Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 15 (2018) Възкръсналият роман

Възкръсналият роман

Е-поща Печат PDF

• записки за “Калуня-каля” - класика на българския дух

„Калуня-каня” на Георги Божинов е публикуван за първи път през 1988 г., - на финала на големия бум на българския роман през времето на социализма, започнат е в средата на 70-те години.
През 1988 г. вече бяха получили обществено признание знаменитите образци на българския роман от втората половина на 20 век - „Иван Кондарев” от Емилиян Станев, „Тютюн” от Димитър Димов, „Железният светилник” и „Преспанските камбани” от Димитър Талев, „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци” от Ивайло Петров, „Цената на златото” от Генчо Стоев, „Времето на героя” от Васил Попов, „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева и др.
Исторически погледнато, Георги Божинов пише своя роман „Калуня-каля” в период, който наричаме „застоен”. „Застоен”, тъй като тогава етичните и социалните устои на социализма започнаха видимо да се компрометират. Виждаше се, че животът се нуждае от промени, а сякаш нямаше кой да ги извърши, нямаше кой да се ангажира с каузата на преустройство на обществената система.
В романа срещаме два раздела, които имат и емблематично и символно значение, в смисъл, че олицетворяват и писателската съдба на автора Георги Божинов - „Калуньо оправя света” и “...Но светът не иска да се оправя”.
През 1975 г. избухна литературен скандал във връзка с излизането на пътеписа на Георги Божинов „Гора зелена, вода студена” в сп. „Септември”, където пак бе направил опит да оправя света, който не иска да се оправи! В пътеписа се разказваше за петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Жестоката истина, прозвучала от текста, получи много широк резонанс, особено сред младото литературно поколение, чийто дебют бе съвпаднал с разобличаването на култа към личността. Последва моментална реакция от идеологическата централа... Но за това далеч по-обстойно пише белетристът Деян Енев: „Съветският посланик (след появата на романа – б. Ч.Д.) звъни директно на Тодор Живков. Тодор Живков нарежда немедлено да се уволни ръководството на списанието, во главе с партийната икона Камен Калчев, по това време и зам.-председател на СБП. Тиражът на списанието е иззет и претопен. Георги Божинов също е уволнен като кореспондент на в. „Труд” в Благоевград и 3-4 години остава без никакво препитание.”
* * *
Познавах Георги Божинов, не толкова отблизо, но сме разговаряли. Оставяше впечатление на почтен и честен автор, който не си криви душата нито в написаното, нито в разговорите. Имаше, както е забелязал и Деян Енев, чепат характер, личеше, че за него творчеството е да казваш истината за хората и живота!

Не си играеше на артистичност, не използваше условното наклонение. Чувствах, че е сплитък от нерви, нервак, който твори спонтанно, на един дъх, изрича онова, което му е на езика.
Имам право да мисля така, защото и романът „Калуня-каля” е написан от нервак, спонтанно, напрегнато, на един дъх,
с техника, която се родее с тази на експресионистите.
От очерците му личеше, че е човек с твърди леви идеи, който обаче няма никакво намерение да прави компромиси с властта, когато тя манипулира неговия идеал. Не бих казал, че е бил мълчаливец, но не обичаше празните приказки. Държеше се скромно, но не без самочувствие.
За да се осъществят толкова бързо и лесно наказателните мерки срещу пътеписа му, според мен, имаше още една причина. Той беше очеркист, а не писател! Тогава се смяташе, че очеркистът стои в подножието на писателската професия и че тепърва му предстои, което едва ли ще се случи, да се качи на Олимп. Очеркистите бяха разпределени по райони и някои от тях се ползваха с по-значителна известност – като Тороманов, който пишеше за Видинския край, и Божинов - за Благоевградския край. Така че никаква трудност не представляваше да се „смачка” един очеркист.
По друго би било, ако Божинов беше с име на популярен писател, случката е могла да се развие по-безболезнено. Не че нямаше да я има, но без използване на Яворовата дървена брадва.
Логично е след сполетялото го злощастие с пътеписа да е седнал да пише не очерк, а роман - цел, към която и преди се е стремял, но едва сега придобива дързост.
И досега за мен е необяснимо защо романът „Калуня-каля” от Георги Божинов, и то публикуван през 1988 г. в такова реномирано издателство като „Български писател”,
остава повече от десет години забравен, непрочетен и неоценен.
Самият аз не знаех, че се е появило такова произведение. Убеден съм, като познавам положението у нас в края на 80-те години, че причините не са били в санкции на властта, нито става въпрос за цензура. Просто в онзи момент общественият интерес беше насочен изключително към политиката, към обещаното преустройство на системата, литературата служеше за пример дали даден автор е „тоталитарен” или „демократ”, дали е „дисидент” или „контрадисидент”. Само година по-късно се случи 10 ноември - 1989 г.
Новите литературни авторитети се заеха с пренаписване на културната ни история,
с разместване на имената на писателите, според нова номенклатурна таблица. А парите на милиардера Джорд Сорос и на другите чужди фондации отиваха, за да се издават масово творби на западни писатели, главно посредствени, но и за да се „бие” по националната ни литература като идейно „сбъркана” и неконкурентоспособна.
„Пазарното отношение” към националната ни духовност се превърна в държавна политика,
която няма как да не се е отразила и върху прочитането на романа на един недотам известен пишещ брат като Георги Божинов.
Но дори и ако културтрегерите са знаели през 90-те години, че Георги Божинов е личност, протестирала срещу безобразията на „зрелия” социализъм, можеха ли да си позволят в момент, когато националната култура се поставя да аутодафе и се формира идеологията на турското „присъствие”, на „безкръвното” протичане на ислямизацията на родопските българи, на Баташкото клане като мит, измислен от социализма и национализма, да правят културно събитие от роман като „Калуня-каля”, пропит от дълбоко патриотично чувство? Да утвърждават творба, в която хора с турско самосъзнание, превърнали се в мародери, палят села и колят българи,само защото Априлското въстание им е вдъхнало надежда за национална свобода? Разбира се, че не можеха да си позволят културното легитимиране на „Калуня-кале”! Нещо повече, очаквам, че след флирт с мъченическата биография на Георги Божинов, те да ревизират отношението си към неговия роман, за да го подложат на естетическа аутопсия, както „Време разделно” на Антон Дончев.
Тези доуточнявания не намаляват направеното от Деян Енев, който първи разкри високото национално значение на „Калуня -каля”. Не само защото определението - „забравен роман шедьовър за „Априлското въстание” е негово, но и защото той, богатият на душевни прозрения разказвач, не обича да казва думи, в чиято истинност не е сигурен.
Нюансът с „етоса”, по повод вътрешните нагласи в „Калуня-каля”, важи в пълна степен и за световъзприемането на Деян Енев, за зоните на собствената му съвест. Така че едва ли би се намерил читател на романа „Калуня-каля”, който да не се съгласи с оценките на Д. Енев, дори и ако приема на доверие заключителния слог на отзива му: „Мога да сравня Калуня-Каля” по писателско майсторство с „Татарската пустиня” на Дино Будзати или с „В очакване на варварите” от Нобеловия лауреат Дж. М. Кутен. А по надникване в народния етос и разломите му – единствено с „Железният светилник” на Димитър Талев. И с нищо друго.”
Във връзка с финалното „и нищо друго”, нещата са по-сложни.
Най-близки за сравняване с „Калуня-каля” са други два шедьовра на българската проза - „Диви разкази” на Николай Хайтов и ”Време разделно” на Антон Дончев. Най-вече „Диви разкази”!
Георги Божинов също като Хайтов изобразява „диви хора”, „диви нрави” и „диви времена”, когато човекът е „природен”, живее „природосъобразно”, на „ти” с околната среда. Когато единно и спонтанно съжителстват емоциите и разумът му, а физическата мощ му служи да удовлетворява насъщни потребности.
Природата му подсказва кое е справедливо и кое не е,
и това е кодифицирано в заварените форми на общуване.
По-силното същество надделява над по-слабото, както светлината над мрака, тук всичко се движи и променя, природният цикъл означава живот от раждането до смъртта и обратно. Свободата е потребност на родовия човек, израз е на сливането му с природния живот, на усещането, че върши полезни дейности за себе си и другите, че спомага за циркулиране на жизнения кръговрат. Хубаво е да се живее на земята, дори и с пречките й: „Боже мой. Боже ти мой – колко е хубаво да се живее на тоя свят!... Беше тихо и времето спяло. Той (Калуня – б. Ч.Д.) лежеше в скута й, унасяше се и умората изтичаше в меката некосена трева. Облаците вече не се трупаха така гъсти и мрачни. Бяха се разредили, бяха бели седефени облачета, те плуваха и пасяха в синьото привечерно небе. Кукувица нямаше, минало й беше времето, но все още като че му се счуваше далечен, припрен кукувичи глас. Беше стихнало всичко наоколо, беше затаило дъх сякаш, и се излежаваше блажено и сито. „Хайде” – каза тя на ухото му. - Хайде у дома. Да бъдеш у дома си. Да ходиш по света и винаги да се връщаш у дома си – една скутана зелена полянка, където светът не може да достигне. Да се разтуриш и разхвърлиш, да съблечеш тялото и душата си. Да бъдеш у дома си... позната пътека. Познатият дървен димец на оджака, сладък димец. Познатият хляб и милата позната ръка, която ти го поднася. Да замирише на дом... Той се изправи. И рукнаха изведнъж над него, сякаш се сгромолясаха изведнъж отгоре му всичките разбъркани и тревожни гласове на света. Домът е като вир – гмурнеш се и нищо не чуваш под водата. И нищо не видиш. Но не може да се стои все под водата.”
Георги Божинов конкретизира релефно времевия отрязък в романа си, отмествайки го в новите времена на 19 в, но и по на юг в Родопите: Долна земя с център Татар Пазарджик, и Горна земя - населявана от земляците на Калуня и обхванала по всяка вероятност районите на Неврокоп и Доспат и по-нататък, а между Долната и Горната земя – родопски селища, в които пламва искрата на Априлското въстание.
Станалото кръвополитие, идейно ядро на творбата, е между българи и българи - еднакви по етнически характеристики и различни по вероизповедание. Едните, българомохамедани (помаци), другите, българи, православни християни, поддръжници на Априлското въстание.
Показателно е, че Хайтов стои по-близко от Божинов до универсалната величина „древност” и прави от Родопа планина силно осветена арена, върху която протичат стегнати в обръч събития и действат герои, подвластни на една основна страст: да осъществят своето човешко предназначение.

Докато светът на Хайтов остава докрай монолитен, целенасочен и първично дефиниран,
светът, обрисуван от Божинов, се намира на ръба на неговия разпад,
атомизиране, психологическото детайлизиране. Намира се в състояние, когато твърдите понятия за чест, характер, достойнство и т. н. се разклащат и опровергават.
И при Божинов „патриархатът” предявява права за върховенство над жената, и в неговия текст времената продължават да са „мъжки”, но пред очите ни кристализира процес на интимизиране на връзката между мъжа и жената. Любовта разцъфтява като върховно благо и наслада, тя откроява психологически глъбини, сравними с ренесансовото предчувствие за душевен полет.
Парадоксът е в това, че за разлика от Хайтов, който директно и категорично съпоставя неотчуждения и отчуждения живот, Божинов, в каквито и древни одежди и доспехи да облича своите персонажи, не може да скрие, че изобразява предбуржоазното положение на българския човек от втората половина на 19 в. в ситуация, когато цялостното епическо виждане се разпада, отстъпва пред фрагментарния поглед, а усещането за тоталност преминава в съзнателно туширан психологизъм.
В този план изобразяването при Хайтов може да го приемем за по-здраво циментирано, за по-неподправено единство. Хайтов разкрива самия живот, Божинов - наред с това – по-видимо, и живота като средство за доказване на определени художествени цели.
Ще дам пример с монолога на изпадналия в несвяст Калуня. Думите, които произнася след нанесения му побой в изпепеленото българско село (пребиват го декласираните мародери) не са на „древно” скроен субект, а на съвременно чувстваща личност. Калуня изживява мъки, разочарования и морални крушения, характерни за представителя на предосвобожденска България. Вслушайте се в речитатива-бълнувания на героя, за да усетите как Божинов изтегля вътрешното състояние на индивида на 19 в. към светоусещането на човека от следващия 20 в.: „Оставете ме да умра. Защо не ме оставите да умра? Оставете ме. Искам да умра. Нека падна на дъното, да се разбия. Нека всичко свърши наведнъж, свърши наведнъж, свърши наведнъж. Наведнъж!.. А не свършва, не свършва. Той се буди отново - и отново пада отчаяно, мъчително, без надежда да падне. Иска да сънува пак и иска пак да види лицето на Изрет-ана, да го види през меките бели пелени, то е образът на чръноовчарката, която го моли мълчаливо за нещо, а той не може да го разбере; и той я моли за нещо, иска да й го каже, а не може – и това го терзае ужасно. Иска да й каже да остане като сън до него, над него, да го държи здраво, за да не падне в пропастта, която няма свършек, която е дълга като ден, дълга като върволица от дни, като цял живот – един дълъг и ненужно проточен живот. И я моли и тя го разбира - тя го държи. Тя, сънят, го държи при себе си, тя същата, каквато я знае, топла и мека, с тръпчив дъх на мускато и зелена дъбова шума, напечена от слънцето в тиха заветна полянка. Тя го държи и не го пуска никъде. Така е добре, добре... Ето лицето й, то е ясно сега, тънките прозирни кърпи са паднали и той вижда съвсем ясно, съвсем явно – угриженото лице на Богородица, която се навела над своето болно дете и иска да му помогне; близко майчино лице, толкова негово и мило, той протяга ръка да го пипне, но не може. Той скача и тръгва към нея, но се люлее, краката се огъват, омекнали, и пропадат в тиня, не може да ги измъкне... същото лице, същият образ, сън наяве... Тогава тя го взема на ръце,той е толкова лек и мъничък, тя го носи към леглото като дете, поставя го на меко... Тя бърше с кърпа челото му и говори угрижено: - Гори цял, божичко... Спи сега, спи, спи... - И бърше лицето му, или го мокри и пипа челото му с меки пръсти.”
Не е случайно, че монолитният строеж на първите глави на романа „Калуня-каля” в следващите му части се изпълва с такова обилие от надробени епизоди, с толкова разнопосочни и разноосмислени подробности, които отвеждат към душевните преживявания на персонажите и към нагледно представената дискусия за ценностите на героя.
Дължа да добавя, че това е свързано не само с особеностите на жанра разказ при Хайтов и на жанра роман при Божинов. Но и с факта, че варварското унищожаване на българското село по време на Априлското въстание слага край на първичното и „райско” сливане на човека с околния свят! В замяна, сред контингента на турската общност, в това число помаците, се разрастват моралната деградация и култът към богатството, придобито по престъпен начин. Светлите тонове помръкват и вече не е възможно в такъв реалистичен роман като „Калуня- каля” да се стига до всестранните и могъщи изображения, както това се реализира в началния раздел „Бели сараи с кула”. Според мен в този раздел
Божинов създава великолепна, пълна със страсти и виталност история
на една безподобна с неподправената си красота любов, тази между Калуня и Костанда! Любовта като насилие и възраждане, като разкрепостяване на неповторимия човешки потенциал!
По-нататък романистът накланя везните на повествованието или към показа на кървавите събития след извършеното покушение над българското село, или към модерно поднесената мисъл на първичния си герой Калуня.
Във връзка с отмъстителните акции на Калуня сюжетът се разтваря в низ от събития, по-голямата част от тях значими с оглед на идеята и развоя на романа, други по-незначителни, претрупващи описанието. Зачестяват техники на очерка, който подминава разширеното тълкуване на взаимовръзките между хората и нещата. Така на места се очертава увлечение по събитийните стълкновения, съчетано с поставяне на проблеми, които вълнуват човека на Възрожденската епоха, но и на нашата съвременност.
Тенденцията към екстензивно изображение, опитала се да отмести интензивното пресъздаване на действителността, прозаикът я преодолява чрез главния герой Калуня, който споява успешно нишките на фабулата и поддържа свързаността, единството на идейно-художествения свят.
Специфично за романа на Божинов е, че голямото количество персонажи играят нерядко поддържаща роля, изпълняват служебни функции, което още повече повишава значението на такъв внушително представен образ като Калуня, или на убедително обрисуваните женски типажи Костанда и Гюла.
И още – езика на творбата!
С корени в диалекта, в местната култура, със старинни и реанимирани окраски, които би трябвало да са характерни за родопските помаци. С думи, отдавна загубили актуалността си, които сега се налага да бъдат „съживявани” чрез разширяване на звуковата им, смислова и чисто структурна същност, чрез словесната изобретателност на автора. Подобно възпроизвеждане на говор, който днес съществува повече с колорита и декоративните си елементи, различава стила на Божинов от стиловите подходи на останалите ни големи романисти, които, дори и когато базират изказа върху локалните особености, се съобразяват по-определено с нормите на съвременния литературен език.
Ето някои от въпросите, близки на Калуня!
Може ли с насилие да се заслужи доброто?
Нима всяка добрина не се постига с насилие?
Защо добрите му намерения и постъпки раждат лоши резултати? Кое кара хората да деградират и развиват престъпните си наклонности? Защо стремежът му да възстанови справедливостта не намира отклик сред съселяните? Свободен ли е? Справедлив ли е начинът, по който налага на останалите своето разбиране за справедливост? Коя е причината добри стопани да се превръщат в убийци? Само грабежът ли ги стимулира? Всичко на местна почна ли се развива, или и под натиск отвън? Каймакаминът и имамът безгрешни ли са, или са подбудители на кръвополитието?
Защо намалява броят на хората, на които може да вярва и на които да се уповава? Защо общият селски интерес изчезва безвъзвратно? Как той, народният любимец, успява да се превърне в ненужен, даже мразен човек? Какви са причините за налегналата го умора? А за поробилата го самотност?
Да продължа: „Кой би казал, че свободата не се давала, а земала? Глупости. Някой глупец го казал. Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож на несвободните – от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода... Но що е това свобода? Знае ли някой?.. Когато устатата ти е пълна – с ляб, злато или ракия, или власт, - не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо...”
Явно Божинов смята, че в обстановката на новопоявили се остри антагонизми, на разлагащи се етически норми през 18 в. е невъзможно да се съхранят атмосферата, органиката и мощната, творяща сила на първичните човешки състояния. Невъзможно е, съответно, да не претърпят промени формата и съдържанието на романа, който пише. В резултат на всичко това символът „каля” („кале”), отнасящ се както до героя, така и до епохата му, разколебава значението си на твърдина, която удържа на всякакви бури и превратности. В последна сметка, твърдината (”каля”) се оказва разместена, дебалансирана, неустойчива пред новите исторически предизвикателства. Движението е от
„каля” като реалност към „каля” като спомен,
смлян от воденичните камъни на историята.
Най-ярък пример за драматичното възприемане на преходното време е главният герой Калуня. От народен водач, който ръководи и регулира несложните (предбуржоазни) отношения в неговия район, той завършва като индивид, губещ вродената си енергия и воля в усложнен и объркан свят.
Трагедията му е, че остава раздвоен между патриархалните закони на стария живот и идеите за новото назначение на личността. От една страна, е със самочувствие на земевладелец, който самоволно и с насилие управлява собствените имоти и наетата работна ръка. От друга, съзнава, че го заобикаля всеобщ упадък. От трета, с вътрешните си ориентира долавя, че е призван да се противопостави на всеобщото безумие, че
дори и останал сам, е длъжен да се бори за възстановяване на справедливостта.
Това го изправя пред върховен избор, който не е в състояние да направи докрай.
Носи в себе си дошли от предишното време понятия за чест и честност, за порядъчност и взаимопомощ, но няма как да ги осъществи в минисоциума му с новото отношение към собствеността – хищно и грабителско, с подземния морал, който допуска убийството като начин за придобиване на материални блага. В същото време социалната деградация тук се съчетава с религиозен фанатизъм, с отмъстителни и безпросветни страсти и ламтежи.
Романът „Време разделно” на Антон Дончев като замисъл и сюжет има също точки на съприкосновение с романа „Калуня-каля” на Георги Божилов. Дончев прави център на конфликта насилственото помохамеданчване на българите през 17 в., значи, действието се разгъва столетие по-рано от сюжета на „Калуня-каля”. Едни срещу други във „Време разделно” застават потурчени българи и българи, принудени с насилие да приемат исляма. Оттук покъртителният и мащабен драматизъм, обагрил произведението на Антон Дончев, чудесното претворяване на старинните епическите форми в изкуство на съвременния роман. Метаморфоза на българи, отрекли се под диктовка на ятагана от своята религия, но запазили родния български език!
Героите на „Калуня-каля” не изживяват трагедията на „времето разделно”, тъй като са помаци по потекло. Не са принудени да избират между православието и исляма, да осъзнават дали „загубването” на религията им е станало насилствено или доброволно.За тях това са далечни произшествия, запазени единствено в реликви, които Калуня пази тайно. Реликвите са завещани от прамайките, без ясен спомен за тяхното значение, но с вътрешно усещане, че са забранен знак на родно и скъпо минало.
Ще си позволя да цитирам по-голям отрязък от сцената с реликвите, тъй като в тях се съдържат най-съкровените и най-изповедните начала на романа. Калуня, останал без дете, завещава реликвите на каракачанката Костанда, най-близкото му същество, придало красота на собствения му живот: „Вътре (във втория сандък със семейни ценности – б. Ч.Д.) имаше една малка дървена икона, кандилница с част от синджирчето й; също и половинка патрахил, предна или задна - черен патрахил, обшит по краищата със сребърна сърма и украсен с цветчета и кръстчета, от сърма и те, но златна. Разгледаха иконата. Беше малка, педя на педя и половина, четвъртита дъска, надупчена от дървояди. Образът на нея беше потъмнял и едва личеше под пластовете от восък или нещо друго, с което дъската беше накапана като с кир. Все пак познаваше се, че това е образ на жена, склонила тъжно глава над голо дете. „Изрет-ана”... - каза тихо Калуньо. „Богородица” – пошепна и Костанда, като гледаше иконата изумена... Той разказа. Още когато разкарал първата си жена, майка му отворила пред него сандъка да види тия неща. Дала й го нейната баба и я заклела да не казва никому, както и самата тя била заклета. Заклела я още да ги предаде на първата си унучка, когато унучката се ожени и добие женска челяд. Ако дочака унучка.

Но тя, майка му, не дочакала. Затова заклева него – да направи той това, което трябвало да направи тя. От баба на унучка е предавано това, открай време предавано, никой не знае откога е то, откъде е и защо е. Само това: предавано е от ръка на ръка и заклевано очи в очи, шепнешком и потайно...”
Особеното тук е, че в душата на съплеменниците на Калуня това българско сакрално първоначало съжителства заедно с исляма и турското им самосъзнание. Помаците възприемат себе си за турци, но с различно потекло; за равни, но не съвсем, на етнически чистите синове на пророка Мохамед. Различието в говора и досещането, че са втора ръка хора, защото в произхода им има нещо „тъмно”, изправя героите на романа пред задачата да заемат в кризисни ситуации крайни позиции. Едни лекуват своите комплекси с престараването си да са по-верни на Аллаха от етническите турци. Други, напротив, напускат стадната психология, обособяват се като личности, проявили суверенност и неповторимост на характера си.
Във „Време разделно” потурченият българин Караибрахим провежда няколко военни набега за насилствено потурчване на българските села в Родопите, отличили се с необикновени жестокости. В „Калуня-каля” селските първенци (те канят Калуня да участва, той отказва!) организират поход срещу недалечни български села, за които се носи слух, че са се надигнали срещу властта, че се бунят и изправят срещу падишаха, застрашават интереса и живота на правоверните мюсюлмани (това е нишката, която извежда до мотива Априлско въстание). Тръгват на поход помашки села, стари и млади, за да палят, мародерстват и убиват непокорните каури (каури е местният синоним на българи).
Белетристичното майсторство на автора се проявява и в това, че той показва престъпния геноцид, заличаването на българското село не чрез батални сцени, нито чрез нагледен показ на извършваните екзекуции, а през погледа на Калуня, който пристига в селото след неговото опожаряване, за да стане свидетел на отвратителни гледки: мъртво пространство, мирис на мърша, тлеещи огнени петна, трупове на бащи и майки, разнасяни от кучета, разкъсани части на детски тела, разрушени и опожарени къщи и дворове, допреди един ден пълни със земеделска продукция и домашни животни. Ето една от гледките, която ужасява човеколюбивото сърце на Калуня: „Той разгърна храстите (в изгореното и разграбено българско село – б. Ч.Д.) и се стъписа: там се дигаше купчина човешки кокали, облечени в дрипи или голи, човешко месо, разръфано и скапано, с червеи, които въвреха в купчината и побляскваха влажно в шарената сянка на градината; човешки глави с изкълвани очи го гледаха с празни очни дупки, човешки черепи, от които висяха парцали кожа, изпреплетени с коси. Едно месиво от някога живи човеци... Той ги гледаше като омагьосан и не сещаше ужасната воня. Гарваните продължаваха да ходят наоколо, човкаха из тревата и го поглеждаха. И полека, предпазливо, пак приближаваха камарата от човешки остатъци. Тежки, големи гарвани, синьо-черни гарвани, с клюнове синьо-черни, и здрави като чукове. Бяха свикнали с мъртвите човеци и не се бояха от живите... Калуньо неволно се дръпна настрана към потока, който бълбукаше и като да разговаряше сам в сянката на градината. Може би искаше да се измие, да се потопи в хладината му, да отмие с чистотата му, вечно възраждаща се, някаква нечистота, полепнала по него. Той не знаеше какво иска; само тръгна нататък, из високите избуяли треви, напоени с кръв. Нещо хрусна под краката му и той се наведе да види какво е. Беше кост, къса и тънка като клечка, изкълвана и оголена. Друга купчина от кости се мерна отпред, по-ниска, но по-широка от оная, по-разпиляна, харман от кости и дрипи, разстлани в тревата, видими само отблизо, с прорасла буйна тъмна трева, която ги закриваше. Калуня стоеше и гледаше, и не смееше да мръдне напред, за да не нагази още някоя кост и да не хрусне тя под краката му като жива...”
Дълго след това преживяване Калуня ще се пита безутешно как е възможно негови земляци, помаци като него, мирни и трудолюбиви стопани, добри родители и послушни синове, да безчинстват с такава ярост и опиянение? Кое е накарало нормални хора да грабят и мародерстват, да завличат чужда покъщнина, чужди волове, овце, домашен реквизит, да крадат деца? Кое ги е направило толкова безразлични, отчуждени, готови да прегърнат несправедливостта, сами да станат оръдия на насилието? Ще иска да си обясни, но без резултат, защо, когато хората се намират на „тая зелена земя”, създадена от Всевишния за труд и човешка наслада, когато има земя за всички и „всички са братя и трябва да живеят като братя”, са толкова много враждите, кое кара тези всички хора „да се бутат като овни”, „да се ядат като кучета” и така до безкрай...
Героят, всъщност писателят, задава отново големия въпрос, пред който е бил изправен и Лев Толстой:
Защо човекът е така ненаситен?
„Колко му трябва на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе... Човекът е гост на тая земя. Гост – и малко му тряба. Но непременно му тряба това, ето това: една коса, едно такова зелено ширене, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там, в сенките на гората, и кука ли, кука.Толко му тряба на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти... а това, най-голямото, не гледа...”
Единственият отговор, до който стига Калуня, отвратен от човешкото падение и жаден за възмездие, е да накаже сурово престъплението. Да стане съдия и палач на прегрешилите. И да понесе сам жребия на времето! На жестокостта да противопостави жестокост, която ще реабилитира дадената от Всевишния справедливост! Да въдвори ред, в който хората ще се ръководят отново от общото благо. Така Калуня се натоварва със задачи, които са свръх силите му. Превръща се в стихиен бунтар,чиито стремежи остават насред път.
Както и би трябвало да се очаква, Калуня накрая загива! Убива го Мървака - един от хората, разгромили съседното българско село! Убива го, защото отстоявайки традиционните ценности, Калуня излиза с голи гърди срещу злото и има смелост на погледне в другото бъдеще, да стане негов предвестник!
Постига го участта на рано родилите се герои, които макар и да губят битката с пороците на могъщата съвременна реалност, остават с шансове за победа в следващите етапи на историята. Преди победата им обаче, са осъдени да изтърпят море от поражения, унижения и предателства, да понесат обществения остракизъм и изолирането, самотността и наложеното отчуждение, забравата.
Заключителните слова-равносметка на романа:
- Нещо останало ли е от Калуньаа, дедо Танаско?
- Нищо, кво да остане... Е, имот, стока... Стоката си я поделили Нано и дедо после... А, и една стара песен беше останала за Калуньаа. Помня, пееха я по седенките. Ама после излязоха други песни, по-модерни, и тая полека-лека се забрави...
- А ножа на Калуньаа?
- Ножа ли? – живо се отзова старецът. – Ха, чакай... добре че ме подсети. За тоя нож да ти разправям... С него пак станало едно убийство после... ама случайно убийство. Но то е друга една история... Тряба да е бил като прокълнат тоя нож... Най-напред дедо ми го прибрал. Търкаляше се из двора ни. Ама беше един очукан, нащърбен. Сечехме тикви за добитъка с него. Сечехме и тръни, беше добър за сечене на тръни, че замахнеш отдалече и нема да го бодеш. После тоя нож се затри някъде, н’ам къде се затри. Може и по комшиите да пропадна... Ама помня - беше един тежък нож. Бях голям вече и як, а с две ръце го дигах...
В „Калуня-каля” проследяваме как един човешки свят - първоначално зареден с природна мощ, изпълнен с природни сияния и жажда за живеене, а после тръгнал към разруха, която главният герой се бори да преустанови - достига своето дъно!
Достига пустота, която заличава дори и спомените.
Загиват Калуня, чръноовчарката Костанда и мъжа й, Ленке, Левицата, дедо Дерменджи, Кривия, още десетки персонажи. Едни, наказани от Калуня, останалите - убити, защото са застанали на негова страна в борбата срещу мракобесните нрави.
Така епическата творба на Георги Божинов, „заела” прийоми, похвати, но и конкретни качества от жанра трагедия, постига високи нива на поетически драматизъм, на крайна напрегнатост на конфликтите, прилага се и принципът творбата да завършва със смъртта на главните герои. В романа остават живи само епизодични персонажи или само герои, без екзистенциално значение в битието на Калуня: Янко, Гюла, Нано, Менчо... В случая липсва персонаж, който да изпълни поне функциите на Хорацио в Шекспировия „Хамлет”.
Следователно, остава да търсим смисъла на романа „Калуня-каля” в дълбочина, когато в живота е имало горене, страсти и въжделения, но и когато този живот се срутва в пропастта.
Да търсим смисъла в участта на Калуня - човека със съвест, но и със сила да се съпротивлява на житейското и социалното зло!