1789 г., Френската декларация за правата на човека и гражданина, прогласява, в първия си принцип за естествени, неотменими и свещени права на човека и гражданина  „свободата, собствеността, сигурността и противодействието на потисниците“. Прави се опит да се примирят, а не да се противопоставят понятията „народ“ и „власт“, без да се прибягва до раздробяване на народа на малцинство, болшинство или обособени общности. Въвеждането на правото „противодействие на потисниците“ полага основите на по-късно развитите и утвърдили се в международното право принципи на „правото на самоопределение“, „борба с дискриминацията“, „колективна сигурност“ и т.н.  От изключително значение за развитие на правото, регулиращо отношението власт–гражданин, е третият принцип, формулиран в Декларацията, за „върховната власт (суверенитет)“, която принадлежи и произтича от народа и логично свързаното с този принцип правило, че „нито група хора, нито отделно лице“ може да упражнява власт, която не произтича от народа. Не би трябвало да има съмнение, че под група хора се разбира управляващо „малцинство“, но в случая то не е субект, който получава специални права или пълномощия, а на който се отказват такива.

Принципите, залегнали в тези забележителни документи от края на 18 век, успяват да се придвижат за повече от век от единия край на континента до границата на Османската империя и мъчително и срамежливо проникнат във вътрешността, чрез договорите за независимост на поробените народи.

Така

борбата за независимост на народите от отоманско иго продължава с борбата за права и свободи на човека, гражданина и общностите,

борба, която коренното население в продължение на столетия води в опита да оцелее и съхрани своята идентичност.

Към регулиращите правата и съдбата на българските граждани след края на войната за освобождение на 3 март 1878 година бихме могли да отнесем следните вътрешни законодателни и международно договорни разпоредби:

1. В Договора от Сан Стефано (февруари – март 1878 г.), макар и останал неприложен, липсват разпоредби, отнасящи се до правата на българския миллет (общност, идентифицирана по религиозен принцип) към тази дата;

2. Берлинският договор (юли 1878 г.) – разпоредбата на член 4, имаща отношение към общностите, населяващи освободените български земи, разгледахме по-горе.

3. Приетата през 1879 г. Търновска конституция борави с понятието поданик като субект на основни права и свободи; Конституцията изрично забранява делението на обществото на съсловия и въвеждането на благороднически титли.

4. Букурещкият мирен договор от 1886 г., с който се слага край на Сръбско-българската война, не съдържа клаузи, отнасящи се до правата и свободите на човека и гражданина.

5. Лондонският и Букурещкият мирни договори от 1913 г., с които се слага край на Балканската и Междусъюзническата война не съдържат разпоредби, отнасящи се до правата на населението и общностите в Османската империя и в извоювалите независимостта си балкански държави.

Единствено в двустранните договори на Османската империя с България (Цариградски – 1913 г.), с Гърция (Атински – 1913 г.) и Сърбия (Цариградски - 1914 г.) балканските държави дават гаранции за спазване „правата на мюсюлманите“, (имуществени и верски), останали на тяхна територия. С Букурещкия договор се оформя правно окупацията на над 7 500 кв. км. българска територия в Южна Добруджа от Румъния, без никакви гаранции за правата на коренното население от около 300 000 души, от които около 2 % се идентифицират като румънци!

6. В серията споразумения, свързани с края на Първата световна война, за целта на настоящето изследване, заслужава да се припомнят следните договори и разпоредби:

Ньойски договор: С него се предоставят на Сърбо-Хървато-Словенската държава (СХСД) вече окупираните от нея български земи с обща площ от 1 545 кв. км, известни като „Западните покрайнини“ и 1028 кв. км в Струмишко. Единствената разпоредба, отнасяща се до правата на обитаващите окупираните от СХСД земи, се съдържа в член 40, ал. 4, изречение 1, според която, независимо от поданството, т.е. от националната им принадлежност и от местожителството им, те запазват правото на собственост върху недвижимите си имоти.

В продължение на век от Ньой до днес, отношението на окупационните власти към българското население в Западните покрайнини са е променяло, но упражняваният гнет по отношение на тях е оставал неизменен.

През 1947 г. на българите в Югославия е признат статут на национално малцинство и веднага започва повсеместно унищожаване на българските културно-исторически паметници, църкви и манастири, оцелели по включените в Югославската федерация български земи.

Българите в Западните покрайнини са национална, етническа и езикова общност, обитаваща собствената си родна българска земя

и никога не са придобивали статут на малцинство, поради липса на преобладаваща националност в държавата, към която са били присъединени.

След разпадането на Югославската федерация Западните покрайнини изгубиха статута си на територия, предоставена, по силата на Ньойския договор, на СХСД и нейните правоприемници поради заличаване от правния мир на субекта на международно право, на който са били предоставени.

Правоприемници на Социалистическа федеративна република Югославия днес са седем държави, никоя от тях няма правно основание да претендира за изключителни права върху българските Западни покрайнини.

След разпадането на остатъчна Югославия през 2006 г., съставена от Сърбия и Черна гора и просъществувала 4 години като Съюзна република Югославия, българските Западни покрайнини бяха окупирани де факто от Сърбия в нарушение на публичното международно право.

България, от която българските Западни покрайнини са неразделна част до 1919 г. и на която по право следва да бъдат възстановени, след заличаване от правния мир на държавата, на която са били предоставени, следва незабавно да предприеме следните действия:

• Да възстанови със закон ipso facto българското гражданство на българите от Западните покрайнини;

• Да поиска с нота от Сръбското правителство евакуиране на окупираната територия и връщането й в пределите на българската държава;

• Да запознае с казуса всички международни европейски институции и многостранни международни организации, включително Европейския съюз, част от който е тази българска територия;

• Да има готовност да сезира международна юрисдикция със спора, ако Сърбия не освободи и не предаде незабавно областта.

Според член 42 от Ньойския договор България „се отказва“ в полза на Гърция от правата си върху Българското Беломорие (Западна Тракия), като коренното население, съгласно член 44, губи българската си националност и придобива ipso facto (автоматично) гръцка националност. Онези български граждани, които по някаква причина съхранят българското си гражданство, в течение на година следва да напуснат родните си места и да потърсят друго местожителство, съгласно член 45.

следва