Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 22 (29 май 2018) МАГНЕТИЗМЪТ НА ПОЕТИЧНАТА ЕНЕРГИЯ

МАГНЕТИЗМЪТ НА ПОЕТИЧНАТА ЕНЕРГИЯ

Е-поща Печат PDF

• Петър Анастасов и една незабравима среща в галерия “Колекция Светлин Русев”

 

Понякога си мисля,

че белият свят

не е толкова черен.

 

На 22 май т. г. художествената галерия дарение “Колекция Светлин Русев”, в Плевен, стана домакин на среща с поезията на Петър Анастасов, творец и ваятел на великолепни образци на българското поетично слово от десетилетия.

Нека припомним, че Петър Анастасов бе първият носител на националната награда „Акад. Николай Лилиев“ (учредена през 2015 г. под егидата на община Стара Загора, Министерството на културата и издателство „Захарий Стоянов“), а поетът и драматургът Петър Анастасов бе отличен с нея за цялостен принос в развитието на българската литература и култура.

“Лилиев е един емблематичен поет за България, основоположник не само на т. нар. романтизъм, но и на много други направления в нашата поезия. Едно от тях е верността към българския език. Невероятно е как той намира думи за толкова различни неща! ... Това е един изтерзан от националната трагедия поет в поемата му „Родина“ – с болката, която пронизва цялото му същество от трагичните събития през 20-те години на миналия век. ... когато в театъра си позволих да открехна вратата и да тръгна по някои сцени, научих още много за него. За всеотдайното му служене на българския театър, за неговата истинска любов към българския език, за това, че самият той едва ли не е преподавал на актьорите как трябва да се изговарят българските думи, как трябва да се говори на български език! Просто това е била негова свръхпрофесионална задача и негова болка...” - отбелязва с преклонение и възхита поетът Петър Анастасов в свое интервю.

Благодарение на анализа на литературния критик Владимир Янев, изпъква и един друг ракурс на творческата личност на Петър Анастасов. “Поезията му поражда желание за диалог, за шепнещо споделяне на вълнения и прозрения, които не могат да се изрекат гръмогласно, не предполагат микрофонни увеличения.

 

Сякаш Петър Анастасов е роден да бъде събеседник, съдружник в сумрака на тишината, когато суетата и стандартизираните страсти умират, за да се роди онова неопределено, но почти осезаемо и опияняващо чувство за взаимност. ... Поезията има тайна връзка със страданието на човека”, твърди Пабло Неруда, и Петър Анастасов проследява тази връзка, без да скъсва с действителността. ... Смесването на земно и небесно е характерно за Петър Анастасов. То е многократно интерпретирано от него, но най-ясно личи в стихосбирката му “Както те обичам”. Ще го открием в стихотворението “В полунощ”, където, “обгорен от поредната земна беда”, героят с предизвикателна битовост представя лирическата си космология - “ще си взема трикракото столче и ще седна край Млечния път”. ... Има една творба, в която, ако се изразим с езика на средновековните араби, Петър Анастасов е оставил “гравюрата на собствената си душа”. Това е “Площад на хълма”...

Ето и обяснението за изключителния интерес към твореца и човека Петър Анастасов, проявен от творческо обединение „Зора” при сдружение „Евразия” в гр. Плевен, което организира срещата в галерия дарение “Колекция Светлин Русев”.

Предишните творчески срещи - с поетите Минчо Минчев и Таньо Клисуров, също оставиха незабравими спомени у публиката.

Мнозина от присъстващите в залата усетиха магнетизма на поетичната енергия, излъчвана от творбите на Петър Анастасов. Сигурно затова плевенската поетеса Витка Витанова пожела да рецитира негови стихове, а накрая Евгения Иванова, председател на сдружение „Евразия”, поднесе на госта поздравителен адрес и цветя.

Поетът Васил Милев, председател на творческо обединение „Зора” при сдружение „Евразия” в Плевен, благодари на всички присъстващи, уважили  срещата с Петър Анастасов.

 

Петър АНАСТАСОВ

 

* * *

 

В полунощ

ще си взема трикракото столче

и ще седна край Млечния път.

Аз опитах от всички наслади и повече

не желая да служа на своята плът.


Поживях на земята, за нищо не плача,

само дето пропуснах да бъда щастлив.

Но ще бъда навярно, когато палача

се надвеси над мене, добър и вежлив.


И навярно под лудата лунна секира

ще усетя в един възхитителен миг,

че човекът се ражда, когато умира,

и с това е безсмъртен, с това е велик.


Аз отвикнах от близкия край да се плаша,

много свои неща не довърших докрай.

Но докрай ще изпия отровната чаша,

а пък вие решавайте — ад или рай.


А сега

ще запаля цигара от горест,

обгорен от поредната земна беда,

и ще хвърля кибритена клечка отгоре,

а пък долу ще мислят, че пада звезда…