Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЗА МАЛЦИНСТВАТА В ПРАВОТО, ПОЛИТИКАТА И БИТА

Е-поща Печат PDF

• Да помним Ньой 1919/1920, за да не позволим да се повтори!

Разговорите за малцинства, в продължение на векове, са били разговори за деление, сегрегация и противопоставяне на индивиди и групи хора в името на всеобщото благоденствие. Това се дължи главно на обстоятелството, че се използват понятия, чието съдържание, упражняващите се на тема малцинства, не разбират, а се опитват да внушат идеи, или да отчитат резултати, които да присвояват като дивиденти в преследването на политически цели.

Класически пример

за подобно волунтаристично говорене от страна на български политици и журналисти, вдъхновено от политическо и правно невежество, бе проявено в коментарите във връзка с гласуването на Закона за защита на малцинствата в Албания от Албанския парламент на 13 октомври 2017 г. Без някой в България да е видял и прочел проектозакона, за да разбере какво се предлага на малцинствата в Албания, вниманието на будните български политици - от правителството до евродепутатите - бе привлечено от обстоятелството, че в член 3 на проекта, между изброените осем „национални малцинства“ сред които гърците, македонците, власите, ромите, египтяните, черногорците, бошняците и сърбите, липсват българите. И бе предприет дипломатически щурм от София до Брюксел, да бъде убедена Тирана да допълни списъка на малцинствата на албанска територия, като включи и българско малцинство. И това се случи, като че ли съвсем естествено, тъй като става въпрос за общности, които без специален закон обитават територията на днешна Албания далеч преди обявяване независимостта на държавата от Османско робство през 1912 г. През 2009 г. Албания обяви кандидатурата си за член на ЕС и добродушните й съседи, които в продължение на първите 50 години от обявяване на независимостта, не преставаха да я окупират и освобождават, съзряха удобен момент да напомнят за себе си, като извоюват малцинствени права за албанските граждани, съхранили съзнание за различна идентичност.

След разговор на Екатерина Захариева с председателя на албанския парламент Илир Мета, и на Бойко Борисов с неговия албански колега Еди Рама, българско малцинство бе включено в проектозакона. Мнозинството в парламента уважи ходатайството на своите ръководители.

Медиите информираха, че премиерът г-н Борисов, общувайки със себе си, бил записал в профила си във фейсбук следното: „Исторически пробив за България... Република Албания призна българската етническа общност в страната. Положихме изключителни дипломатически усилия, за да стигнем до този успех и да защитим правата на българите, които са били част от формирането на нашия народ, но остават извън съвременните ни граници“.

Това кратко изявление от 5–6 реда заслужава специален коментар, но ще се ограничим с няколко кратки бележки по терминологията.

Историческият пробив не е за България,

а в най-добрия случай - на България. Положените изключителни усилия са били напразни, ако постигнатото се оценява като „защита правата на българите“. Обитателите на въпросните общини никога не са били част от съвременната българска национална държава, те попадат в границите на Албания направо от разпадащата се Османска империя. Поради този ход на историческите събития те обективно не са могли да бъдат „част от формирането на нашия народ“, тъй като от поданици на империята стават албански поданици и граждани. А що се отнася до правата на тази българска общност, която се е съхранила 104 години под албанска власт, те са гарантирани от Албанската конституция и законодателство и от международните договори в областта на защитата на правата на човека, по които Албания е страна.

Българската национална общност обитава територията на Албания от векове и не се нуждае от ничие признание, за да продължи да живее по родните си места. Това са равноправни албански граждани, които не се борят за права на малцинство, различни от правата, с които се ползва мнозинството. Това, което им е необходимо, не са допълнителни права, които да се противопоставят на правата, с които се ползват всички албански граждани, а възможности да съхранят своята етническа и общностна самобитност и идентичност, като свободно упражняват гарантираните от законите права на всички албански граждани на обучение и общение на майчин език, изповядване на традиционната религия, съхраняване на народностните обичаи, нрави, фолклор, памет, традиции и т.н.

Българската държава би могла да ги подпомогне в тези им усилия и го е правела и досега без специален закон.

По въпроса изрази становище и ръководството на Българската академия на науките. Според него „Признаването на българското национално малцинство в Албания е изключителен успех на правителството на Бойко Борисов и на българската дипломация“. Изненада предизвика

неправилното използване на израза

„признаването на българското национално малцинство“ и неглижирането на десетилетните усилия на доц. д-р Весела Тончева от Института за етнология и фолклористика при БАН, за установяване генезиса и статута на българските общности в Албания, съхранили своята българска идентичност в продължение на столетия, без някога да са били в границите на българската национална държава.

При обсъждане на проектозакона в Албанския парламент се чуха и възражения. Партията Македонски алианс за европейска интеграция (МАЕИ), представена в  парламента, протестира, че признаването на “несъществуващото българско малцинство” в областите Преспа, Голо Бърдо и Гора било нарушаване на международното право. Тези области били населени с македонци, а не с българи. Партията сравни действията на правителството с геноцид срещу македонския народ и престъпление против човечеството.

Справка за историческите процеси предложи и лидерът на социалдемократическата партия на Албания и бивш министър на външните работи и на европейската интеграция на Албания Паскал Мило, според който в страната няма нито българско, нито македонско малцинство. Предложеният закон бил добър с изключение на „глупостта в номинациите на българско или македонско малцинство, която може да доведе до конфликт с Македония.“ Според Мило, в едни и същи райони на Албания не може да има едновременно македонско и българско малцинство, тъй като става въпрос за едно и също население, което преди Втората световна война (1939–1945) е било българско, а в годините след войната е станало македонско.

По критерия „гражданство“ то е било и продължава да е част от албанското мнозинство!

Но тъй като темата, която ни занимава, е „малцинствата“ ще припомним

още някои факти,

които имат отношение към „българското“ малцинство и контекста в който се използва това понятие.

Доц. д-р Весела Тончева от БАН цяло десетилетие (2007–2017) изследва българските общности в Албания в землищата на Голо Бърдо, Гора, Мала Преспа и Корчанско и през 2009 г. издаде книгата „Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентичност“. Авторката припомня, че при очертаване границите на Албания на Международната дипломатическа конференция във Флоренция, на 17 декември 1913 г., на албанска територия остават 21 села, населени с българи, факт от никого неоспорен, които тя нарича „български села“, макар към тази дата, те да са все още част от Османската империя, а не от държавата България. Това е от значение за критерия, по който ще определим статута на това малцинство, попаднало в границите на Албания – етническо, национално или общност от българи.

Оттогава са минали 104 години без специален закон за малцинствата, без някой да оспори българския произход на тази общност.

По време на Втората балканска конференция през 1932 г., участващите албанска и българска делегации подписват заключителен протокол, в който се заявява, че албанската делегация признава съществуването на българско национално малцинство в Албания.

Странна формулировка, но тя е документирана,

за да ни напомня, че по това време думата „национално“ малцинство, е била използвана като еквивалент на думата „етническо“ или „българско по произход, чиято употреба се е считала за естествена в рамките на Османската империя за идентифициране на българската етнорелигиозна общност част от миллета, включващ немюсюлманите, обитаващи империята през втората половина на 19 и началото на 20 век.

Стъпили върху исторически достоверни факти, българските политици,

вкупом и поотделно, се втурнаха да щурмуват бастиона на евтината слава.

Българските евродепутати Ангел Джамбазки (ВМРО / ЕКР) и Андрей Ковачев (ГЕРБ / ЕНП) внесоха поправка в доклада за 2016 г. на Европейския парламент за Албания с призив тя да признае българско малцинство в районите на Мала преспа, Голо Бърдо и Гора, малцинство, което Джамбазки определи като „историческо“. С последвалите обяснения за смисъла и съдържанието на използваното понятие се внушава идеята, че критерият „историческо“ се свързва не с характеристиките на самото малцинство или общност, идентифицирани съгласно използваните в подобни случаи белези като етнос, националност, език, религиозна ориентация, произход, а главно с опитите от страна на управляващите днешна Македония да подменят българската идентичност на населението в постюгославското пространство и Албания със сътворената от сръбския македонизъм македонска нация. Нация, възникнала във вакуум, преди обявяването на национална македонска държава.

Трябва да се отбележи, че приемането на Закон за защита на малцинствата в Албания е национален нормативен акт, ангажиращ единствено албанското правителство и администрация да гарантират на визираните в него „малцинства“ свободното упражняване на онези права, които биха допринесли за запазване и утвърждаване на тяхната идентичност, в настоящия случай - на българската по произход общност.

От закона не произтичат нито права, нито задължения за държавите, чиито малцинства се споменават в него. Въпросите за правата на българската общност в Албания и евентуално за албанска общност в България не са били, нито са предмет на уреждане в двустранни или многостранни договори, в сила между двете държави.

В отношенията между държавите, особено между съседни държави, при боравенето с понятието „малцинство“ основно значение придобиват критериите „национално“, „етническо“, „по произход“, религиозно, „езиково“, „расово“, които са предмет на внимание и регламентиране в почти всички конвенции и международни договори, регулиращи процесите на самоопределение на народите, расовата дискриминация, правата на човека, правата на уязвимите групи в обществото като деца, жени, раса и цвят на кожата и други подобни.

Основните усилия за намиране на работещи решения за намаляване конфликтите между държавите и между отделни уязвими групи в границите на отделни държави са положени

през 20 век главно по две линии:

в рамките на Обществото на народите и неговия приемник ООН, и в рамките на Европейския съюз.

Наред с опитите за кодификация на международното право в областта на правата на човека, частично на малцинствата от началото на 20 век, важна, ако не решаваща роля и принос за разширяване съдържанието на понятието малцинство имат някои национални нормативни актове или заявления на държавните глави на многонационалните политически общества, каквито по това време са империите. Тъй като фокусът на нашето внимание е  утвърждаването на понятието малцинство, като част от международното и вътрешно право в България и в съседните на България балкански държави, ще се ограничим с

изследване на правните и политически документи, създадени и действали в този район.

До средата на 19 век Балканският полуостров, с незначителни изключения, е част от Османската империя и правото на империята и шериата съставят системата от правни, морални и религиозни норми, които регламентират отношенията между различните общности и групи, населяващи империята. Това е може би причината в турския език до 1923 г. – приемането на Договора от Лозана, - да липсва дума за понятието „малцинство“.

Както имахме възможност да отбележим, основното деление на населението в Османската империя е по признака религиозна принадлежност – мюсюлмани и немюсюлмани, които могат да бъдат от един или от различни етноси. Именно това деление обуславя, в продължение на целия 19 век, еволюцията на понятието немюсюлмани“ или миллет, чието съдържание  постепенно се разширява и диференцира религиозните общности, до които се отнася, като обогатява и разнообразява съдържанието  им с нови признаци, без да ги определя като малцинства до първата четвърт на 20 век.

Паралелно вървят два противопосочни процеса

– на завършване изграждането на т.нар. система миллет, която включва всички поданици на Отоманската империя, които не са мюсюлмани, от една страна, и процес на нейното разграждане и промяна на традиционното й съдържание.

От средата на 19 век на обособените общности, включени в миллета – иноверци, принадлежащи към основните религии като източното православие, арменците, евреите и други, - отоманската власт признава и предоставя права и правомощия да управляват отношенията между членовете на собствената си общност чрез създаване на свои съдилища и правила в областта на семейното право, правото на личността и религиозната принадлежност.

Така постепенно се налага разбирането за различен миллет в рамките на една религиозна общност, като разделението следва съхранения на битово ниво признак етнос с типичен пример източното православие.

Процесът е бавен и трудно контролируем.

Паралелно нарастват сепаративните движения на завладените и покорени от османлиите различни народностни общности. Със започналата реорганизация на обществените отношения - с промяната на законодателството от султан Абдул Меджит I при поемане на престола през 1839 г., - известна като танзимат, властите се надяват да намалят нарастващото напрежение в обществото и задълбочаващото се разслоение.

Първи получават признание за отделна група в източноправославната религия гърците (millet-I Rum) през 1862 г. Следват ги арменците, през 1863 г. Борбата на българите за самостоятелна и независима църква се увенчава с успех с издаването на Султански ферман от султан Абдул Азис на 28 февруари 1870 г., очертаващ границите на юрисдикцията на самостоятелната източноправославна българска църква и Българската Екзархия, призната като български миллет (Bulgar Millet).

През 1872 г. българската църква е отлъчена от общение  с останалите източноправославни църкви от гръцката Патриаршия в Цариград, оспорваща съществуването и признаването на самостоятелна българска народност и стремежа на българския народ към независимост и изграждане на българска държава и нация.

Сръбската църква получава автокефалия от Цариградската Патриаршия през 1879 г.

Така

в рамките на разпадащата се Османска империя се формират народностни общности,

които далеч не са малцинства в областите, които обитават и в процеса на борбата за независимост утвърждават и изпълват със съдържание понятието национален, обогатявайки разбирането за етнос.

Сърбия води борба за независимост с променлив успех от началото на 19 век, която се увенчава с Берлинския конгрес през 1878 г., макар да се включва в Руско-турската война в самия й край. Целта на включването й във войната е осигуряване на плацдарм за окупация на българската област Поморавие.

Следва