Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 9 (2018) Балканската шахматна дъска

Балканската шахматна дъска

Е-поща Печат PDF

Румъния – желаният съюзник на Русия във войната й против Османската империя (1877-1878 г.)

Пристъпвайки към войната с Османската империя, Русия се готви да я атакува от две страни – от Кавказ и от Балканите.
От военна гледна точка, този план има своето голямо преимущество, тъй като заставя Високата порта да раздели своите въоръжени сили на две части. А това щеше да отслаби в значителна сила тяхната съпротива на Балканския фронт, на който се отреждаше първенствуващо значение.
Този замисъл на руското командване наистина бе чудесен, но се натъкваше на едно голямо препятствие - докато на Кавказ Русия можеше за пристъпи веднага към незабавни военни действия, на Балканите това не можеше до стане поради липсата на непосредствен допир с Османската империя. Между двете воюващи държави стоеше една трета страна - Румъния.
Разбира се, за размерите на Русия като велика сила Румъния, появила се неотдавна на политическата карта на Европа (след обединението на Влашко и Молдова през 1859 г.), не представляваше особено препятствие. При нормални други условия тя просто би я прегазила и щеше да достигне до бреговете на Долния Дунав. Ситуацията през пролетта на 1877 г. обаче бе извънредно сложна – въпреки положените от страна на руската дипломация усилия, управляващите в Санкт Петербург не успяха да привлекат на своя страна нито една от останалите Велики сили. И Великобритания, и Германия, и Франция, и Италия, и особено Австро-Унгария й дадоха да разбере, че на повече от неутралитет не може да се разчита от тяхна страна.
От друга страна – една военна интервенция против Румъния веднага би предизвикало незабавна отрицателна реакция в Лондон, Париж, Берлин, Рим и Виена, което не само би попречило, но дори би направило и невъзможна проектираната война с Османската империя.
При така създалата се обстановка за Русия нямаше друг изход, освен да търси политически път за решаване на проблема с Румъния. Без съгласието на управляващите в Букурещ, тя също се лишаваше от каквато и да било възможност да води военни действия с Османската империя на юг от Дунава.
По това време обаче и Румъния се намираше в твърде деликатно положение. На споменатото сливане на Влашко и Молдова в Букурещ се гледаше само като на едно „малко обединение“ на румънския народ. За да се стигне до „великото обединение“, необходимо бе в пределите на новата държава да се присъедини и Трансилвания. Това толкова желано намерение обаче се натъкваше на твърде голямо препятствие - Трансилвания се намираше в границите на Австро-Унгария, която, като една от великите сили, по никакъв начин нямаше да позволи откъсването на тази област от нейните предели и включването й в състава на една малка балканска държавица, каквато по онова време наистина представляваше съверната ни съседка.
Това обстоятелство ясно се съзнаваше от управляващите в Букурещ. При положение, че за присъединяването на Трансилвания към Румъния не можеше да се разчита на нито една от другите велики сили, те нямаха друг избор, освен да чакат „по-добри времена“.
Но Румъния имаше да решава и друг един не малък проблем – премахването на своя васалитет от Високата порта, колкото и той да бе символичен, особено след обединението на Влашко и Молдова (1859 г.), когато начело на държавната йерархия стоеше признат от Европа княз, а управлението се осъществяваше от правителства, произлизащи от различни политически партии в страната.
Номиналната зависимост от Цариград пречеше в известна степен само от външнополитическа гледна точка. В Букурещ желаеха час по-скоро Румъния да заеме своето място на политическата карта на Европа като напълно независима държава, което да я направи пълноправен субект в международните отношения.
В Санкт Петербург бяха съвършено наясно с проблемите на малкия им съсед. Те им даваха основание да вярват, че има на какво да стъпят в едни преговори с него. Съвършено очевидно бе, че Русия нямаше да подкрепи искане за присъединяване на Трансилвания, тъй като това би довело до незабавен военен конфликт с Австро-Унгария и стоящата зад нея Германия. Подобен конфликт би направил безпредметен и дори немислим какъвто и да било ход за проектираната война с главния противник на Балканите – Османската империя.
Оставаше тогава другата алтернатива – да бъде удовлетворено искането на управляващите в Букурещ за признаване на румънската независимост. Този акт не би засегнал нито пряко, нито косвено интересите на нито една от великите сили. Щеше да пострада единствено Османската империя, на която обаче не само от Русия, но и от другите велики сили, се гледаше като на „болния човек“ в Европа.
Преговорите между Русия и Румъния за пропускане на руските войски през територията на малката балканска държавица не продължиха така гладко, както се очакваше в Санкт Петербург. Причината за това бе допълнителното искане, което бе поставено от руска страна - Румъния да отстъпи Бесарабската област, което би позволило на Русия да разшири своите владения до Долния Дунав и по такъв начин да се превърне в „дунавска държава“. При положение,че един излаз на Бяло море, дори и при спечелена война с Османската империя, изглеждаше твърде илюзорен, поради съпротивата на другите велики сили и особено на Великобритания, слизането на брега на р. Дунав придобиваше особено стратегическо значение за Русия, тъй като голямата река преминаваше през цяла редица държави, за да стигне до Германия и това именно й позволяваше да я превърне във важен политически фактор не само на Балканите, но и в Централна и Западна Европа.
Разбира се, това искане към Румъния не бе безвъзмездно: срещу подобно съгласие от нейна страна й се предлагаше съответна териториална компенсация – след войната да й бъде представена част от Добруджа, макар там да се намираше люлката на българската държава. До започването на войната с Османската империя обаче българска държава не съществуваше, поради което на Добруджа се гледаше като на територия на Османската империя.
В Букурещ бяха изправени пред тежката дилема: да избират между желаното и възможното. Макар и с голямо нежелание, румънската дипломация трябваше да подходи прагматично и да приеме предложението на Русия. Доколкото васалитетът от Високата порта тегнеше над северната ни съседка, тя освен съгласието за пропускане на руските войски през своя територия, предложи да участва и със свои военни сили в руската кампания на юг от р. Дунав, ако това по едни или други причини се наложи. За Русия това предложение бе добре дошло и преговорите приключиха на 4 април 1877 г.
В навечерието на обявяването на войната между Русия и Османската империя , Румъния побърза да прокламира своята независимост. Поради тази причина, ако за нас, българите, на Руско-турската война се гледа като на освободителна, в Румъния се счита като война за независимостта на страната.
Седмица след приключване на преговорите с Румъния Русия пристъпи към прехвърлянето на своите войски за балканския военен театър. Поради редица причини това продължи цели два месеца, докато те стигнат до брега на р. Дунав.
През това време военните действия между двете воюващи държави се водеха само на Кавказкия фронт, където Русия нямаше проблеми от подобно естество.
Как и по какъв начин руското командване реши да стъпи на българския бряг при гр. Свищов, фактите са добре известни, за да има нужда да се спираме на тях.
За нас е по-важно да отбележим, че след последвалите победни действия на Предния отряд на генерал Й. В. Гурко, из Северна и Южна България (стигна до Стара Загора!), войната изведнъж се затегна. Причина за това са последвалите неуспехи за превземането на гр. Плевен, където своевременно се бе настанил Осман паша с многохилядна армия. Без преодоляването на турската обсада на този град, руското командване се изправяше пред твърде неблагоприятни перспективи. Очевидно бе, че само със своите сили, Русия не можеше да се справи с изникналото препятствие. На дневен ред изникваше въпросът за прекратяване на военните действия, като руските войски бъдат изтеглени на север от Дунава до пролетта на следващата година. При това, без никакви гаранции за по-благоприятни условия във войната срещу османските войски. Вместо този твърде рисков вариант се предприе друг – да бъде поискана военна подкрепа от Румъния и Сърбия.
Първата вече предварително бе дала своето съгласие и значителни части от румънската армия, предвождани от самия владетел Карол, бяха съсредоточени към Плевен. Подеха се тежки сражения при Гривица и други околни селища.
Разбира се, в Букурещ се опитаха да използват затрудненото положение на Русия и евентуално да сложат ръка на земите в Северозападна България, и насочиха своите войски в тази посока. Обаче благодарение на последвалото падане на обсадата на Плевен (в края на ноември 1877 г.) тези намерения не бяха осъществени.
Обединените усилия на Русия и Румъния доведоха до преодоляване на османската обсада при Плевен и на практика осигуриха победата на руското оръжие над османските войски.
България получи своето Освобождение, а Румъния се ограничи само с придобиване на своята независимост. Нито педя земя от българските земи не мина под нейно владение.

Сърбия - излишният съюзник
на Русия във войната

Макар че редовните дипломатически отношения между Русия и Сърбия датират още от 1838 г., до началото на Руско-турската война от 1877-1878 г. не всичко между двете държави върви гладко, тъй като на сръбския престол се редуват две династии – на Обреновичите и на Караджорджевиците. Въпреки че произлизат от две противоположни групировки, във външната си политика и двете се стремят към една цел – търсене на руската подкрепа за осъществяване на националния сръбски идеал, формулиран през 1844 г. в известното „Начертание“ на Илия Гарашанин за превръщане на Сърбия в „Пиемонт на Балканите“.
Безпроблемното заграбване на Тимошкия край в края на 20-те и началото на 30-те години на 19 в. даваше основание съществуващият дотогава Белградски пашалък да се превърне в основно ядро на бъдещата Велика Сърбия.
Кога и в каква степен щеше да бъде реализирана тази налудничава програма, това никой в Белград не можеше да предвиди, тъй като обстановката на Балканите бе твърде неблагоприятна за западната ни съседка. И след Руско-турската война тя си оставаше васално зависимо от Високата порта княжество с всички произтичащи от това негативни последствия.
От друга страна, след загубата си във войната против Прусия от 1866 г., Австрия се отказа от своите напъни да търси излаз на море на запад и насочи погледите си на югоизток, към Османската империя, пред която стоеше малката сръбска държавица.
Опасността за Сърбия от Запад нарасна още повече след 1867 г., когато Австрия и Унгария се обединиха в една държава, което автоматично я нареди сред останалите велики сили в Европа.
В Белград си даваха реална сметка за създадената обстановка. Съзнавайки, че нямат нито икономически, нито военен потенциал да се борят с Двойната монархия, сръбските управляващи среди на свой ред насочиха своите погледи на югоизток с намерение за слизане в обозримо бъдеще на Беломорския бряг. За постигане на тази цел бе впрегната цялата държавна машина,като на преден план бяха изтикани отявлени адепти от рода на Милош Милоевич и Панта Сречкович, които чертаеха смело източните граници на сръбската държава до поречието на р. Искър в Северна България.
Твърде двойствено бе и отношението на сръбските управляващи към българите, които още се намираха под османско иго. Те не криеха желанието си да използват техните пориви за свобода за своите тясно егоистични цели: сещаха се за тях само когато се стигнеше до напрегнати отношения с Османската империя. По тези съображения те позволиха на два пъти формирането на български легии в Белград (1862 и1868 г.) и когато опасността от Цариград отминаваше, се разправяха по най-безцеремонен начин се разправяха с българските легисти. Тяхната позиция изигра и известна положителна роля, доколкото тя даде основание на Васил Левски да се откаже от лансираната от Г. С. Раковски идея за освобождението на българския народ чрез чети, формирани вън от пределите на българските земи – в Сърбия и Румъния, и да насочи своите усилия за пренасяне на центъра на борбата срещу османските поробители вътре в Българско.
Избухналото през 1875 г. въстание в Херцеговина и Босна даде надежди на Белград за известно реализиране на идеята за „Балканския Пиемонт“ с център Сърбия.
Въстанието обаче се проточи близо три години. През това време в България избухнаха две въстания – Старозагорското, през 1875, и Априлското – през 1876 г. За подкрепа на тези две въстания от Белград не си мръднаха пръста. Напротив, внушено бе на старите и уважавани от българската емиграция войводи Филип Тотю и Панайот Хитов също да се оттеглят от тези две въстания, което създаде немалко затруднения на българите.
Известен е случаят с Филип Тотю, поканен да оглави една голяма чета през пролетта на 1876 г., която да подкрепи проектираното въстание в България. Неговият отказ застави българските емигранти в Румъния да поставят начело на тази чета Христо Ботев. Този факт, от една страна, и преждевременното избухване на Априлското въстание, не позволиха на войводата да формира една по-голяма и по-добре въоръжена чета, за да окаже по-съществена помощ на въстаналия български народ.

Още не бяха угаснали пожарищата въстаналите български села, когато в отношенията между Сърбия и Османската империя възникна ново напрежение. Военният сблъсък между двете държави изглеждаше неизбежен и това застави управляващите в Белград отново да обърнат поглед към българите. Пристъпи се към мащабна акция за набиране на български доброволци.За кратко време бяха събрани над 3000 души, разпределени в различни военни формирования, командвани от сръбски военоначалници и българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю.
Разбира се, нито по броя, нито по въоръжението, нито по военната си подготовка тези доброволчески отряди можеха да се сравняват с редовната османска армия. Срещу нея не можеше да устои и самата сръбска държава. Затова още когато въстанието избухна (началото на юни 1875 г.), бе очевидно, че Сърбия ще загуби войната.
Разбира се, Русия се опита също да й подаде ръка, като изпрати главно военни съветници. Повече не можеше да си позволи, тъй като се излагаше на ответен удар от страна на Австро-Унгария.
При така стеклите се обстоятелства пораженията на сръбските войски срещу османските започнаха още от първите военни действия. Положението за сръбската армия стана особено трагично след тежкото поражение, което тя понесе при Джунис (17 октомври 1876 г.). Страната бе изправена пред военен погром и такъв неминуемо щеше да последва, ако Русия не се притече на помощ и не застави Високата порта да се откаже от по-нататъшни военни действия срещу Сърбия.
Разгромът на Сърбия бе недопустим за Русия, доколкото гледаше на нея като аванпост срещу австро-унгарските аспирации на Балканите. По-важното в случая бе, че не се допусна ликвидирането на Сърбия, макар и като васална на Османската империя държава. За Сърбия това бе истински шанс за нейното оцеляване. Ние, българите, нямахме този шанс когато избухна Априлското въстание.
Помощта на Русия, оказана на Сърбия през лятото на 1876 г., правеше западната ни съседка морално задължена на великата славянска държава. На практика това означаваше поддържането на най-добри приятелски отношения между двете държави и при нужда, когато това се наложи, Белград на свой ред да й окаже помощ.
Колкото и невероятно да изглежда, такъв случай изникна много по-скоро, отколкото можеше да се очаква от Санкт Петербург. Още при започване на военните действия срещу Османската империя на Балканите, Русия отправи апел за помощ от Румъния и Сърбия по простата причина, че и двете държавици бяха непосредствени съседки на империята. Както посочихме в статията за Румъния, ръководена от свои съображения, тя веднага откликна благосклонно.
Сърбия прие диаметрално противоположна позиция: под предлог, че още не била излекувала раните си от поражението във войната от 1876 г., тя отказа категорично подобна помощ.
Естествено, в Санкт Петербург бяха изненадани неприятно и приеха този отказ с разбиране: наистина, поражението, нанесено на сръбската държава, бе изключително тежко.
При все това, когато военните действия срещу османските войски се затегнаха при Плевен, от руска страна бяха отправени редица настоятелни искания към Сърбия за военна помощ. От Белград отговорът отново бе отрицателен, и отрицателен.
Тази позиция на западната ни съседка продължи до края на ноември 1877 г., когато най-сетне, проточилата се няколко месечна обсада на Плевен, бе преодоляна от руските войски, подкрепени и от румънските войскови части.
От тук нататък Русия вече нямаше нуждата от сръбската помощ.
В началото на декември 1877 г. обаче княз Милан Обренович IV изненадващо издаде прокламация за намесата на Сърбия във войната, което я правеше излишен съюзник на Русия.
Пита се защо? Нима само за няколко месеца западната ни съседка бе успяла да възстанови своите сили след поражението й от Османската империя? Очевидно не. Тогава защо?
В Белград бързо схванаха, че след падането на Плевен бъдещият победител във войната ще бъде Русия. При това положение, заставайки зад нея като съюзница, управляващите сръбски среди се надяваха и те да получат „нещо“ от победената Османска империя. Това „нещо“ не бе никак малко - бяха наточили зъби за всички земи на изток от р. Морава до долното течение на р. Искър. С оглед на това, вместо да насочат своите усилия за подпомагане на прехода на руските войски през Стара планина, те се заеха с неистова сила да „освобождават“ (разбирай, окупират) земите в Нишко и Пиротско, където присъствието на османските войски бе твърде слабо.
Подписването на Одринското примирие през януари 1878 г. предизвика твърде голяма тревога в Белград, тъй като в него нищо не се споменаваше за бъдещата съдба на Поморавието. Затова с голямо нетърпение се очакваше подписването на мирния договор. На 19 февруари / 3 март 1878 г. най-сетне и той бе факт.
На Сърбия бе предоставен Нишкият край, въпреки че участието й във войната не допринесе почти никаква полза на Русия. Вместо да благодарят на последната за предоставената й нова територия, която получаваха съвършено незаслужено, в Белград заеха позиция на „обидени“. Това, което ги раздразни най-много, бе не толкова фактът, че не получиха всички желани земи до р. Искър, колкото обстоятелството, че с мирния договор от Сан Стефано се създаваше една нова държава на Балканския полуостров, простираща се на изток от устието на р. Дунав при Черно море, до Албанските планини на запад, в което пространство влизаха всички земи, признати преди това от самата Османска империя със султанския акт от февруари 1870 г., провъзгласил автокефалността на Българската църква, за български.
За Русия Сърбия се оказа излишен съюзник във войната й с Османската империя, но за току-що освободената българска държава, тя се превръщаше един от най-опасните й съседи. Последвалите събития в края на 19 и началото на 20 в. (Сръбско-българската война от 1885 и Балканските войни от 1912-1913 г.) дойдоха да потвърдят тази за голямо съжаление тъжна констатация.