Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 22 (29 май 2018) СЛУЧАЯТ “ГЕОРГИ МАРКОВ”

СЛУЧАЯТ “ГЕОРГИ МАРКОВ”

Е-поща Печат PDF

Тази година се навършват 40 години от смъртта на талантливия български писател Георги Марков, починал в болницата „Сейнт Джеймс”, в Лондон, на 11 септември 1978 г.

Вече 40 години случаят „Георги Марков” не спира да вълнува българската, а и европейската общественост. Веднага след смъртта му в Англия започва антибългарска кампания с обвинението, че писателят е убит от Държавна сигурност по нареждане на Тодор Живков.

След няколко години тази антибългарска кампания продължи с чудовищното обвинение срещу България, че властите у нас са организирали покушението срещу папа Йоан Павел Втори през май 1981 г. Впоследствие папа Йоан Павел публично опроверга твърденията, и не само той.

Миналата година проф. Джузепе Консоло, адвокатът на Сергей Антонов, представи своята книга „Атентатът срещу Папата. Ето истината”. “Българската следа” в атентата срещу папата е плод само и единствено на лъжливите показания на Мехмед Али Агджа, е категоричното мнение на италианския адвокат, защитавал Сергей Антонов в процеса.

Новата книга на проф. Бончо Асенов – „Случаят „Георги Марков”, цели още веднъж да разкаже на българския читател еста отдавнашна история с надеждата, че „ще стигнем до истината...”.

„Георги Марков е талантлив писател със силно изразена гражданска позиция и произведенията му говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. И не лъжата за „българския чадър”, а неговите произведения трябва да бъдат легитимацията му пред следващите поколения” – обяснява проф. Асенов в предговора към книгата.

Редакцията на в. „Нова Зора” предлага фрагмент от „Случаят „Георги Марков”, новата книга на Бончо Асенов, за да могат читателите сами за себе си да направят своите изводи и оценки.

 

• В България била изградена феодална система.

А тази система, в която местни и чужди олигархически и компрадорски групировки са установили своя наредба, при която няколко процента от населението живеят в охолство, а по-голямата част от него е под прага на бедността как да я наречем?

• Че в България магазините за храна са били празни.

Но се продаваше българска продукция, и то достатъчно, за да се нахрани българското население и да се изнася немалко количество навън, а сега в пълните магазини се продават хранителни стоки, внасяни от чужбина – домати, картофи, плодове, зеленчуци, месо, при това второ качество, с ГМО и какви ли не химикали.

• Възмущава се, че Георги Караславов си бил построил вила в Драгалевци, колкото „прогимназия“.

Да беше жив да види палатите на новобогаташите не само в Драгалевци и другите витошки села, но и във всички по-хубави кътчета на страната, пред които „прогимназията“ на Караславов и вилите на тогавашните управници са бедни къщи.

• Георги Марков пише за връзкаджийството, „което и до ден-днешен си остана главен метод за подбор на хората и главно качество за постигане на всякакъв личен напредък”.

Нима това не важи и в наше време?

• Пише за проституцията – в София е имало около 300 проститутки. „Проституцията в България имаше своите дълбоки корени в морала на самия режим”.

Ами тогава какво да кажем за морала на сегашния режим, когато десетки хиляди български момичета и жени превърнаха проституирането в чужбина и в страната в професия?!

• Намеква в един от репортажите, че е имало и наркомани сред младежите в страната.

Да, имало е около 200 регистрирани наркомани тогава в България. Сега се смята, че техният брой надвишава 200 000 души.

• Пише, че хората не искат да раждат деца, защото не могат да ги отгледат, че сме в демографска криза, че циганите ще станат повече от българите.

Животът го опроверга. През 1990 г. щяхме да станем 9 млн. А сега сме 7 млн. Демографската криза  настъпи реално след 1989 г., и то със страшна сила и с тенденции, които заплашват бъдещото съществуване на българската нация.

• Пише за тежката, неблагодарна и унизителна работа на учителите, служейки си с примери от своята учителска дейност.

Е, поне тогава не са ги били ученици и родители, не са ги унижавали и подигравали и все още учителската професия се е смятала за престижна и уважителна. В едно изследване, проведено през 2017 г., се оказва, че сме в първата десетка по агресивност на учениците в училищата.

• Според него зад грубите думи, използвани от българите, прозира грубият живот, следствие на насилието и терора в България след 9 септември.

Ами сега, когато грубостта навлезе много по-ярко в живота на хората, вследствие на какво съществува тя?

• Разсъждава в няколко поредни репортажа за кражбата и защо хората крадат от държавата. Според него основните виновници са ръководителите на страната с техния отрицателен пример.

Прав е, но и днес е така. Има обаче една разлика, сега се краде много по-масово и в много по-големи размери. Свидетели станахме на пладнешки грабежи на народните богатства, на държавните и европейските фондове. Да не говорим за битовите кражби, които достигнаха апокалиптични размери.

• Според него в България цензурата е тотална и всичко западно е забранено и хората нито четат книги, нито гледат филми, нито ходят на театри.

Статистиката показва, че посещенията на кина и театри преди 1989 г. е в пъти повече от тези след това. И са играни и западни филми и западни автори, но подбрани измежду най-доброто на световното кино и театрално изкуство. И се е четяло много повече, включително и западни автори, но стойностни, а не както е сега – книги, изпълнени с ужаси, кръв, насилие и какви ли не первезии. Между другото, едно проучване на Евростат от края на миналата година показва, че в Европейския съюз от 28 страни сме на 21-во по четене на книги. Марков е прав, че е имало цензура, но тя е била само идеологическа от страна на комунистическата партия, а сега се допълва и с финансова цензура, упражнявана от собствениците на медиите. Да споменем, че през 2017 г. България се намира на 109-о място в света по свобода на медиите.

• Били са горени тогава книги, нарочени за фашистки.

Имало го е. Но нали и на Желю Желев горяха книгите в центъра на София!

• Пише за уволнявани артисти заради неговите пиеси.

Какво да  кажем за масовите уволнения на стотици артисти в цялата страна, веднага след 10 ноември 1989 г., които останаха на улицата и мизерстваха без доходи. Нещо повече – и за закриването на държавни и самодейни драматургични театри, на опери, симфонични оркестри в цялата страна.

• Пише за партийните кариеристи. Прави характеристика на социалистическия кариерист, на начина за кариерно развитие – осигурена кариера за партийците, за нашите хора, за свои хора, за роднини, за приятели. Според него най-важно за кариерата е да бъдеш посредствен.

Същото може спокойно да напише и за съвременните кариеристи.

• За грешките при строежите на “Кремиковци”, Завода за полупроводници в Правец, Медодобивния завод в Пирдоп-Златица, за неосъщественото прокарване на воден канал Панчарево–Павлово.

Грешки, но се е строяло. А сега?

• Многократно споменава, че в своята политика България се съобразява със Съветския съюз и нашите тогавашни първи ръководители безпрекословно са се подчинявали на съветските господари.

А днес как е – всеки може да си отговори – при това съобразяването с „големия брат“ Америка и с Европейския съюз стига мащаби, непознати тогава, до най-унизителни подробности в икономическия, политически и културен живот на България.

• На няколко пъти споменава разпространяваната тогава фраза за съветските филми, които масово са прожектирани по кината –„Хубав ли е филмът или съветски?

Сега пък същото се казва за американските филми, които са залели нашите кина и телевизионни канали.

• Има един разказ за това  как се купуват шофьорски книжки по това време.

Да беше жив да види как се купуват сега шофьорски книжки.

• На няколко пъти пише за перипетиите на българите по получаване на задгранични паспорти.

Прав е, така беше. Но сега, когато всеки може да пътува зад граница, дали всеки може да си позволи този лукс при това масово обедняване на населението.

• Според него в България се играе масово карти и конкретно покер, защото „Ако играя, играя не защото ми се играе, а за да избягам от това, да забравя този проклет живот”.

Ами сега, когато се играе така масово карти, тото, лотария, че и на десетки томболи – същите мотиви ли са?

* * *

Питам се, ако беше жив Георги Марков, дали щеше да критикува от сегашни позиции пак „онзи режим“ който:

- осигуряваше безплатно и висококачествено здравеопазване и не допусна българите да се окажем най-болната и стресирана нация в Европа;

- не допусна националната ни сигурност да се срине, армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор, МВР да не може да се справя с организираната и битова престъпност;

- не позволи да се легализират хомосексуалните отношения, да се вихри порноиндустрията, да се намеква вече за разрешаване на еднополовите бракове;

- не позволи корупцията да обхване с пипалата си цялата държавна система;

- не допусна Турция и протурските националисти, начело с ДПС, да обособят в икономическо, политическо и културно отношение цели райони в страната, които са готови вече да обявят своята автономност.

- не доведе циганите в страната до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането;

- не допусна да се доведе православната ни църква до разкол и в страната ни да нахлуят непознати на нашата духовност секти;

- не допусна да се вихри организирана престъпност, да се извършват стотици поръчкови убийства, да се отвличат хора.

Тогава, когато Георги Марков пише своите репортажи и есета, България е вече високо развита индустриална и селскостопанска страна, която облича, храни, дава покрив на хората и те вече могат да мислят за своето духовно и културно развитие.

Сега, през 2018 г., България е една рухнала бедна страна, в която хората се борят за оцеляване. Очевидно, че със свобода на словото, стигаща до слободия, с права на човека – но реални само за отделни слоеве от населението, - не се постига благоденствие на даден народ.

Историята ще си каже думата, но още отсега е ясно, че времето на този „престъпен режим“ и особено 70-те и 80-те години на 20 век са били едни от най-успешните години в икономическото и културното развитие на българския народ в неговото съвременно развитие. И че Тодор Живков, за когото Марков отделя толкова много страници в „Задочни репортажи“, с всичките му противоречия, превъзхожда като ръководител на страната днешните управници. Защото сравнението на живота в социалистическа и в изграждащата се сега капиталистическа България е категорично в полза на предишния строй. Във всяко едно отношение – правено е официално въз основа на десетте най-важни показатели за качеството на живот. Все пак да споменем, че през 1989-1990 г. България по двата показателя –„качество на живот” и „човешко развитие“ е съответно на 28-мо и 29-о място в света. Сега тя е съответно на 59-о и 71-во място. То и затова носталгията обхваща все повече обикновените български граждани. Защото, както казва Габриел Маркес: „Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията“. А че е така, показва едно национално представително проучване, извършено през ноември 2017 г. от изследователския център „Тренд“, според което 40 % от българите, от които една пета са млади хора, предпочитат да живеят във времето на социализма и изпитват носталгия по Тодор Живков.

И ако Георги Марков слезе сега от „горе“ да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговият най-близък приятел Стефан Цанев „Управляват ни аматьори, България прилича на гробище!“, за да го видя как се връща бързо, бързо в „по-добрия свят“. И се питам, дали ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който, след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание.

Сега неговите „репортажи“ се пишат от хилядите обикновени българи всяка седмица в техните дописки до „Минаха години“, „Трета възраст“, “Златна възраст“, „Над 55” и други. Пишат се и от интелектуалци, писатели, поети.

Но очевидно се нуждаем от нов талантлив писател като Георги Марков, който да напише своите репортажи за времето, в което живеем. И който спокойно може да сложи за техен увод увода на Георги Марков от „Задочни репортажи от България“. В който той казва: „България е ...суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация, без никаква демокрация, безличен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство“...

„Ако западният граждани се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало“...

„Днес ние, българите, сме богатият  пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може... Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупират се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени...“

„Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо... Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско  съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило“.

За кое време е казал тези думи Георги Марков? За преди 40 години, или за днешното време!..