Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 8 (2018) БЪЛГАРСКОТО ВЪЗМЕЗДИЕ

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗМЕЗДИЕ

Е-поща Печат PDF

Българските европоиди, „честните и патриотични” олигарси и цялата банда от възторжени и недоучени глобалисти и джендър агитатори, след цяла поредица интелектуални поражения - случаят “Главчев”, Истанбулската конвенция, атаките срещу проф. Иво Христов, неизбродимото тресавище на корупцията и цялата отвратителна и смърдяща обществена обстановка, която ражда всеки ден най-малко по едно убийство, се сдобиха с нов претекст за словоблудство, с което отново доказват своята пълна обществена непригодност.
Става дума за Народния съд отпреди 74 години.
Повод за това даде следното изречение: “Правят се, че не разбират, че Народният съд от 1945 г. е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие”, записано в нарочната декларация на ИБ на БСП по повод Луковмарш. Последва шумна политическа атака от страна на властващото мнозинство. Несъразмерната и невъобразима врява бе до такава степен подозрителна, че само който не го мързи да мисли, не се досети, че целта е да бъде отвлечено общественото внимание от нещо много по-навременно и важно. Без да навлизаме в неизбродното тресавище на темата, смятаме, че кучето е заровено някъде в нивата на неудобните въпроси, зададени от упор от президента Румен Радев към министър-председателя Борисов.
Затова пък сме направо озадачени от картината на една неразбория и дори паника, които се разразиха по етажите на “Позитано” 20. Оказа се, че въпросното изречение принадлежи на зам.-председателя на Народното събрание Валери Жаблянов, същият и зам.-председател на БСП и член на ИБ, което иде да ни подскаже, че той е авторът на декларацията. Тя пък, както се оказа, е била публикувана “без ръководството да я види”! Междувременно въпросното изречение бе изтрито по нечие указание, но и така не стана ясно дали защото е преценено, че е непълно по смисъл, или пък невярно по съдържание.
Валери Жаблянов засега остава на ясни, на твърди позиции, за което го поздравяваме. Надяваме се, че в името на политкоректността, която владее етажите на “Позитано” 20, няма да бъде принуден да се извинява. А че се търси козел опущения, е видно отвсякъде. Позоваването на декларация на БСП от 1991 г., с която партията се извинява на пострадалите от репресии комунисти и невинни, означава, че нищо ново не е научено през годините оттогава. Не е научено, че проявяваш ли слабост - ще те бият; отстъпваш ли - ще те преследват; предадеш ли - ще те опозорят! И че ако вкупом съгрешиш, вкупом непотребен ще станеш, както впрочем е записано още в светото писание.
И че няма да спрат да ти навират в очите не само Народният съд, не само “Народният дом на терора”, не само Белене и Ловеч... Ще те накарат да се съгласиш и с картата с черепите, и с Луковмарш, и с учебниците по история за 10-и клас, и с прелестите на Истанбулската конвенция... И накрая току-виж си признал за праведници дори детеубийците от Ястребино,  главорезите и кръвопийците, чиито имена преди това си позволил да бъдат изписани на т. нар. паметник на невинните жертви на комунизма пред НДК!..
А някъде в Балова шума, край Батулия, край Милеви скали, на Копривките в Родопите или в неизбордните дебри на Балкана и Средногорието ще броди несретен духът на мъчениците-герои, които си загърбил и забравил. Същите - заравяни живи, посичани с брадва, горени, бесени и разстрелвани, чиито имена устата ти, привикнала на политическа коректност, не смее и няма да посмее да изговори. Те имаха за броня на своята кауза вярата, че утре животът ще бъде по-хубав от песен, и в името на този живот пожертваха най-скъпото и неповторимото - своя собствен живот. Забравихте ли, че народът запя песни за тях?! И че това бяха песни от сърце и душа, защото народът насила не прославя. И не запява.
Какъв Народен съд, какви пет лева, ако имаш в актива си подвига на онези безоръжни ремсисти с пламнали очи и искрящи сърца, тръгнали на битка с въоръжения до зъби свят на кафявата чума? С нейните туземни усърдни, свирепи и жестоки помагачи!
Какво друго да ви кажем, освен - по-смело другари в борбата.
Постарахме се вместо вас да извадим основанията и аргументите за Народния съд, за международните фактори на онова не по-малко жестоко от днешното време. Прочетете ги. Може би ще ви впечатли политкоректния език на големия приятел на българския народ Уинстън Чърчил, на американския президент Франклин Рузвелт, на нашите гръцки съседи. Поучете се от тях, вижте как те говорят за главорезите и военнопрестъпниците, за т. нар. невинни жертви на Народния съд. Отделете от плявата на българомразието онова зърно на безспорната истина, която може да ви послужи. Битка е. А нали в битка се калява духът.

Да видим накратко за какво иде реч.
В началото ще отбележим, че Народният съд е българският Нюрнбергски процес – процес срещу българския фашизъм, нацизъм и хитлеризъм.
Българският народен съд е създаден с наредба-закон от 30.09.1944 г., като условие за сключване на примирие и на мирен договор на България със съюзните и сдружените сили. Това особено ясно проличава в преамбюла на мирния договор от 1947 г.
„Съюзните и сдружени сили, вземайки предвид, че България, като страна съюзник на Хитлерова Германия и участва на нейна страна във войната срещу СССР, Обединеното кралство, САЩ и другите обединени народи, носи своя дял отговорност за тази война...”.
Чл. 3 постановява и пояснява, че става дума и за отговорност към лица, „действали в полза на Обединените нации, или съчувствали на Обединените нации, или поради расовия им произход”.
Чл. 5 продължава: „България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване”.
Съюзниците имат предвид престъпления, извършени както в България, така и на територията на чужди държави (Гърция и Югославия).
Най-главните и отговорни лица са задържани от Червената армия при навлизането й в България.
На 5.12.1944 г. посланикът на СССР в САЩ А.А. Громико изпраща нота до Държавния секретар на САЩ Е. Стетиниус със следното съдържание: „По поръчение на съветското правителство имам честта да Ви съобщя следното.
След навлизането на съветските войски в България, от съветските органи за сигурност бяха задържани и арестувани няколко души, считани за виновни за въвличането на България във войната срещу Обединените нации. Тези лица подлежат на съд за своите престъпления.
Между задържаните са - членовете на регентския съвет: Богдан Филов, княз Кирил, ген. лейтенант Никола Михов, бившият министър-председател на България Б. Божилов, бившият министър Василев и др.
Понастоящем, във връзка със започването на съдебния процес срещу военните престъпници в България, българското правителство постави пред съветското правителство въпроса да му бъдат предадени задържаните лица, за да може да бъдат осъдени непосредствено в страната.
Съветското правителство не възразява на това предложение, направено от българското правителство, но то би желало да узнае и мнението на правителството на Съединените щати по този въпрос.
Аналогичен въпрос съветското правителство постави и пред правителството на Великобритания”.
На 15.12.1944 г. английското правителство дава своето съгласие относно предложението на българското правителство „регентите, министрите и другите подсъдими, провеждали и осъществявали вътрешния и външен курс на българското правителство, да бъдат изправени пред Народния съд в България”.
На 18.12.1944 г. подобно съгласие дава и правителството на САЩ.
Още през юни 1943 г. президентът на САЩ Франклин Рузвелт заявява: „Тези, които днес управляват България, не ще я управляват, когато войната завърши. Не само че те не ще я управляват, но ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства”.
Народният съд просто беше част от необходимото, за да се измие петното върху лицето на България от нейното сътрудничество с нацистка Германия. Каква тук „гавра със закона”, каква тук „законност” по нацистки!?
Подобни действия имаше във всички други европейски страни. Що се отнася до обвинението, че Народният съд е подигравка с съдебното право, ще напомним един интересен факт.
Идеята за съдене на хитлеристките военнопрестъпници и на техните помагачи възниква на съвещанието на министрите на външните работи на съюзените държави в Москва (октомври 1943 г.). В процеса на обсъждане английският външен министър Антони Идън надълго и нашироко започва да разсъждава за нуждата от създаване на „юридическа форма” за „законно” протичане на процеса.
На стр. 8
От стр. 7

Само бързата и решителна намеса на американския държавен секретар Кордел Хил спасява конференцията от затъване във формални дебати. „Тъй като въпросът за извършените престъпления е вън от съмнения – заявява Хил, – юридическата процедура само ще отнеме време, докато лицата, извършили престъпленията, трябва да бъдат наказани без забавяне”.
Съгласуваната от тримата министри декларация е изпратена за подписи на ръководителите на трите държави и е публикувана официално на 2.11.1943 г.
Тази декларация е потвърдена на Потсдамската среща на „тримата големи” в раздел VII от Съобщението за конференцията.
Колкото до самото отношение към подсъдимите, които били „каймакът” на българската нация, ще припомним изказване на Уинстън Чърчил за този „каймак”: „В продължение на моята политическа кариера тоя беден народ (българите) от трудолюбиви и честни селяни се възглавяваше от чужда на националните му интереси династия и се ръководеше от корумпирана и подкупна интелигенция”.
Ето как Чърчил оправдава англо-американските бомбардировки на България и главно на София: „Българите са грешен народ, който заслужава да му бъде преподаден строг урок... Англичаните не могат да търпят повече действията на тези български чакали”.
И тъй като Гърция и Югославия са страни-основателки на ООН и страни-победителки във войната, те следят внимателно какво става в България и открито предявяват териториални претенции към нея. Над нашата страна надвисва опасността от трета национална катастрофа.
Радио Атина, в предаването си от 27.02.1945 г. (19,30 ч вечерта), дава подробни сведения за посещението на гръцкия регент Дамаскинос в Солун и неговата реч пред гражданството, по обед, след пристигането му.
Напомняйки тържественото влизане на гръцката войска, начело с покойния крал Константин, в Солун през време на Балканската война, регентът изрази радостта си, че успява, след 32 години от първото освобождение, да поздрави населението на Северна Гърция с повторно освобождение. Той е натоварен да приветства македонското население и от името на краля.
Изказвайки своите адмирации за националната доблест на населението по време на окупацията, той изложи своята дейност за облекчение на положението в Източна Македония и Тракия. Застъпвал се е, колкото можал пред германците. След като прочита меморандума, който подал на 24.04.1942 г. до командващия германските войски в Гърция, за да протестира против нечуваните зверства на българите в Македония и Тракия, регентът Дамаскинос заяви: “Тогава това казах на неприятелите. Днес ще кажа на нашите приятели съюзници, че българската подлост не бива да се забравя от никого и никога. В един момент, когато героическа Гърция се справяше с две силни империи, България без бой навлезе в чисто гръцки земи и подложи населението на нечувани изтезания и жестокости с цел да побългарят тези най-чисти гръцки земи.
Наближава часът, когато Гърция със своите исторически права и в името на кръвните жертви, ще поиска от мощните съюзнически съдии възмездие и справедлива отплата за извършените жестокости. Не е възможно да се говори за снизхождение, когато цели населения, в мнозинството си гръцки, се тъпчат още от ботуша на неприятеля, на онзи неприятел, който оказа положителна помощ на държавите на насилието, а днес се представя като разкаян грешник и иска да бъде третиран като съвоюващ.
Ние искаме справедливост. Под справедливост разбираме прилагане на санкции спрямо нарушителите на договорите и на всички правила на морала и цивилизацията.
Така наречените българи пристъпиха с най-страшните жестокости да побългарят скъпи гръцки земи. Те заграбиха черкви, туриха ръка на частната собственост. Вземаха заложници и вършеха всички възможни престъпления.
Всички съюзници трябва да внимават, да бъдат предпазливи спрямо нахалните искания на българите да се смятат за съвоюващи на обединените народи”.
Накрая регентът Дамаскинос апелира към съюзниците да наложат санкции и обезщетения за всичко, което българите са извършили в Северна Гърция. Речта на регента е била прекъсвана с викове: “Към София! Искаме гръцка окупация на България!”
Не по-малко проблеми възникваха и с Югославия. Маршал Тито не искаше българската армия да воюва на югославска територия, всячески пречеше на признаването на съвоюващ статус за България и чак когато югославските партизани показаха, че не са равностоен противник на германските войски, и след личния натиск от Сталин, се съгласи на българското военно участие (споразумението в Крайова от 5.10.1944 г.), но с условието българската армия да не превзема големите градове, а да спира пред тях и да дава възможност първи, като освободители, да влязат югославските партизани. Даже Червената армия беше принудена да се съобразява с прищевките на Тито. Това особено пролича при Белградската операция.
Поведението на Тито не е случайно. То изразява не само патриотизъм и принципност, но е и продължение на западното отношение към България. В речта си пред парламента на 26 септември 1944 г. У. Чърчил отделя специално място на България. Той заявява: “Не можем да забравим многобройните жестокости и разорения, за които са отговорни българите както пред Гърция, така и пред Югославия. Някои от най-лошите военнопрестъпници са българи. Те могат да бъдат третирани като воюващи, що се отнася до Великобритания... Междувременно нека да вървят и да унищожават всички германци, които открият в неприятелските страни. Ние не ги искаме в земите на нашите съюзници. Това е единствената роля, която ще послужи на тях и на техните интереси и колкото е по-голяма вероятността, с която ще се нахвърлят върху германците, толкова е по-голяма вероятността да отвлекат вниманието от техните предишни престъпления”.
Това е присъдата на западните страни за ролята на България във Втората световна война и за политиката на българската управляваща прослойка като верен прислужник и помощник на нацизма в Югоизточна Европа.
Пак ще се позовем на големия български „приятел” У. Чърчил, от 18.07.1944 г. “Какво ще бъде мястото на България на подсъдимата скамейка, ще се види, когато нещастната и подла роля, която тя играе в тая война, се открие и народите на Югославия и Гърция чрез техните представители покажат на масата на примирието със съюзниците мрачната картина на делата на българската армия, извършени в техните страни от българите като жестоки лакеи на падналата нацистка сила... Народите трябва да бъдат съдени с оглед на ролята, която те играят... Българският народ трябва да бъде сурово наказан не само защото е германски съюзник, но и защото не е в състояние да предложи на световната история нищо друго освен посредствени политици, които през всяка нова генерация го водят към нови и нови провали” (реч по Би Би Си. Виж Евгения Калинова – Победителите и България. 1939-1945 г. Университетско издателство. София, 2004. Стр 33-34).
В избягване на третата национална катастрофа, в създаване на условия за запазване на териториалната цялост на България, се състои непреходното значение на победоносното народно въстание на 9.09.1944 г. и на Народния съд.
Българският принос във всеобщата война срещу световното зло е съществен и той спаси честта на България. Към началото на 1944 г. Народно-освободителната въстаническа армия (НОВА) включваше 11 партизански бригади и 37 отряда с 18 300 партизани и 200 000 ятаци. В съпротивата загиват 9 415 партизани и 20 000 ятаци. Без съд са убити 2470 души, арестувани са 60 345 души, от които: осъдени на смърт 1590, на доживотен затвор – 1 133, на различни срокове затвор – 7324, общо се е искало смъртно наказание за 12 461 души.
Новите „демократични” поборници твърдят, че „след 9.09.1944 г. комунистите започнаха систематично да унищожават цвета на българската нация... Избити бяха над 300 000 души, а над 200 000 са репресирани, изселени, натикани в затвори и концлагери”.
Изглежда, че творците на подобни дивотии са вманиачени по големите числа, без да знаят какво значат те.
Във всички войни, които води Третата българска държава, загиват общо над 220 000 души и това е отекнало в почти всяко българско семейство. Ако приемем числата на „мумиите”, цяла България се състои от репресирани семейства и представлява огромна гробница. Както е известно, такова нещо не е било, нито е отчетено. Всички призиви за издаване на поименен списък на репресираните след 9.09.1944 г. останаха глас в пустиня, тъй като тогава щеше да блесне цялата лъжа на новите поборници.
Официалните данни показват следното: за престъпления срещу народа, държавата и обединените нации са задържани 28 630 души, от които са дадени на Народния съд 10 000. От тях са осъдени на смърт 3 100. Може да е имало извънсъдебна разправа, но кой може да спре справедливия гняв на народа?!
Ако българските комунисти бяха дали простор на народния гняв, акумулиран над половин век, никакви морални проповеди на европоиди и протестъри нямаше да има. Защото помните ли началото на поемата „Септември” на Гео Милев:
Нощта ражда из мъртва
утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.