Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 1 (2018) Тайните на Беловежкия сговор

Тайните на Беловежкия сговор

Е-поща Печат PDF

• Бележки на Владислав Швед, член на ЦК на КПСС (1990-1991)

Тогава, в беловежката “Вискули” (правителствената ловна хижа в Беловежката гора, на около 8 км от най-близката точка на полска територия - б.р.), президентът на Русия Борис Елцин, президентът на Украйна Леонид Кравчук и председателят на Върховния съвет на Белорусия Станислав Шушкевич, обявиха, че “Съюзът на съветските социалистически републики, като субект на международното политическо право и като геополитическа реалност, прекрати своето съществуване”. Те подписаха Споразумение за създаване на Общност на независимите държави (ОНД, от руски Содружества независимых государств, СНГ - б.р.).
Така бе игнорирано мнението на милиони съветски хора, които през март 1991 г. заявиха, че желаят съветската държава да се запази.
26 години след тези събития в пресата излязоха доста спомени на участници в събитието, а също и размишления на свидетели, историци, експерти. И въпреки това редица важни обстоятелства около беловежкия сговор и сега остават в сянка.
Това се отнася предимно до събитията, които направиха неизбежна съдбовната среща във “Вискули”.
“Реформаторът” Горбачов
Събитията, които подготвиха Съюза за случилото се във “Вискули”, започнаха още през май 1983 г., когато секретарят на ЦК на КПСС Михаил Горбачов внезапно поиска да посети Канада, за да се запознаел с методите на канадското селско стопанство. Там щеше да се срещне с Александър Яковлев, бивш идеолог на ЦК на КПСС, тогава посланик на СССР в Канада и по съвместителство - американски “агент за влияние”.
Далеч от любопитни уши и очи, на сенчестите полянки в Отава, бившият съветски идеолог внушил същата вечер на Горбачов, че “догматичната интерпретация на марксизма-ленинизма е толкова нехигиенична, че в нея потъват всякакви творчески и дори класически мисли”.
В своята книга със знаковото заглавие “Въртопът на паметта” Яковлев си спомня: “...именно в разговорите с мен, още в Канада, когато бях посланик, за пръв път се роди идеята за перестройка”.
После дошъл март 1985 г., когато бъбривият и твърдо убеден в изключителната си мисия Горбачов, бил избран за Генерален секретар на ЦК на КПСС.
Ето така започна за СССР шестгодишният път към Беловежието.
Бившият съветски министър-председател Николай Рижков казва, че “Горбачов бе развратен от световната слава, от чужденците. Той искрено си вярваше, че е месия, че ще спаси света. Беше се главозамаял...”
Затова самовлюбеният Горбачов планира перестройката, която се превърна в “катастройка” за СССР.
Нека припомня, че провалът на Горбачовата “катастройка” стана ясен през 1989 г. А от 1990 г. той стана явен и със заявките на съюзните републики за независимост.
На 11 март 1990 г. Литва ултимативно обяви излизането си от СССР.
Впрочем, това не беше изненада за Горбачов. Още на срещата с президента на САЩ Роналд Рейгън в Рейкявик (октомври 1986 г.) той се съгласи с предложението на Прибалтийските републики за излизане от СССР. Окончателното съгласие за тяхното излизане Горбачов даде на срещата в Малта с президента на САЩ Дж. Буш (2-3 декември 1989 г.). Прибалтийските сепаратисти вече знаеха това.
Трябва да се напомни също, че през 2009 г., в интервю на кореспондента на в. “Комсомолска правда” Андрей Баранов (15 юни 2009 г.) Горбачов заяви, че “още като започвал перестройката, знаел, че прибалтийските републики ще искат независимост”. През 1990 г. икономиката на Съюза бе в криза, последица от необмислените реформи на Горбачов, и тогава и други съюзни републики започват да обявяват независимост.
На 12 юни 1990 г. Русия обяви държавен суверенитет. На 20 юни декларация за независимост приема Узбекистан, на 23 юни - Молдова, на 16 юли - Украйна, на 27 юли - Беларус. После тръгва каскадата на суверенитетите вътре в РСФСР. Нещата стигат дотам, че на 26 октомври 1990 г. Иркутска област също обявява независимост.
През това време Горбачов се прави, че нищо особено не е станало. За него първият тревожен “звън” идва от 4-тия конгрес на народните депутати на СССР (17-27 декември 1990 г.). Преди започването на конгреса народната представителка Сажи Умалатова поискала първа точка от дневния ред да бъде искане на недоверие на президента на СССР, като заявила: “не курсът трябва да се сменя, а и курсът, и държавният глава”.
Аз си спомням словото на Умалатова (бях на конгреса като гост). Повечето депутати в залата слушаха с уплах думите на Умалатова. И как иначе, всичко това бе истина, но за него се мълчеше, а изведнъж то се чува от трибуната на кремълския Дворец на конгресите. Ситуацията спаси Анатолий Лукиянов, председател на Върховния съвет на СССР и верен съратник на Горбачов. Той не позволи никому да се изкаже по предложението на Умалатова и го постави на поименно гласуване.
“За” гласуваха 426 души, “против” - 1288, 183 депутати се въздържаха. И беше съвсем естествено, тъй като дотогава единствено председателят на КГБ Владимир Крючков разполагаше с информация за предателската политика на Горбачов. Само че Крючков избра да не подкрепи предложението на Умалатова, въпреки че добре знаеше, че на 23 февруари 1990 г. събранието на представителите на централния апарат на КГБ на СССР изпратило писмо до Горбачов, че ако не се вземат спешни мерки за стабилизиране на ситуацията, СССР го чака катастрофа. Затова Крючков, като началник на КГБ, бе просто длъжен да попита президента защо неглижира писмото на чекистите.
Крючков също така знаеше добре, че през януари 1990 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър отбелязал: “Обстоятелствата са такива, че Горбачов няма да оцелее... И не защото ще го изхвърлят с дворцов преврат, а защото улицата ще поиска това”. Обаче Крючков предпочете да мълчи...
Следващият “звънец” за Горбачов удари по време на априлския пленум на ЦК на КПСС през 1991 г., на който присъствах и аз като член на ЦК. В изказванията след доклада на новия председател на Министерския съвет на СССР Валентин Павлов се чуха остри критики към Горбачов. Той не издържа и подаде оставка. Само че горбачовистите поискаха прекъсване и организираха подписка в подкрепа на генсека. След прекъсването пленумът гласува да не се разисква заявката на Горбачов. Така политическият Буратино остана на власт.
Напомням, че през март 1991 г. по молба на експрезидента на САЩ Дж. Буш, в СССР дойде експрезидентът Ричард Никсън за да направи инспекция. Неговото заключение, изпратено в Белия дом, бе неутешително: “Съветският съюз е уморен от Горбачов”.
Това бе точна диагноза.
Горбачов знаеше за нея и започна трескаво да готви оставката си.
На 15 май 2001 г., в интервю за в. “Комерсант-власт”, за това разказа Валерий Болдин, бивш ръководител на апарата на президента на СССР. Според него Горбачов още през 1990 г. “се почувствал извън играта...” Той бил сломен. Опитал да направи сполучлив ход при провалена игра. “Разбрах го чак след като в качеството си на ръководител на апарата на президента, започнах да получавам невъобразими сметки за доставените му продукти... най-вече деликатеси и напитки - понякога с кашони. Запасявал се е. За черни дни. После ми позвъни и ме помоли да сложа в ред личните му дела...”
И така, през август 1991 г. креслото на Горбачов се превърнало в нагорещен тиган. Разбрал, че през септември 1991 г. е планиран конгрес на КПСС, който трябва да го отстрани от длъжността генсек на ЦК, а после Конгресът на народните депутати на СССР да го лиши от президентството и да му потърси наказателна отговорност за извършените престъпления като цяло.
Горбачов не би могъл да приеме такова нещо. Недопустимо било провеждането на конгреси и най-вече на КПСС. Обаче нямал официален повод да постави партията извън закона. Необходима била огромна провокация, която да сложи кръст на КПСС, КГБ и народните депутати на СССР.
С такава цел бил направен т. нар. августовски пуч през 1991 г. - организиран от Горбачов и с помощта на Крючков. Тогава в Съюза мнозина очаквали да се случи подобно нещо.
На 11 февруари 1991 г. московските чекисти ме поканиха на среща. Интересуваше ги кървавата провокация в телевизионната кула във Вилнюс, организирана в нощта на 13 януари 1991-ва от президента на СССР Горбачов и началника на сепаратисткия Върховен съвет на Литва Ландсбергис. В тази провокация загинаха 14 души, а Литва успя да ликвидира остатъците от контрола на Кремъл и да подготви съответните структури за завземане на властта.
В този период аз бях член на ЦК, 2-ри секретар на Компартията на Литва / КПСС и депутат от Върховния съвет на Литва. Затова бях наясно и с някои тайни кроежи на Горбачов и Ландсбергис. На въпроса на чекистите “Какво да чакаме занапред?” аз отговорих: “Провокация от съюзен мащаб, която да удари по авторитета на КПСС, КГБ и армията!”.
Моите предположения за готвената от Горбачов провокация с ГКЧП по-късно бе потвърдена от Михаил Полторанин. В интервю за “Комсомолска правда” (18 август 2011 г.) той заяви, че ГКЧП бе огромна провокация на президента на СССР.
В същото интервю Полторанин съобщава, че Елцин и Крючков оказвали активно съдействие на Горбачов за организирането на т. нар. августовски пуч. Освен това Полторанин отбелязва, че в навечерието на “пуча” Елцин често разговарял с Горбачов.
Поведението на нашите герои след “пуча” свидетелства за предварителния им сговор.
Не е случайно, че тогава Горбачов безропотно позволи на Елцин да издаде редица укази, които превишават конституционните пълномощия на президента на РСФСР и са насочени към неправомерно присвояване на съюзната власт.
Няма съмнение, че Горбачов в този период вече си бил поставил задачата да тикне СССР към разпад, което ще му подсигури безопасно бъдеще. Според него през декември 1991 г. било най-точното време да сложи точка на историята на СССР.
Сега ще прекъсна и ще мина към анализа на друга поредица от събития, която също води СССР към беловежкото споразумение.
Елцин. В името на властта
Тази поредица от събития е свързана с Борис Елцин.
Като начало ще цитирам описанието, което му даде неговият най-близък бивш съратник Михаил Полторанин в интервю за сп. “Фонтанка.ру” (8 декември 2011 г.). На въпроса каква роля е изиграл Елцин за подготовката на Беловежкото споразумение, Полторанин отговаря така: “Решаващата роля изигра Елцин. Той за нищо не съжаляваше. На него му беше все едно дали ще оглавява демократична държава, или пък фашистка, каквото и да е - само да е на власт. Само и само да бъде извън контрол. Допаднаха си с Горбачов, защото и той, общо взето, хулеше всичко, и те само се правеха, че се борят един с друг. Всъщност нямаше борба между тях! Те буквално се договаряха на тъмно”.
По-нататък Полторанин казва: “Елцин прекара почти четири часа при Горбачов преди пътуването за Белорусия. Него го чакаха Гайдар, Шахрай и  Бурбулис. Групата се събрала, а Елцин още приема последни наставления от Горбачов преди Беловежката гора. После подскочил: “Трябва да тръгвам, ще се видя с Кравчук!” А Михаил Сергеевич отвърнал: “Ти, виж там, поговори с него”.
На 17 март 1992 г. президентът на Украйна Л. Кравчук дава интервю на московската журналистка К. Волина, и казва, че Елцин долетял във “Вискули” със съгласието и по поръка на Горбачов, който искал да знае какво ще отговори Кравчук на три въпроса. Ще ги цитирам така, както са изложени в книгата на Кравчук “Our goal – a free Ukraine: speeches, interviews, press-conferences, briefings” (“Наша цель – свободная Украина: выступления, интервью, пресс-конференции, брифинги”). Kravchuk, L.M. Kiev: “Globus” Publishers, 1993.)
Елцин казал на Кравчук: “Искам да знаете, че тези три въпроса не са мои, а на Горбачов, вчера говорих с него и ги задавам от негово име. Първият: съгласни ли сте с проекта на договора? Вторият: трябва ли той да бъде изменян или поправян? Третият: можете ли да го подпишете? След като отговорих с “не” на трите въпроса, той ме попита: “Какъв е изходът?” По думите на Кравчук, Елцин отговорил, че в такъв случай и той няма да подпише новия съюзен договор.
Ето така Кравчук, който през 50-те години бил член на бандеровската “рота на специалните младежи”, после бил внедрен в комсомолските и партийните органи на Украинската ССР, ударил смъртоносно СССР.
В потвърждение на този епизод от биографията на Кравчук предлагам на читателите да се запознаят с книгата на Юрий Тараскин “Война след войната. Спомени на контраразузнавача” (М.: изд. “Кучково поле”, 2006). Тараскин бил сътрудник на “Смерш” и няколко години работил “под прикритие” в ръководството на ОУН-УПА (забранена в Руската федерация Украинска въстаническа армия - УПА, партизанска армия на Организацията на украинските националисти в бандеровското движение, въоръженото й крило е ОУН (б). Основана е през октомври 1942 г., активно действа от пролетта на 1943 г. на териториите в състава на райхскомисариата Украйна и румънската Транснистрия/Приднестровие. - Бел. пр.).
Нека се върнем към Б. Елцин. В Свердловск инженер-строителят Елцин, “по убеждение” встъпил в КПСС, бил прочут с това, че е “готов на всичко, но да изпълни задачата, поставена от партията”. Като станал първи секретар на областния комитет, Елцин незабавно осъществил отдавнашното решение на Политбюро на ЦК на КПСС за събарянето на Ипатиевия дом (мястото, където е разстреляно царското семейство през 1918 г.). Предшествениците на Елцин по служба така и не го направили.
През юни 1985 г. Елцин, първият секретар на Свердловския областен комитет на КПСС, станал секретар на ЦК на КПСС. Неговата твърдост и решителност харесали на Горбачов и на Лигачов, “вторият” в партията тогава, и Елцин бил “изпратен” в Москва, за да “въведе ред” след консерватора Гришин.
Елцин без колебание свалил от длъжност 22-ма първи секретари на московски районни комитети на КПСС, други довел до самоубийство, а някои - до инфаркт. На пръв поглед, имало причини, но Елцин сменял свалените секретари, воден от принципа “преоблякъл се Илия...”
Самочувствието на Борис Николаевич не било по-малко от това на Михаил Сергеевич и скоро го подвело. През октомври 1987 г., на пленума на ЦК на КПСС, Елцин си позволил да критикува дейността на Политбюро и Секретариата на ЦК на КПСС. Изказал също и загриженост по повод непремереното “славословие на някои членове на Политбюро по адрес на Генералния секретар”.
Изказването на Елцин на пленума на ЦК на КПСС било хаотично и невпечатляващо. Но по думите на Горбачов, той “хвърлил сянка на съмнение върху дейността на Политбюро и Секретариата, и на обстановката в тях”, а за такива неща в КПСС наказват.
Аз самият имам такъв горчив опит. През 1981 г. отправих критика, възможно най-обтекаема, към Вилнюския градски комитет и ЦК на компартията на Литва по въпроса за осигуряване на по-висока производителност на труда. В резултат незабавно бях изпратен на двегодишно обучение във Вилнюската висша партийна школа с цел “повишаване на марксистко-ленинското ниво”. Изпратиха ме в групата на инструктори за селските районни комитети на партията, въпреки че съм с висше техническо образование и бях секретар на районния комитет по икономиката в големия Ленински райком на компартията на Литва във Вилнюс.
Борис Николаевич бил освободен от длъжността първи секретар на Московския градски комитет на КПСС и назначен за първи зам.-председател на Министерството на строежите на СССР. Обаче, както винаги, на съветските граждани не било съобщено по какви причини Елцин бил освободен от длъжност.
Засекретеното изказване на първия секретар на Московския градски комитет на КПСС, направено пред октомврийския пленум, било добре дошло за неговия привърженик, редактора на в. “Московска правда” Михаил Полторанин, който подготвил вариант на Елциновата реч, която нямала нищо общо с онова, което говорил на пленума на ЦК на КПСС.
В тази реч талантливият журналист вложил всичко, което сам би искал да каже пред пленума.
И това се превърнало в откровението, което съветските хора отдавна очаквали в периода на т. нар. застой. Полторанин направил фотокопия на речта на Елцин и тя плъзнала по страната със скоростта на горски пожар. Скоро Борис Николаевич вече бил приеман за народен защитник в очите на хората, несправедливо наказан от кремълските партократи.
Не било изненадващо, че през март 1989 г. Елцин е избран за народен депутат  на СССР. На 1-вия конгрес на народните депутати на СССР (май-юни 1989 г.), благодарение на депутата А. Казанник, който му отстъпил мандата си, станал и член на Върховния съвет на СССР и като председател на един от комитетите на Върховния съвет, влязъл в състава на президиума на Върховния съвет на СССР.
В този период американските съветолози се заинтересували от Елцин.
В съветския “архивен шкаф” те изнамерили една стара заплетена идея и решили да я реанимират с помощта на изпадналия в немилост руски политик. Липсата на руска компартия в СССР имала просто обяснение - в монолитния Съюз не бива да се създават втори, равен по сила, политически център. Това би заплашило с разкол и КПСС, и Съюза. Но с появата на харизматична фигура като Елцин американците получили възможност да осъществят плана за създаване на такъв втори политически център в СССР.
През септември 1989 г. някаква организация, може би по проблемите на СПИН, поканила народния депутат на СССР Елцин в САЩ да чете лекции. Много странно - бившият строител Елцин и СПИН... Нито Горбачов, нито Държавният комитет по сигурността били обезпокоени. В САЩ Елцин прекарал девет дни, в рамките на които изнесъл може би няколко лекции, като за всяка получил по 25 000 долара.
Трудно е да се каже какви точно били лекциите, понеже съветският гост през цялото време на визитата бил в постоянно, меко казано, “немощно” положение. Обаче препоръките, които му внушили американските експерти, запомнил добре. Те били прости и твърде привлекателни - Русия да се обяви  за суверенна, да се въведе президентска институция, и той да стане президент.
За всичко това разказва същият М. Полторанин в интервю за “Комсомолска правда” (9 юни 2011 г.) под заглавие “Кой доведе Елцин на власт?” Полторанин заявява в интервюто, че “идеята за президентство Елцин е донесъл от Америка още през 1989 г. В САЩ отделяли много внимание на работата с нашите политици. А пък Елцин бил силно податлив на влияние”.
Отбелязвам специално, че ЦРУ внимателно опекунства за Елцин по време на визитата му в САЩ, и докладва на новия американски президент Дж. Буш-старши, че Елцин ще даде на Щатите повече, по-бързо и по-сигурно, отколкото Горбачов.
Ето защо Буш първоначално заложил на Борис Николаевич, а не на Михаил Сергеевич.
следва