Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 1 (2018) СТЕНИТЕ НА СРАМА

СТЕНИТЕ НА СРАМА

Е-поща Печат PDF

След поредната изцепка на американския президент Доналд Тръмп относно Ерусалим администрацията му засвири отбой, опитвайки се да успокои противниците на неговото решение в полза на Израел. Постоянният представител на САЩ в ООН Ники Хейли каза, че въпросът за Ерусалим ще се реши чрез преговори между палестинци и евреи, а не от американците. Френският президент Еманюел Макрон оправда решението на Тръмп с желание да даде тласък на израелско палестинските преговори. Обаче по-паметливите си спомнят за „историческия пробив”, постигнат в израелско-палестинските отношения от нобеловите лауреати Ицхак Рабин и Ясер Арафат, първият от които беше министър-председател на Израел, а вторият - лидер на Организацията за освобождение на Палестина (ООП или „Ал Фатах”). Рабин беше убит не от палестинци, а от еврейски националисти, а Ясер Арафат почина със съмнение за отравяне.
В момента „преговорите” се водят с ракетни удари от Газа и авиационни и сухопътни операции от страна на Израел. Неотдавна Белият дом сведе претенциите си относно Ерусалим до Стената на плача, която трябвало да остане в Израел. Ами ако някой, позовавайки се на Стария завет, поиска от евреите да се върнат в Египет?..
Така или иначе, поне от гледна точка на еврейската държава, историческите аргументи относно еврейската принадлежност на Ерусалим се трансформираха в политически. При това нито привържениците, нито противниците на тази концепция се ръководят само от морални и международно правни съображения. Диктатори, които погазват човешките права и потискат, или направо избиват малцинствата в собствените си страни,
оплакват лицемерно участта на палестинския народ.
А той далеч не е единственият без държава. Нищо ново под слънцето.
Месец, след като от Сараево нашият премиер напомни на приятеля си Ердоган, че и ние можем да имаме исторически претенции за местата, до които е стигнал Симеон Велики, „Тайпи” призова за актуализиране на Лозанския договор от 1923 г. Той визира факта, че договорът е подарил на Гърция десетки острови в Егейско море, намиращи се на километри от турското крайбрежие.
Кемалистите в Турция смятат Лозана за голям успех на Ататюрк и Иньоню,
но Ердоган ги квалифицира като „двама пияници”, които без бой са подарили на гърците турски територии. Обаче Лозанският договор визира и турско-българската граница, затова в нашето Министерство на външните работи (МВнР) изведнъж заподозряха турския президент в териториални претенции и към България.
Ревизионистичният уклон на Ердоган не е от вчера, само че преди него искания за ревизия на Лозана и заличаване на направеното от Ататюрк са отправяли „външни страни”.
В статията „От Севър до Лозана” (в. „Джумхуриет”, 15.12.2017), Мерич Велидедеоглу разказва за заключителното заседание на смесената парламентарна комисия Турция-ЕС, в Страсбург, през 2005 г. След като било подчертано, че от гледна точка на днешния ден Лозанският договор е нереалистичен, френският парламентарист Ж. Тубон, гледайки в очите турските парламентаристи, ги предупредил: „Вие вече приемете Севър!” Става дума за
Севърския мирен договор от 1920 г., който предвижда създаването на отделна кюрдска държава,
включваща територии от Югоизточна Турция, Северна Сирия, Иран и Северен Ирак. За този договор ще напомни и гръцкият министър на отбраната Панос Каменос, когато Ердоган за първи път поставя под въпрос Лозанския договор: „Тогава нека да върнем Севър!”.
Ето докъде може да доведе заиграването с международните договори. Тоест, искайки ревизия на Лозана, Турция може да получи Севър!
При визитата на Ердоган в Гърция през декември 2017 г., президентът Прокопис Павлопулос (изтъквайки, че е професор по право) заяви на госта, че
в правния мир няма такова нещо като ревизия на международните договори.
И че Лозана не подлежи на дискусия. „Аз не съм професор по право, но познавам добре политическото право”, отвърнал Ердоган. По този повод Мерич Велидедеоглу отбелязва с ирония: „Прав е: ако Павлопулос е професор, Ердоган пък има титла доктор.”
Напомняме, че Ердоган е „почетен доктор” на десетки турски университети и на още няколко в чужбина. А университетът в родния му град Ризе дори носи неговото име. В това отношение Бойко Борисов може само да му гълта праха с докторското си звание от Академията на МВР. Въпреки че на лекцията, която изнесе в УНСС пред преподавателите и чуждите посланици, го представиха като „доктор по психология”, докторатът му всъщност е озаглавен „Психо-физическата подготовка на оперативния състав”...
Както и да е, да се върнем към въпроса за ревизията на Лозана и
похода срещу ататюркизма,
започнал с идването на власт на ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР).
Мерич Велидедеоглу напомня, че още през 2003 г. европарламентаристът А. Оосландер призовал за заличаване на стореното от Ататюрк и на самия ататюркизъм от цялото битие на Турция, започвайки от конституцията. През 2007 г. депутатът от ПСР Зафер Юскюл ще поиска същото. И вече през 2016 г., в прочутия си ферман „Разруха”, съпругата на президента, Емине Ердоган, ще обяви: „Премахнахме 90-годишната разруха в Турция!” Тоест открито, без никакво стеснение, тя
квалифицира като „разруха” светското, съвременно устройство на правовата държава.
На фона на „смешния плач” на Анкара за „палестинските братя” и окупирания от израелците Източен Ерусалим, който Ердоган обяви за мюсюлманската „червена линия”, журналистът Арслан Булут публикува във в. „Йеничаг” (16.12.2017) любопитен коментар - „Пенсионираните магарета и диктаторите”. В първата част авторът преразказва журналистически репортаж на свой колега относно трогателните грижи към магаретата, използвани за сметоизвозване в околия Артуклу, вилает Мардин. Тесните калдъръмени улички на градчето не позволявали да влязат нито сметоизвозващи машини, нито дори каруци, поради което боклукът се извозвал в кошове на гърба на около 40 магарета. Наскоро общинарите организирали трогателно „изпращане в пенсия” на три от магаретата, като ги почерпили с тави с плодове. Лично кметът заявил пред участниците в церемонията, че пенсионираните дългоухи ще бъдат настанени в общинския обор и няма повече да работят до края на дните си.
Сравнявайки условията на „пенсионерите” в този „магарешки рай” с онези, при които живеят двукраките пенсионери в Турция, Арслан Булут стига до заключението, че е за предпочитане да бъдеш пенсионирано магаре.
Двукраките български пенсионери, този „кофти матриял”, могат да завиждат не само на магаретата в околия Артуклу, а и на уличните псета в България, за които се строят приюти. На последните не им се налага да си броят стотинките, за да си плащат тока, отоплението, водата, данъците и лекарствата... Нито пък да се редят в магазините за втора употреба, където за два лева можеш да си купиш сако, а за четири-пет лева, цял костюм... На всичко отгоре тези рогачи трябва да благодарят и да гласуват за партията ръководителка, понеже още не ги е обявила за основна пречка по пътя към евроатлантическата интеграция на България и утвърждаването й като център на стабилността на Балканите. Въпреки това управляващите им намериха цаката, въвеждайки мораториум върху заплащането от НЗОК на най-новите лекарства за раково болни, но
бурята по въпроса още не е приключила...
За всички тези „добрини” българите трябва да благодарят на политическия, балкански и европейски гений Б. Борисов, макар самият той да не знае кое от неговите решения ще е последно. Едно е сигурно: Бойко не е диктатор, или поне не е диктатор с размаха на Ердоган, ако и да командори ГЕРБ и държавата като бащина мошия.
Като стана дума за диктаторите, Арслан Булут разказва следния анекдот. Детето на един диктатор се примолило на баща си да му даде пари, а пък той казал, че е зает и го препратил към майка му. Майката, която била гневна на мъжа си, извадила пачка пари и запитала детето за какво ще ги изхарчи. „Ще ги хвърля на селяните”, отвърнало то. „Ако искаш да ощастливиш само селяните, хвърли им тези пари. Но ако искаш да зарадваш цял народ – хвърли баща си!”, отвърнала гневната съпруга.
Помислете си само колко източни диктатори са се закахърили за съдбата на палестинския народ и на Ерусалим, който палестинци и евреи не могат да разделят. Казусът Ерусалим не заслужава ли и
една „Стена на срама”,
подобна на „Стената на плача”? А защо да е само една, а не по една във всички столици на замесените държави - източни и западни, мюсюлмански и християнски, монархически и републикански?
Всъщност Ерусалим, и по-специално западната му част, отдавна е признат за столица на еврейската държава. Дори широко рекламираното от Анкара решение на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), прието на извънредната среща на върха в Истанбул, визира само Източен Ерусалим. Никоя от страните участнички не изяви готовност да изпрати войски в прословутата „Ислямска армия”, създадена преди години по инициатива на Турция и Саудитска Арабия.
От това „Ислямско НАТО” не излезе дори една осъдителна декларация
срещу решението на Тръмп да признае Ерусалим за столица на Израел. И въпреки че Ердоган квалифицира Израел като „окупаторска и терористична държава”, търговията с него си продължава. Нещо повече, за 14-те години управление на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), обемът на външната търговия между Турция и Израел е нараснал четири пъти.
Според турския печат, в момента се водят преговори за прокарването на газопровод, който ще пренася природен газ от находищата в териториалните води на Израел и тези край Кипър, до Турция. Министърът на отбраната на Израел е заявил, че това никога няма да стане, но
в политиката не съществува „никога”.
Ето защо срещу 20 милиона долара обезщетения, изплатени от Израел на близките на загиналите турски граждани на кораба „Мави Мармара”, Анкара размрази отношенията си с еврейската държава. При това споразумението за тези компенсации е подписано през юли 2016 г. от посланиците на двете страни в Ерусалим и Анкара. Не в Тел Авив, а в Ерусалим!
Доколкото ни е известно, решението на САЩ за признаване на Ерусалим като столица на Израел е прокарано в американския Конгрес много преди Тръмп да го огласи. Няма ли някой в САЩ да възкликне: „Не ме изкушавайте, лицемери!”
И мюсюлманските страни не са единни в позицията си
за Ерусалим.
Египет и Саудитска Арабия поддържат приятелски отношения и със САЩ, и с Израел. А гореспоменатата „Ислямска армия”, оглавявана от Саудитска Арабия и Турция, не оставя никакво усещане за готовност да воюва с Израел заради „палестинските братя”.
„Какво стана с ислямската армия?”, пита Ахмет Такан от страниците на в. „Йеничаг” (12.12.2017). Учредена по времето на премиера Ахмет Давутоглу в столицата на Саудитска Арабия, тя дойде на дневен ред като алтернативна сила. И първото изявление относно нейното основаване бе направено през декември 2015 г. от тогавашния министър на отбраната на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман, който в момента, като престолонаследник, води борба с корупцията сред своите роднини. Принц Салман заяви, че коалицията ще се бори не само с ИД, а с всички терористични групи: първо, с онези, които вредят на ислямския свят, а след това и с болестта екстремизъм, която влияе на цялата международна общност. В Рияд, според него, трябваше да има един оперативен център, който да подкрепя и координира усилията на много слоеве от ислямския свят в борбата с тероризма.
„На пръв поглед, основана с участието на 34 страни, тази армия проведе през март 2016 г. военно учение с „гръмко” название. И Турция беше изпратила там войски. Но нали до днес не сме били свидетели на борбата на тази армия нито с удавилите в кръв и сълзи мюсюлманския регион ПКК/YPG, нито с ИД!.. Искам да привлека вниманието към сбирката, която Ислямската армия проведе в навечерието на решението за Ерусалим, взето от Тръмп. Броят на членовете й се увеличи на 41, а встъпително слово на сбирката на министрите на отбраната на 40-те страни членки на коалицията, осъществена на 26 ноември (Турция я представляваше министърът на националната отбрана Нуреттин Джаникли. Катар не участва), произнесе (в качеството на домакин) престолонаследникът и министър на отбраната на Саудитска Арабия принц Мохамед бин Салман. Посочвайки, че на тази сбирка ще се заяви силна воля по въпроса за борбата с терора, Бин Салман казал: „Ще изтрием от лицето на земята и ще изхвърлим терора”.
Много любопитно е, че един ден преди срещата в някои вестници бе публикувана
цяла страница реклама във връзка с нея.
Докато след учредяването й през декември 2015 г. за тази сбирка на Ислямската армия в турския печат нямаше известие.
Главата ми човърка следният въпрос: защо тази коалиция сега не пристъпва към действие?.. Най-малкото, не може ли след свършеното в Ерусалим да се приведе в състояние на бдителност? Не може ли да се вдигне по тревога? Защо от страните членки една след друга да не дойдат изявления „Готови сме да изпратим толкова и толкова сили на Ислямската армия”? Защо Реджеп Ердоган не се сети за Ислямската армия, свиквайки на извънредна среща Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), която не сме виждали до днес да е подписала някакво ефективно решение? Много трудно ли е да кажеш: „Нека Ислямската армия да се намеси като Ислямска сила на мира”? Погледнете членовете на коалицията Ислямска армия: Афганистан, Бахрейн, Бангладеш, Бенин, Обединените арабски емирства, Бруней, Буркина Фасо, Джибути, Чад, Мароко, Бряг на слоновата кост, Палестина, Гамбия, Габон, Гвинея, Гвинея Бисау, Катар, Коморският съюз, Кувейт, Либия, Ливан, Малдивите, Малайзия, Мали, Египет, Мавритания, Нигер, Нигерия, Пакистан, Сенегал, Сиера Леоне, Сомалия, Судан, Саудитска Арабия, Того, Тунис, Турция, Уганда, Оман, Йордания, Йемен... Само да плюнат, и ще удавят Израел. Но реалността е тъжна!..”
Това е положението: въпреки всички протести на мюсюлмани пред американските и израелските посолства, палестинците трябва да решат проблемите си сами.
Известно е как завършиха по-рано мирните преговори с Израел. Прословутата ислямска солидарност е един мит, от който народът на Палестина трябва да се отърве час по-скоро. Още повече, че не всички палестинци са мюсюлмани, още по-малко ислямски фанатици.
В гореспоменатото „Ислямско НАТО”, междувпрочем, не са включени Иран, Ирак и Сирия. А те, заедно с Русия, изнесоха борбата срещу финансираната и въоръжавана от Саудитска Арабия, Катар и Турция терористична организация „Ислямска държава”. Тоест, от другите ислямски държави ги разделя дори борбата с тероризма.
За обикновените хора войната може да е престъпление, но за производителите и търговците на оръжие тя е примамлив пазар, а оръжейната търговия е изгоден бизнес. Ето защо трябва да се строят не гранични огради, или „Стени на плача”, а „Стени на срама”. Въпреки че както са казали древните римляни „Срамът, обидата вредят, когато се чувстват”.