Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 1 (2018) Грабежът, наречен приватизация

Грабежът, наречен приватизация

Е-поща Печат PDF

• Превратът на 10 януари 1997 г. обслужи разрухата на България
• Истината за рабоническо-мениджърската приватизация

Приватизацията на държавната собственост е една от най-обсъжданите теми на българския преход. И това е напълно разбираемо по две основни причини: първо, това бе задължително условие за преминаване от централизирано планиране към пазарно стопанство, и второ, тя доведе до дълбоки промени в обществено-политическата структура на българското общество. Оценките и резултатите от тази противоречия са толкова разнопосочни и неравнозначни, колкото и самият процес на приватизация на държавните и общинските фирми.
Основната и незаобиколима трудност бе, че възможностите за „класически вариант“ на касова приватизация бяха силно ограничени по съвсем обективни причини. В страната ни беше изградена значима промишлена база  с държавни предприятия, холдинги и производствени комплекси с активи за милиарди левове.

Кой можеше да си позволи да ги закупи? В годините на социализма беше невъзможно отделни физически лица да разполагат с такива спестявания. С други думи, ние нямахме вътрешен ресурс за осъществяването на такъв мащабен и скъпо струващ процес. Не беше използван потенциалът на чуждите инвеститори.
Ако в Унгария и Полша привличането на такива инвеститори започна още в самото начало на прехода, то в България този процес се забави с почти шест години. Причините за това са предмет на отделен анализ, но така или иначе, в крайна сметка, за приватизацията трябваше да се търсят адекватни на конкретните условия механизми. Още повече че в онзи начален период страната ни нямаше никакви валутни резерви, на шията ни тегнеше огромен за времето си външен държавен дълг от около 10 милиарда долара и бяхме попаднали във финансов капан. За да получим финансова подкрепа от Международният валутен фонд и Световната банка, трябваше да предприемем кардинална промяна в структурата на икономиката, т.е. да променим формата на собственост. Един от ключовите механизми за такова преструктуриране бе работническо-мениджърската приватизация (РМП).
Впрочем, това не е приватизационен механизъм, присъщ и необходим само на икономиките в преход. Той се използва от десетилетия дори в развитите пазарни икономики. Но в източноевропейските страни трябваше да се търсят специфични инструменти на неговата реализация, съобразени с конкретните ограничения. У нас той се изразяваше в предоставянето на преференциални условия за работническо-мениджърските колективи (РМК). Затова още при приемането на Закона за преобразуване и приватизация на държавните предприятия, публикуван в Държавен вестник на 8 май 1992 г. (внесен от дясното правителство на премиера Филип Димитров) в чл. 5 се дава право на преференциално участие на „работници и служителите в приватизиращото се предприятие, които са работили в него най-малко от 2 години преди датата на обявяването на решението за приватизация“. В чл. 22 на същия закон се отбелязва, че работническо-мениджърските колективи могат да придобиват максимум 20 % от акциите на държавните предприятия, които са преобразувани в акционерни дружества (преобразуването е извършено именно с цел приватизация. - Бел. авт.). Преференцията се изразява в това, че покупката на акциите може да стане на половината (50 %) от цената на акциите.
Тогава законодателят основателно въвежда ограничения на максималния размер на средствата, които отделен член на РМК е могъл да използва за закупуването на акции. Съгласно чл. 22 (3) тези със стаж във фирмата до 5 години са могли да използват до 8 работни заплати, със стаж от 5 до 10 години - 10-месечни работни заплати, и със стаж над 10 години – 12-месечни работни заплати.
Тези ограничения са икономически и социално обосновани. В периода 1994-1995 г., съответно при правителствата на Любен Беров и Жан Виденов, максималният размер на покупателната способност на отделно физическо лице на РМК се увеличава до 24 месечни работни заплати. Това се прави с цел да се разшири възможността на работниците и служителите от фирмата да закупят повече акции и съответно те да осигурят по-голям финансов ресурс за развитието на фирмите след тяхната приватизация.
Обърнете внимание, че въвеждането на паричен таван за участието на отделен член на РМК в придобиването на акции изключва възможността един или няколко членове на колектива да станат собственици на основния пакет акции, а мнозинството да участва само символично в целия процес. Такова преразпределение на дяловото участие на отделните участници би предоставило преференциите в ръцете на тесен кръг хора. В същия период се въвежда по-нисък времеви праг (от две на една година) стаж за управленския екип на държавните фирми, които са назначени не на трудов, а на граждански договор. Изтъкнатите мотиви са, че по този начин се мотивират мениджърите да управляват ефективно държавните фирми. В онзи период повечето от стопанските ръководители бяха напуснали или сменени. При правителството „Виденов“, за да ползва преференции, РМК трябваше да включва най-малко 50 % от работниците и служителите, имащи право на преференциално участие в приватизацията!
С идването си на власт през 1997 г., дясното правителство на Иван Костов прави съществени, мащабни промени в Закона за преобразуване и приватизация на държавните и общинските предприятия. По същество тези промени създават безпрецедентни условия за обогатяване на шепа приближени на властта. В какво се изразяваха тези промени?
Първо, разширява се кръгът на „управленското тяло“ на фирмите, като се включват надзорните съвети и контрольорите (Чл.25, ДВ, бр. 89 от 1997 г.). Разширяването на „управленския кръг“ дава възможност на повече „наши хора“ да получат преференциален достъп до активите. Второ, задължителното участие на членове на РМК се намалява от 50 % на 20 % (чл. 25, ДВ, бр. 89 от 1997г.), т.е. вече малка група от „правилни“ приватизатори  имат достъп до евтината държавна баница.
Трето, в същия брой на ДВ се дава възможност на избрания РМК да изплаща договорената цена в период до 10 години, с една година гратисен период.
Четвърто, дясното правителство въвежда „компенсаторките“ като платежен инструмент, равен на „живите“ пари. Без да влизаме в подробности, можем да приемем, че тогава те се купуваха на цена равна на около 10-15 % от номиналната им стойност! Това означаваше, че ощастливените от управляващите тогава РМК можеха да купуват активите на държавните фирми по цени около 20 пъти под пазарната оценка (първоначална ценова преференция от 50 % и след това плащане с компенсаторки, които фактически са около десет пъти по евтини от „живите“ пари).
Пето, в изменението на закона от 1998 г. (чл. 25 aл. 5, ДВ, бр.39) се дава възможност на отделен член на РМК да закупи до една трета, или 33 % от акциите. Това означаваше, че един-двама шефове на фирмата можеха да придобият лъвския пай от държавната фирма, а останалите работници и служители  да си купят по една акция за спомен.
Шесто, правителството „Костов“ наложи механизма „преговори с потенциален купувач“ като основна техника на приватизация. Така РМК, близки до властта, априори елиминираха всякаква потенциална конкуренция в приватизационния процес.
Седмо, чрез промени в закона правителството „Костов“ даде възможност на РМК да закупват цели предприятия, а не само до 20 % от техните акции! И ако до края на 1996 г. се считаше, че чрез работническо-мениджърска приватизация ще се продават само малки държавни фирми, то с идването на власт на десницата правителството на Костов включи в този механизъм цели холдинги с десетки структурно определящи отрасли. Типичен пример бе държавният холдинг „Инкомс-Телеком“, който включваше цвета на българската електронна индустрия.
Осмо, законът от 1992 г., чл. 12, определяше избора на двустепенната структура на управление на Агенцията за приватизация. Надзорният съвет (НС) се състоеше от 11 души, от които 6 души, т.е. мнозинството, се избираше от Народното събрание. Надзорният съвет избираше изпълнителния директор на агенцията. Но след година и половина управление правителството на Костов промени закона (ДВ, бр. 99 от 2000 г.). След тази промяна изпълнителният директор и двамата му заместници, т. нар. оперативно тяло, се назначаваха вече от Министерския съвет, а числеността на Надзорния съвет се намали до 7 души, избирани от Народното събрание. Това осигуряваше обаче оперативен простор на правителството, респ. на десницата, която имаше парламентарно мнозинство.
Девето, същото правителство „Костов“ инициира и други ключови промени в законите на страната, свързани с приватизацията. Така например то отне възможността на прокуратурата да се произнася по целесъобразността на приватизационните сделки и й остави само „законосъобразността“. А именно целесъобразността защитава обществения интерес. Защото след тази промяна, ако е спазен вече променения до неузнаваемост закон, е „напълно законно“, ако новите собственици са довели приватизираните фирми до фалит, ако са свили многократно обема на производството и съответно са съкратили повечето работници, ако са препродали фирмата на клошари и т.н.
И категоричният извод е, че с ключовите промени в Закона за приватизацията управляващото дясно мнозинство в периода 1997-2001 г. създаде „законова среда“ за изкупуването на безценица на държавни активи за десетки милиарди левове.
Превратът от 10 януари 1997 г. даде зелена светлина на пладнешкия грабеж и доведе нацията ни до икономическа и социална безпътица. Вместо замислената социална справедливост, приватизацията чрез работническо-мениджърските колективи бе превърната от правителството на Иван Костов във фасада, зад която малка група от хора, принадлежащи или близки на управляващата тогава върхушка, станаха милионери.
Не е ли крайно време да се потърси отговорност за този грабеж?