Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 15 (2018) Левите в 21 век

Левите в 21 век

Е-поща Печат PDF

Отминалата стогодишнина на Октомврийската революция закономерно навежда към размисъл за това защо в началото на 20 век руското ляво движение бе достатъчно мощно, за да формулира разбираема програма, да привлече хората на своя страна, да вземе властта в страната и да претвори плановете си на живо, а днес, въпреки десетилетната световна финансова криза, започнала през 2008-ма, въпреки нарасналото социално неравенство и засилващото се търсене на социална справедливост, лявото движение в постсъветското пространство така и не успя да излезе от задълбочаващата се криза.
Нека се върнем малко назад - кои са левите и откъде се появиха? Общото за левите политически партии и движения е неприемането на механизмите, които са естествени за капитализма, както и стремежът за - повече или по-малко – корекции на системата в полза на слабите и подтиснатите.
Социалдемократите предпочитат бавно и постепенно изглаждане на острите ръбове на капитализма; привържениците на различни малцинства (включително и еколозите) настояват за борба срещу някакви си конкретни ексцеси на системата; а последователите на радикалните реформи настояват за отказ от капитализма изобщо.
На пръв поглед тези програми изглеждат несъвместими, но в основата им е едно и също разбиране на класовата структура на обществото, на обективността в обществено-политическите процеси и тяхната обусловеност от икономическите процеси.
Първите две групи имат доста силни позиции в редица европейски държави, но са неприложими за нашите (руските – бел. ред.) условия.

Причините са съвсем конкретни - едно е, когато капитализмът в дадена страна се развива планомерно и от векове, и макар не особено силно, но все пак има стремеж да бъде подобрен, да се поизгладят острите му ръбове, още повече, в случай, че повечето европейски държави са бивши колониални империи, които могат да поддържат т. нар. средна класа за сметка на ограбените ресурси от икономически зависимите държави.
Съвсем друго е, когато пред очите ти се краде резултата на труда на бащите, дедите и прадедите ти. Обществена собственост за стотици милиарди долара премина в ръцете на групичка хора - корумпирана партийна номенклатура, сенчести фигури и откровени бандити. Естествено е преразпределението на собствеността и последвалото престрояване на бившите съветски републики в лагера на световната капиталистическа система, и в качеството им на несуверенна периферия, да породи купища проблеми и противоречия. И  да се надяваш, че те могат да бъдат разрешени чрез данъчни реформи или например закони за опазване на синия кит и “нежния” мъжки пол, не е дори наивно. Подобно състояние на разсъдъка вероятно се описва със съответните медицински термини...
Следователно реални перспективи в борбата за бъдещето на Русия в средносрочен план имат само онези сили на левия фланг, които търсят извеждането на страната от зоната на зависимост от (полу)периферийния капитализъм чрез социалистически преобразувания. Парадоксалното обаче е, че за силите, които декларират подобни възгледи, съветският период не е източник на ценен опит, а по-скоро котва, която пречи на движението напред. Много често опитът на миналото се възприема не като полезен урок за изучаване и осмисляне, а като готова и бетонирана рецепта за всякакви житейски случаи, и която не подлежи на критика и по-нататъшна редакция. Съвсем естествено е подобни обединения да останат извън политическото и да се превърнат в нещо като клубове по интереси. Та как би могло да си политически субект, щом стратегията ти е разработена от хора, отдавна напуснали живота, и корекциите са невъзможни?
Такава публика приема с неразбиране дори простия факт, че капиталистическото общество рязко еволюира за последните сто години. Днес в Русия е относително несъществена ролята на безправния промишлен пролетариат за разлика от началото на 20 век, пролетариатът, който работи шест дни в седмицата по дванайсет часа на ден, без отпуск, без пенсия, без никакви социални гаранции. Днес няма и земеделско нискообразовано общество, включващо три четвърти от селяните, няма съсловен ценз в избирателното право, няма още много неща от съществувалите преди сто години. Обратното - появиха се много нови. Обаче нима това значи, че капитализмът е престанал да бъде капитализъм с всичките му присъщи базови противоречия? Нима това значи, че обществото вече няма цели в своето развитие?
Такъв род “марксисти” се хващат най-вече за фразата и думата, често извадени от контекста и архаични, и така изместват същността и смисъла на социалистическите преобразувания на втори план. Не е чудно, че подобни партии не намират особено високо ниво на подкрепа сред обществото, те не го разбират и не са му съответни. Че каква ще е тази идея, която отстояват, ако не можеш да я формулираш без цитати на автори отпреди повече от век? Още повече, че идеята се побира, общо взето, в една фраза - от гледна точка на обществения интерес, на обществото като единен организъм, в днешния етап на социално-икономическо развитие може да се систематизира управлението на наличните ресурси и оттук тяхното разпределение и използване да станат по-справедливи и разумни в сравнение с практиката в капиталистическата икономика.
Ние живеем в поразително време: в областта на точните науки хората започнаха да размножават човешки тъкани в 3D формат, космически апарати летят извън пределите на Слънчевата система и откриват гравитационни вълни, изграждат се огромни адронни колайдъри и компютри с размери на кибритена кутийка, че и по-малки, но в областта на социалните науки и досега има много-много хора, които умновато размишляват в категориите на безалтернативната модернизация по образеца на “развитите страни”; размишляват за безкрайността и универсалността на капитализма, убеждават ни, че днешните икономически проблеми може да се решат с още приватизация на онова, което не успяха да приватизират през 90-те години (поздравления за Кудрин) и т.н. За тях историческият материализъм и политикономията са образец на научен подход.
От друга страна, именно онези, които би следвало да запазят и развият блестящите разработки на предшествениците си, ги превърнаха в обект на поклонение, нещо като своеобразен карго-култ (метафората “карго-култ” е популярна в публицистиката, означава дейност, възпроизвеждаща външните атрибути на процес или дейност, но лишени от съдържание, например в науката - изследователи, които възпроизвеждат видимите аспекти на научната работа - публикуват в научни списания, участват в дискусии, но не се интересуват от резултатите на експериментите – бел. ред.). Но най-поразителното е, че трябва да признаем как този процес всъщност започна още по времето на Съветския съюз - държавата, за която бе въпрос на оцеляване да развива да направи адекватна тази линия в обществените науки.
Трябва да признаем също, че въпреки справедливата, общо взето, критика по адрес на КПРФ от страна още по-леви сили, всички те се оказаха неспособни да родят не само нещо по-добро, но и дори по-близко и съпоставимо с обекта на критиките им. Причината не е само в липсата на държавно финансиране и достъп до медиите.
Практиката показва, че дейността на успешните леви организации е неотделима от социалните науки, и нещо повече - тя е следствие от тях, тя бива коригирана поради нарастващото разбиране за това какво представлява заобикалящото ни общество.
Президентската кампания показа ясно, че дори КПРФ, при всичките си минуси и недостатъци, се опитва да разбере съвременното общество, че разговаря с него на един и същи език, че търси нови възможности за чуваемост, че привлича на своя страна нови съюзници. С една дума - занимава се с политика. Докато повечето от споменатите критици на разбирането за съвременното общество и реалната политика съвсем не са загрижени за такива неща.
Как да се организира правилно социалистическата икономика, каква трябва да е съвременната форма на представителната демокрация, която най-пълно и адекватно да отразява интересите на гражданите на страната, а не на някакъв тесен кръг на отчуждени от народа политици, какви рискове и перспективи отваря планираната социално-икономическа трансформация пред страната, включително и с оглед на международното положение, чии интереси ще трябва да се пожертват, с кой, за какво и кога може да се договаря тактически съюз, и с кой не бива при никакви обстоятелства - ето това са най-общите въпроси, очакващи политическата сила, която може да им отговори.
Казано накратко, необходим е проект за бъдещето, основан на анализ на настоящето, а не предложение да се върнем в миналото.
Епигонското възпроизвеждане на стари рецепти днес не е работещо, и ако някога Маркс или Ленин ги занимаваха тези неща, в Съветския съюз просто не би се появил марксизмът...
Така че задачата е за онези, които са способни на самостоятелно познание, които търсят творческо развитие на достиженията на предшествениците си, а не зазубрени и безкрай преразказвани чужди трудове. Силата, която се нагърби с тази огромна тежест, ведно със съпътстващите я рискове и отговорност, ще получи признанието и подкрепата на всички, в чийто интерес ще бъде предложеният проект за бъдещето.
Най-важният урок от миналото е, че социализмът е възможен, и че дори в нашите условия сравнението с капитализма по отношение на количеството обществено значими фактори, не е в полза на последния.

31 януари 2018, Nalin.ru