Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 13 (2018) Нова Зеландия – непозната и недостижима

Нова Зеландия – непозната и недостижима

Е-поща Печат PDF

Преди около 700 години няколко лодки с полинезийци от островите на Тихия океан откриват два големи острова, за които може би само са мечтали.
Снежни планини, гъсти гори, широки реки, пълни с риба, водопади по високи скални стени, зелени равни долини сякаш създадени за земеделие. Благословена земя без отровни влечуги и без хищници, ако не се броят орлите на Хааст, разперващи триметрови криле.
Двукраките хищници, които се заселили в този остатък от древен континент с непокътната флора и фауна, се казвали маори. Различните племена воювали помежду си и практикували т.нар. ритуално човекоядство. Вярвали, че като погълнат част от победения неприятел, ще поемат и неговите  умения, дух и сила.
Оръжията им били с нефритени върхове. Този полускъпоценен зелен камък е толкова твърд, че маорите го използвали за острие на сечива. С нефритените копия ловували кротките гигантски птици моа, чието месо било много вкусно... И така за две–три столетия популацията на безкрилата птица, висока 2,5 м и достигаща до 250 кг, останала от епохата на динозаврите, била унищожена.
Маорите изработвали за вождовете си „луксозни“ канута от иглолистното дърво каури, което изобщо не гние. Поваляли дърветата исполини не с брадвите от нефрит, а поддържайки в основата им огън. А когато се появили и белите заселници, с пожари и вече с железни брадви разкривали места за нови пасища на мериносовите овце, чиято вълна заминавала за индустрията на Нейно величество. Така горите на Нова Зеландия  намалели с  една трета.
На 13 декември 1642 г. европейците на свой ред открили двата острова в Тихия океан на 1600 км източно от Австралия.
Абел Тасман ги кръстил на известната в Холандия провинция Зееланд.
Капитан Джеймс Кук, един век по-късно, акостирал на брега на Нова Зеландия, не променил името, но издигнал английското знаме, отбелязал островите на картата и започнал колонизирането на благодатната страна.
През 19 век французите също се опитали да се намесят, даже основали едно селище в залива Акароа, на източния бряг, но въпреки жестокостите спрямо маорите, се оказали закъснели.
Колонистите заменили на свой ред търговците и вече водели преговори с главатарите на племената за изкупуване на земята и  присъединяване на островите към английската корона. Историческият договор, изгоден за англичаните,  бил подписан на 6 февруари 1840 г. на брега на река Уайтанги (Waitangi).
Днес тази дата е националeн празник!!! Но маорите не го тачат особено, явно  са били излъгани да харижат толкова евтино на англичаните земята, на която са живели цели пет века.
19 век е времето на колонизиране на Нова Зеландия. През 18 век белите заселници се установяват предимно на  Южния остров и съжителстват  мирно с маорите, дори приемат техни обичаи и начин на живот. Такива „бели  маори“ ги наричали и още ги наричат „пакеха“.
От своя страна, маорите доста бързо започнали да ползват благата на цивилизацията на заселниците: те заменили нефритените копия и томахавки с железни и бързо усвоили умението да боравят с огнестрелни оръжия и по-специално с мушкети (пушки). Маорите били храбри и умели воини. Племената воювали помежду си, но от време на време нанасяли поражения и на колонизаторите. Големите и даващи обилна реколта американски картофи заменили сладките картофи и освободили голяма част на мъжкото население от земеделската работа.
От 1807 до 1845 г. се водят т.нар. мушкетни войни между маорските племена, в резултат на които населението на маорите намалява с 20 000, а това на белите колонисти започва да преобладава и на северния остров.
Битките за земя с англичаните продължават с прекъсване и след подписване на договора  Уайтанги (маорски войни 1843-1870 г.). Според договора маорите можели да продават земя само на британското правителство, а то пък я препродавало на бъдещите фермери на по-висока цена.
За маорите остават 17 %, а останалите 83 % е изкупена в началото директно, а после чрез английското правителство от европейските преселници. 500 000 млади преселници, привлечени от „златната треска“, от лова на китове и тюлени и финансирани от британското правителство, изменят завинаги демографската картина  на Нова Зеландия.
В крайна сметка маорите споделят съдбата на индианците в Северна Америка. Само заради това англичаните днес нямат право да говорят за човешки права. И все пак те не заставят маорите да живеят в резервати.
Днес коренното население на Нова Зеландия е доста интегрирано с белите етноси. Маорите могат да изучават майчин език (!!!), имат избирателни права, депутати, кметове  и министри. Имат си Партия на маорите (2004 г.) и даже собствен парламент (МАРАЕ). Те имат традиции като земеделци и скотовъди, запазени  от 19 век, когато осигурявали „пакеха“ (европейските колонисти) с пшеница, картофи и свинско месо.
Рибните богатства в океана и реките и залежите на нефрит са под техен контрол. Маорите  участват наравно с белите „киви“-та (т.е., новозеландците) в армията и в спорта. Благодарение на тяхната борбеност играта ръгби е станала национален спорт, а войнственият химн на маорите -  хака, се изучава и практикува от всички възрасти. Ръкостискането при среща на маорите се заменя от хонги – допиране на челата и носовете на двамата. Внимание! Не става въпрос за харесване!
Днес Нова Зеландия с влажния си климат, водни запаси  и поливно земеделие е страната номер едно в производството на вълна, месо и мляко в света (100 кг масло и 65 кг сирена на глава от населението).
Равнините на Нова Зеландия са изключителна гледка. Без овчари и пастири 50 млн. овце и 30 млн. крави  денонощно мирно пасят, а прекарването на стадата от едно пасище в друго се извършва от специално обучени за целта овчарски кучета.
Това е фермерство от висша класа, което българите владееха, но го загубиха благодарение на погрешни неолиберални парадигми и липса на стратегическо мислене на политическите лидери.
Заради уникалната си природа туристическата индустрия е неизменна стратегия на Нова Зеландия.
Не са много местата в света, където на 1-2 дена път туристите могат да се насладят на безкрайни морски плажове, дъждовни тропически гори, огромни сладки езера, пълноводни реки, каскади от водопади, ледници и снежни върхове. Ето защо страната със своите 14 национални парка е магнит за туристи и алпинисти от цял свят, и най-вече от Азия. Но всички, които идват да пътешестват или да ловуват трябва да знаят, че „кивитата“ пазят ревниво природата си и че правилата както за гостите, така и за местните туристи са много строги и не са от вчера. (Първите пътеки за няколкодневен туризъм или т.н. tramping са прокарани и открити още в далечната 1887 г.)
Министерството на околната среда (Dept. of Conservation, DOC) поддържа 950  заслона, построени за ловци (NZ Deеr Assosiation) и туристи от алпийски клубове, ски-клубове и училища. Обикновено те нямат домакини и правилата се спазват от всички: хигиена на използваните съдове и помещенията, прибиране на боклука и участие в радиосеансите на парка. Това предполага едно поведение на трамперите (така наричат трекерите в Нова Зеландия), което може лаконично да се изрази така: „В Националния парк прави и отнасяй със себе си единствено снимки!
Оставяй след себе си само следите от стъпките си!”
DOC e обявило 10 маршрута (трекинга) с продължителност до 50 км (4-5 дни) като „Great Walks“. От тях 4 са на Северния остров, а 6 се намират на Южния.
Прокараните пътеки са широки и двама души могат да вървят един до друг. През реките има висящи или дървени мостове, а нощуването става в хижи и заслони (туристите носят само спален чувал и шалте).
Интересът за някои трекинг-маршрутите е толкова голям, че например записването за тези  във Фиордленд (Страната на фиордите): Милфорд саунд, Кеплер, и Рoтебърн, става една година предварително, въпреки високата цена. С други думиу дивото къмпиране е забранено и девизът „След нас потоп“, който се наблюдава около язовирите в Родопите, трябва да бъде забравен още преди потеглянето.
Докато върховете в двата най-високи парка на Нова Зеландия: Маунт Кук (Mount Cook) и Маунт Аспайринг(Mount Aspiring), имат достатъчно аналози в Европейските Алпи, то това, което посреща един турист в най-големия национален парк на Нова Зеландия - Фиордленд, заслужава специално описание.
Страната на фиордите (Fiordland) - парк с площ 1/10 от България, е пети по големина в света и е открит за туризъм в 1952 година. Простира се от бреговете на Тасманово море на запад до най-дългото езеро (66 км) Тиания (Te Anau) и най-най-дълбокото езеро(450 м) Хауроко (Hauroko) на изток.
Този уникален земен кът се е формирал по време на последния ледников период, завършил преди 14 хилядолетия. Долините и 14-те фиорда са тесни, издълбани в гранит от ледниците във форма на U. По стените им, на места  до 1700 м високи, се спускат внушителни водопади, особено след дъждовете, които тук валят  200 дни годишно. 8 метра (8 тона вода) на квадратен метър! По-дъждовно е само по време на мусона в басейна на р. Брамапутра, в Индия.
Обилните дъждове поддържат по стръмните склонове непроходима влажна гора, в която съжителстват 700 познати и непознати за нас растителни видове и живеят необезпокоявани много „древни“ птици, от които най-известната - киви, е станала символ и емблема на Нова Зеландия. Популацията й е застрашена и правителството  полага грижи останалите 50 000 птици киви да оцелеят. А са били над 1 млн, когато маорите пристигнали на островите.
Киви не се показва на светло, спи по 20 часа на денонощие, но от някои хижи гласът й може да бъде чут след мръкване.
През 1880 г. двама търсачи на полускъпоценни минерали Съдърленд и JДжон Маккей, лутайки се във Фиордленд, откриват два водопада, единият от които се спуска на цели 580 метра. Вторият по височина водопад в света носи името на своя откривател Съдърленд, но малцина са го виждали отблизо, защото се намира на 2 часа встрани от пътеката на Милфорд трек. Да бъде преминат този най-красив трекинг-маршрут, е въпрос на престиж  за всеки „киви“.
Като се има предвид, че в света кризата за питейна вода вече настъпва (1млрд земни жители нямат пряк достъп), то най-ценният ресурс на Националният парк Фиордленд ще бъде прясната вода, която като от гигантски дестилатор се налива в природните резервоари – дълбоките езера, след всяка атмосферна депресия. Ето защо строгите мерки на новозеландското правителство изглеждат напълно оправдани.
Ако Южна Европа при настъпващото изменение на климата може да разчита на питейна вода от Скандинавия, то надеждата на много страни от Азия и Африка може да стане Нова Зеландия и нейните  засега неограничени водни запаси.
Само езерата с площ над 10 кв. км са 40 на брой.
Най-голямото - Таупо, на северния остров, е 616 кв. км.
Реките са сравнително къси, но много широки и пълноводни. 33 от тях са по-дълги от 100 км. По-големите се захранват от ледниците на Новозеландските Алпи, 6 от които са дълги и челата им се спускат до 1500-2000 метра височина. Това са ледниците Тасман (дълъг 23 км и дълбок 600 м), Франц Йосиф (12 км), Фокс (13 км), Мюлер (13 км), Хукър (11 км) и Мърчисън (18 км).
Над ледниците белеят високите върхове на Новозелендските Алпи.
18 от тях са високи над 3000 м.
Първенецът е Маунт Кук (3754 м), който вече се отбелязва като Аораки (Aoraki) т.е. „Пробиващ облаците“ на езика на маорите.
Няма лесен и безопасен път към върха. Първото изкачване на този красив връх е извършено в 1894 година от Том Файв, Джордж Греъм, и Джак Кларк. Последният южен ръб е изкачен едва през 1948 г. от тройка „киви“, водени от самия Едмунд Хилари, който 5 години след това стъпва на Еверест.
През януари 1991 г. двамата с алпиниста Кольо Славов достигнахме до платото под връх Маунт Кук, пресякохме трудно ледника под него и през Синерама кол се спуснахме отново на ледника Тасман.
Тогава нас ни придружаваха само хитрите хищни папагали киа Сега трамперите и алпинистите  към върховете на парковете Маунт Кук и Маунт Аспайринг са стотици.
На 14 декември  същата година милиони тонове скали и лед се срутиха по източната стена на Маунт Кук върху нашия път, намалявайки височината на върха с цели 10 метра. Ерозията на планината продължава.
Такава е непознатата, странна и недостижима за нас, българите, Нова Зеландия.
Страната без отровни змии и хищници, страната, в която на шега казват, че хората, „кивитата“, са само 5 %, останалите са 50 млн. овце и 30млн. крави... Елените и сърните се смятат за вредители и могат да се отстрелват.
Страната, в която от 1893 г. разрешават гласуването на жените и всеки новозеландец работил - не работил след 65 години получава пенсия от 1500 долара (колкото и министър-председателят).
От 2013 г. са разрешени и гей-браковете, т.е. ратифицирана е Истанбулската конвенция. Всяко трето домакинство в Окланд притежава лодка. Другите бягат за здраве и карат колело или сърф.
След снимането на трилогията „Властелинът на пръстените“ приходите от туризъм са възлезли на 200 млн. долара и се е наложило да се учреди министерство със същото име. Не трябва да се забравя, че комерсиалните „бънджи“ скокове, както и пластичната хирургия, са „киви“-изобретения.
Гордост за новозеландци са физикът сър Ернст Ръдърфорд и алпинистът сър Едмунд Хилари.
За съжаление, с доходите на средния българин, Нова Зеландия става все по-недостижима. Пазарната икономика, която постави островната държава на 20 място по БВП, преодоля успешно вече две катастрофални земетресения и вдига жизнения стандарт на „кивитата“, но е финансова „тесла“ за чуждестранния турист от Източна Европа.
Не ни остава друго, освен да се съгласим с източните мъдрости изповядвани от „кивитата“:
„Не се вълнувай излишно! Годината има много дни.“
„Вземи в дланта си зелен нефрит (поунами), стисни го и той ще те успокои, ако си затаил обида или злоба!“