Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 43

Корупция на разума

В началото на 21 век, поради изостряне на глобалната политическа обстановка в света, предизвикана от агресивната политика на Западна Европа и САЩ, проблемът Изток-Запад навлиза във фаза на опасност от въоръжен сблъсък между големите държави. Особено се изостря обстановката след драстичните акции на САЩ с участието на НАТО и ЦРУ за преместване на разделителната линия на Европа все по на Изток, непосредствено до границите на Русия и нейните бивши съюзници. САЩ използват ЕС за въвличане на страните членки от Източна Европа, в т.ч. и България, в тази взривоопасна кампания. За тази цел политическият елит в тези страни постепенно се подменя с хора, които са безразлични към националните интереси, вдъхновени от обещаната им възможност за бързо трупане на богатство. Те не прикриват антикомунистическите, антисоциалистическите и антируските възгледи. Десният управленски елит верноподанически се поставя в услуга на благодетелите си, не се смущава да обяви Русия за най-голяма опасност за суверенитета и независимостта на България. Всичко това в максимална степен политизира отношението към славянския свят и Русия.

За първи път след Освобождението българите се изправят едни срещу други като русофили, т.е. приятели на Русия, и русофоби – врагове на Русия, начело с държавни функционери, излъчени от крайно десни сили и олигархични среди, сродени със своите доброжелатели от Вашингтон и Брюксел. Всичко това се представя за демокрация, а толкова много напомня на нещо като нейно отрицание. Това представлява цинично оскверняване на ценности като демокрация, справедливост, законност, национална сигурност, национално достойнство, след като са превърнати в своето отрицание. Подобно явление може да се определи само като корупция на разума и погром срещу националното достойнство.

Въпреки всичко здравият разум на народа запазва своите искрени чувства към Русия и руския народ, завещани от предците, които възприемат Русия като освободител и закрилник при тежки исторически изпитания.

В тази обстановка темата за Евразия се налага като въпрос за съдбата и бъдещето на България. Отношението към Русия, руската култура и руския народ представлява съществен аспект на българското национално достойнство и патриотизъм. Това се вижда и от последните социологически проучвания от Института за модерна политика през октомври 2014 г. Едва 4 % от анкетираните виждат в Русия опасност за националната сигурност на България. От друга страна 51 % от българите подкрепят „Южен поток”, против са 14 %, от всички енергийни проспекти, за които се говори у нас напоследък (в. „Дума”, 24 октомври 2014, с. 2). В този контекст особено любопитно е изказването на председателя на фондация „Героите на България” Тома Андонов в интервю на Юлия Кулинска във в. „Дума”: „Всеки българин трябва да носи Русия в сърцето си. Наш дълг е да възпитаваме у младите любов и признателност към нашата освободителка” (в. „Дума”, 24 октомври, с. 11). Особено важно е да се отбележи, че огромното мнозинство от българския народ вижда в лицето на Русия и руския народ единствения сигурен защитник при опасност от военен конфликт.

В заключение трябва да се отбележи, че адекватното електорално поведение е обективен критерий не само за равнището на политическата култура, но и за загриженост за съдбата на България, нейното настояще и бъдеще.

Една от причините за неуспехите и пораженията на българската държава е липсата на зряло държавническо съзнание на управляващия елит. Този феномен стои в основата на отчужденото отношение към интересите на държавата на почти всички политици, обвързани с евроатлантическата перспектива на страната. Затова те с лека ръка жертват националните каузи за лични или чужди интереси. С това се налага да се обясни и издигането на случайни хора без необходимите качества за управници на високи държавни постове: министри, депутати, областни управители и т.н.

В краен случай това формира ирационална нагласа в широки мащаби, съгласно която политическата власт, т.е. управлението на държавата, трябва да се използва за грабеж на националното богатство за свои и на близки и роднини интереси.

Нихилизъм и евроатлантически ценности

През 30-те години на миналия век историкът проф. Петър Мутафчиев изразява не по-малко стряскаща тревога за съдбините на България, имайки предвид състоянието на политическия ни елит: „На политиката у нас винаги се е гледало като на най-лесното и най-достъпното от всички занаятия. Затова и полуинтелигентът намира в нея най-благодатното измежду всички поприща. И тъй като тази е причината, загдето тук бе най-пълна липсата на творчески умове и загдето обикновеният политически деец у нас – както никъде другаде – до такава степен е лишен от подготовката и изобщо от качествата, необходими за тоя може би по-сложен от всеки друг род дейност. Някога историкът на нашето време ще се чуди на жизнената сила, разгърната от народа ни в преживените големи събития, ще се чуди може би и на издръжливостта му през тежките следвоенни години. Това обаче, над което ще спре вниманието си, ще бъде въпросът как тоя силен и бодър народ в най-критичните години в новата ни история не смогна да излъчи от себе си нужните му водачи, а остави съдбата на страната в ръцете на недорасли духовно свои синове”. И по друг повод, на друго място, той добавя: Страховете на всички ни идват не от съзнанието, че потенциалните сили на народа ни са изчерпани, а от това, че хората с потребните качества почти не виждаме. Да се създадат те, може би, е най-големият проблем”.

Напоследък у нас се разширява националният нихилизъм особено сред хора, заразени от евроатлантическите ценности, основани на неолибералната идеология, поддържана и щедро финансирана от разни чужди или подставени фондации. Техните внушения и действия представляват антипод на патриотизма и националното достойнство. Той е проява на безродие, безразличие, отчуждение, пренебрежение и индиферентност към националните ценности. Националният нихилизъм представлява умонастроение и практика, мислене и действие, дефинирани като дух на отрицание на общоприетите културни ценности, идеали, норми, начин на живот, определящи специфичната духовна нагласа на националната общност. Изключително опасни са последиците от нихилизма, породен от сблъсъка на идеологически системи, при което настъпва „духовен вакуум” с продължително действие. Човешкият дух се лишава от една централна идея, около която да се съсредоточават убежденията.

Последиците от националния нихилизъм са добре известни: чувството за малоценност, самоунижението и прекаленият критицизъм, кризисни състояния на духа, които нерядко преливат в национален мазохизъм или патриотарство.Това особено ярко се проявява в често прилагания принцип на тотално отрицание по отношение на всичко, свързано с миналото, желанието да се заличават знаците на историческата памет на поколенията, стигащи до унищожаване на паметници, които допълват пантеона на националното достойнство.

В основата на този постоянен източник на нихилизъм стои прекомерната политическа обремененост и духовна маргиналност. Не по-малко опасни за националното достойнство са националният екстремизъм и патриотарството.Това е карикатурна форма на любовта към Родината (Отечеството, Татковината), придобила екстремни и патологични измерения. В политиката заразените от него са склонни към използване на крайни мерки срещу представителите на етнически групи, различни от доминиращата етническа общност, като ксенофобия, сегрегация, геноцид, етноцид и апартейд. Спрямо съседните страни, в които живеят групи (диаспора) със сродна с тази на доминиращата етническа общност в страната идентичност той се проявява в агресивен иредентизъм, предизвиквайки провокации, намеса във вътрешните работи на съответните държави, финансиране на дейности, които увреждат добросъседските отношения.

Либерализмът е политическа идеология, която слага силен отпечатък върху западната традиция и обявява индивидуалната свобода за основна ценност. Изопачава същността на патриотизма и националната гордост, определяйки ги като форма на зависимост и ограничаване на индивидуалната свобода. Неговите адепти открито проповядват отрицателно отношение към националната идея, националното достойнство и чувството за принадлежност към исторически установените културни традиции, обичаи и обреди, като ги обявяват за предразсъдъци.

Последователите на либералната доктрина в страни като България провеждат активна идеологическа борба срещу формите на патриотичното възпитание. Те проникват в институциите, които по традиция провеждат възпитателна дейност сред подрастващите, и грубо се намесват в тяхното нормално функциониране, подкупвайки част от работещите в тях служители.

От позициите на либерализма и у нас напоследък се правят опити за изхвърляне от учебните планове и програми и учебниците важни исторически дати и свързаните с тях личности, имена на радетели на националното достойнство и техните произведения, налагат разбирането, че училището не е възпитателна институция, че неговата единствена легитимна мисия е обучението и т.н. Така се моделират поколения, „освободени” от национално самосъзнание, от чувство за уважение към националния идеал, от почит и свято отношение към културното наследство и преклонение пред саможертвата на героите от пантеона на националната гордост. Либералните принципи: „Отнасяй се към човека като към индивид и никога като част от някаква група”, „Laissez faire” (оставете нещата да се развият сами) и т.н.

В политическата философия на либерализма се отстоява принципът за ненамеса на държавата в частния живот на гражданите.

Културният империализъм

Крайна цел на либералната доктрина е ликвидирането на нациите и националните ценностни системи. Това не е обикновен космополитизъм, а доктрина за превръщане на човечеството в безродна номадска тълпа, която живее с максимата „моята родина е там, където живея добре”. Патриотизмът и националното достойнство са постоянен обект на разрушителното въздействие на либералната илюзия.

Културният империализъм се подвизава в сянката на либералния вариант на дивачеството. Той се натрапва на народите под прикритието на глобализацията, подлагайки на духовно обезличаване и лумпенизиране техните културни потребности. Това е начин на духовен геноцид над стотици народи, нации и етнокултурни общности. Там, където либерализмът доминира, пазарът се обявява за висша ценност и единствен обект на преклонение; пазарът се превръща в абсолютен меценат и арбитър за достойнствата на плодовете на културата и изкуството, за което като единствена мярка се използва „продаваемосттаи размерът на печалбата; „традиционните общества” се манипулират с идеята за модерността, в която се налага неолиберална мобилност като средство за разрушаване на традиционните връзки в семейството и обществото; главни форми на духовно-идеологическото общуване стават културната тирания чрез електронните медии и еднотипната потребителска култура, заразена с безразсъдната комбинация на комерсиално-порнографското начало, която залива телевизионния екран и всевъзможните културни пространства – кино, театър, културни институции, радио и печат – избивайки непрекъснато в ексхибиционизъм и апология на насилието във всичките му форми и проявления. Налага се краният хедонизъм и демоните на егоцентризма чрез натрапване на алгоритъма на алчността; подхранване на медийното пространство с уловките на жълтите новини, мимолетни връзки и употребяването им за нуждите на свои интереси чрез подхранване на инстинктивното, подсъзнателното, животинското, особено у хора, лишени или с разрушена имунна система; натрапва се псевдокултурата за поощряване на глобализацията на бездуховността, която масово поразява духа с арогантност, цинизъм, насилие, пошлост и самочувствие за всепозволеност и безнаказаност.

В крайна сметка либерализмът е насочен към ликвидиране на критическия разум и създаване на лумпени, лишени от идеали и смисъла на човешкото битие. Целта е да се ликвидира революционният ентусиазъм на бедните и потиснати слоеве от населението, което се постига чрез насаждане на „култура на бедността” (culture of powerty).

Неслучайно днес все по-често и все повече хора у нас си задават въпроса дали имаме съзнание за специфични национални ценности и кои са те. Коя е твърдата почва, на която стъпваме, за да погледнем себе си и света, за да формулираме своите цели и интереси като нация?

В най-добрия случай всеки наш политик и неговият идеологически храненик, наричан „експерт”, остават в границите на своите интереси, като се разминават с логиката на националните ценности. Дори ценности с универсално значение като „социална справедливост”, „силно гражданско общество”, „лично щастие на всеки от нас”, „социален мир”, „сигурност” и демокрация се принасят в жертва на егоистични и тясно класови (съсловни) интереси.

Историческата еволюция на нацията

В такава ситуация патриотизъм без национално достойнство лесно се изражда в патриотарство. Без действено и съзнателно отстоявано национално самочувствие, патриотизмът се лишава от смисъл.

Известно е - патриотизмът се изгражда върху устойчива представа за мястото и приноса на нацията в историята, за уважението на другите нации към нея. Тук не става дума просто за идентификация, за принадлежност към една или друга нация, или територия, а за дълбоко закодирано в същността на личността съзнание за трайно чувство, за смисъла и логиката на тази принадлежност. На него се основава взискателността на всеки индивид към себе си като член на определена нация, потребността да постъпва така, че да не уронва нейната чест и престиж, а да утвърждава и засилва уважението на другите към нея. Важно е да не се забравя, че отличителна черта на националната идея, важна част от която е патриотизмът, е пасионарността – готовност за саможертва в името на своя народ, на своята родина. Това състояние на духа е нужно е необходимо и когато се налага да се подкрепят борбите на онеправданите срещу несправедливостта, корупцията, организираната престъпност и оскверненото човешко достойнство, независимо къде се водят тези борби.

Формирането на това съзнание е свързано с историческата еволюция на нацията като социокултурна общност. В своето историческо развитие то може да бъде деформирано или отчуждено. Деформирано е, когато националното достойнство е изградено върху стремежа за задоволяване на чужди интереси чрез предоставяне на националната територия, създавайки паралелна държава, управлявана от родоотстъпници и предатели на националния суверенитет.

Патриотизмът, съчетан с национално достойнство, подхранва постоянния протест срещу всяка проява на национална малоценност и национален нихилизъм; отстоява честта на нацията. То ни е нужно, за да можем своевременно и адекватно да реагираме на всеки опит за фалшифициране на историята, за принизяване и унизяване на националната самоличност. То ни служи за източник на воля за съпротива срещу посегателствата върху историческата памет, срещу оскверняването на имена и събития, които играят ролята на крайпътни знаци по историческия път, срещу опитите да се приписват на нацията действия, дефинирани като престъпления (геноцид спрямо отделни свои съставки, расова дискриминация, национална вражда и т.н.).

Модерният национализъм е възможен избор, произтичащ от една обективна реалност, проява на модерния човек, отговорен за мислите и действията си и поради това изправен пред двойното изкушение: да заложи на свободата с всичката самота и опасности, които това крие, или да търси убежище в екзалтираната стихия на фанатизма в лицето на примитивния, войнстващия и деструктивен национализъм, който задушава в него свободната воля и заглушава страха от бъдещето. В определен смисъл модерният национализъм има за свой основополагащ принцип търпимостта. Наистина, религиозните войни са заменени от националните войни. Религиозните войни заглъхват благодарение на една велика идея: търпимостта. Националните войни, които продължават и днес, могат да бъдат ограничени или премахнати само със силата на същата тази велика идея. В това, впрочем, се изразява духът на демокрацията.

Когато националната идея се използва като механизъм и основание при формиране и осъществяване на определено политическо решение и поведение спрямо други нации, спрямо етнически, етнокултурни и конфесионални общности вътре в страната, тогава национализмът дава своето отражение върху насочеността и последиците от това решение и поведение.

Както религията сама по себе си не е синоним на фанатизъм, тероризъм и фундаментализъм, на религиозна ненавист, така и национализмът сам по себе си не може да се отъждествява еднозначно с идеологически системи, свързани с расизма, шовинизма, нацизма и т.н. Априорният страх от национализма е по-скоро страх от собствената недоразвитост и маргиналност.

Универсалността на национализма и патриотизма се изразява в привързаността към ценностите, идеалите и историческите стремежи на нацията, на която принадлежим. Но в зависимост от своето конкретно историческо съдържание и специфична качествена определеност, национализмът се проявява в различни по смисъл и съдържание форми.

В условията на глобализиращия се свят, модерният национализъм служи за формула, с която се отстоява идеята за хармонично съчетаване на патриотизма, националното достойнство и глобалната етика. Така индивидът се извисява до модерна личност, родът - до исторически народ, а нацията- до глобално мислене и етика.

Това е доказателство, че сме нация, която принадлежи не само на миналото, но и на бъдещето, истина, озарена от прозрението на Христо Ботев, че: „Българският народ не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”.

 

Използвана литература:

Арнаудов, М. Българското Възраждане. С., 1942.

Бойчев, Б. Да загубиш свободата си за 25 години. “Дума”, 14 ноември 2014

Гандев, Хр. От народност към нация. С. 1988.

Загоров, О. Българската национална идея. С., 1994.

Загоров, О. Модерният национализъм. С, 1995.

Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч., Т. 17.

Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. II.1973.

Панарин, А. С. В каком мире нам предстоит жить? http: patriotika. Ru

Попов, Д. Х. Кръговрати на историята. С., 2012.

Рангелов, Я. Мразя расизма и циганетата. “24 часа”, бр. 151, 8 юли 1998