Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 24 (12 юни 2018) ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 23

 

Тук е голямата драма на българския свят.

Тук битува „средният човек”, безличната маса, обезсилена от нещастието си да бъде излишна или необходима само като фон на „другия живот”, протичащ някъде далеч в своята непостижимост.

В тази среда най-нещастен е „интелигентът”. „Интелигентът”, който олицетворява цялата интелигенция, а и несправедливата устроеност на българския живот. Това е животът на сломената гордост, която не се превръща в смирение, а се преражда в огорчение, злоба, омерзение, неутешимо страдание, ожесточена амбиция и накрая в отчаяние. От тук никой не е успял да излезе, за да се спаси и намери друг път в живота си. Никой вече не се и опитва да го направи – толкова е естествено да прекараш всичките си години в подобно еднообразие и социално блато.

Съчувствайки на този свят, интелигенцията съчувства на себе си. Ежедневните битови грижи й пречат да помисли за нещо възвишено, да потърси спасение не само за тялото, но и за душата. Българската интелигенция не е религиозна или по-точно не е православна; тя има религиозно съзнание, дори когато е атеистична и изцяло социално-политически настроена за революционно промени. Раят, към който се стреми, е рай на земята. Т. е. общество, което е в състояние да осигури изобилие на материалните блага, а не Царството Божие за тези, които са опростени от греховете и душите им са спасени.

Без да бъдат превърнати камъните в хляб, безсмислено и безполезно е да се живее. Свободата е необходима, но само ако избавя от недоимъка. Затова и политическите идеологии, по които се устройва българският свят, са все идеологии на

„превръщането на камъните в хлябове”.

Различията в тях са различия по отношение характера, възможностите и допустимостта на свободата за обикновения човек. Но тя няма смисъл и не е желана, ако е просто свобода единствено да мислиш, а още по-малко – да избираш между доброто и злото. Каква полза от нея, когато си гладен, бездомен и лишен от работа и възможности за осъществяване.

За българската интелигенция бедността и мизерията винаги са били унизителни. Тя е страдала, че народът е беден и се е чувствала виновна, че не може да направи нищо, за да го нахрани. Затова и е била обикновено зле настроена към Църквата, която според нея нехае за народните беди и говори, че човек трябва да се стреми към друго – не толкова към хляба и материалните блага. Интелигенцията, по-скоро от добро сърце и състрадателност, но и заради нецърковността и атеизма си, одобрява идеите на Великия инквизитор и призовава да бъдат осъществени в живота. Буржоазният дух пригажда морала й към буржоазния начин на мислене и я закотвя на служба при Великия инквизитор.

Тя не успява да придобие мащаб на мислене и се занимава обикновено с разрешаването на битови проблеми. Идеите й са по-скоро политически отколкото универсални, битийни, екзистенциални. Такава интелигенция лесно се привързва към земното, пренебрегвайки, без никакви угризения, божественото.

Затова и усилията на българския ум са насочени към такава реорганизация на обществото, която ще ускори и увеличи производството на материалните блага и те ще бъдат справедливо и според потребностите на хората разпределяни.

Забележителното е, че когато обществото е несправедливо и не осигурява свободата, за която става дума, литературата и изкуството непременно показват богатите и властващите като жестоки и безмилостни, груби насилници, бездуховни хора, които се интересуват единствено от собственото си благополучие. Те са егоисти, готови да изсмучат до последна капка кръвта на бедняка, но да запазят своето състояние и увеличат богатството си. Оня, макар и богат и за него работят други хора, но помага на бедните и немощните и не е толкова алчен, е добър, обичан, даван за пример. Тогава не нужно някой да се бунтува срещу него, за да го измести.

Бунтът и революцията са позволени, щом целят друга обществена система, в която сегашният онеправдан ще бъде защитен и ще му се даде възможност да работи и живее нормално.

6. А при кого е на служба българската интелигенция

след революционните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век?

От началото на 90-те години насам започна установяването на нов, невиждан преди ред, който рязко се различава от всичко, което е било преди. Не преувеличавам значението на възстановяването на буржоазно-капиталистическата система у нас, но подчертавам, че в новата си редакция тя наложи, и то под въздействието на неолибералната идеология, промени, които трябва да видим и анализираме.

Всичко стана в момента, когато глобализацията бе достигнала твърде високи равнища в осъществяването си и бе успяла вече да установи в голяма степен културно и идейно изравняване на света – и особено на социалните структури, формите на управление, отказа на традиции и денонсиране на т. нар. просвещенски модел.

Става дума преди всичко за разрушаване на националното съзнание и на нациите като феномен на модерната епоха. Бе започнал и процесът на интеграцията в Европейския съюз, която да доведе до създаването на нов тип многонационална държава, основана върху т. нар. европейски ценности. Тези „ценности” атакуват най-напред националните традиции и особено модела на националната държава като политическа организация на хора с общо съзнание, история, бит, култура и език. Според неолиберализма нацията трябва да отстъпи на етноса, на регионалните обединения, на сексистките организации. Чрез тях ще бъде по-лесно да се осъществи въпросната интеграция и превръщането на Европейския съюз в постнационална държавна структура.

Уговорката, че засега националните държави отдават само част от суверенитета си на новия съюз, е въпрос на организация на преходния период в замисления проект, а не постоянно условие за съществуването на този „проект”.

Интелигенцията е крепителката на нацията,

нейната поддържаща конструкция, която носи националното съзнание и е хранителката на националния ум и изразителка на националния характер, душевност, чувствителност и поведение. Каквато и да е тази интелигенция, в момент на изпитания тя винаги си спомня за историческата отговорност, с която е натоварена, и заема позиция на охранител на нацията. По тази причина в новите условия тя се оказва пречката, която трябваше да бъде отстранена.

Ще подчертая още веднъж, че промените, за които става дума, са развитие на идеите, които Великия инквизитор с такава страст и рационален ум изложи пред Божия син във великия роман на Ф. М. Достоевски.

Процесите на глобализация, европейска интеграция и денационализация, т. е. отказ от различие и разнообразие, са пътят към окончателното осъществяване на тези идеи. За да е възможно по-лесното превръщане на камъните в хлябове и постигането на онази свобода, за която героят на Достоевски мечтаеше.

За българската интелигенция не бе трудно да възприеме като свое убеждение неолибералната идеология и да започне да я проповядва усилно. По-точно – да повтаря до безкрай, че за да станем „част от Европа” и да заживеем в „Европа” богато, свободно и „като в белите държави”, трябва да възприемем „европейските ценности”. Акцентът бе поставен върху бедността, ниските заплати и нищожните пенсии. Станем ли обаче „част от Европа”, ще получаваме много повече, ще пътуваме из целия свят и ще се радваме на охолство и безгрижие. Магазините ще са пълни със стоки, ще отпаднат визите, ще премахнем „номенклатурата” и реките от мед и масло ще потекат и ще ни залеят. Аз не оспорвам, че през 80-те години българите бяха бедни материално, че живееха оскъдно и че магазините бяха празни и нямаше какво да се купи. И че това беше мъчително и унизително. Само наблягам на обещанията единствено на материални неща. От духовната сфера едничкото обещание бе „свободата”. Но свободата, разбирана като възможност да правиш, каквото пожелаеш; да нямаш ограничения, да не се страхуваш, че ще бъдеш преследван за думи и политически убеждения и действия. Към това се добавят приказки за демокрация, свободни избори, многопартийна политическа система, пътувания в чужбина.

Мнозина обвиняваха и сега още обвиняват интелигенцията в продажност и слугинаж, в нагаждачество и желание за лично спокойствие. И на мене са ми минавали такива мисли, но сега си мисля, че те не са точни. Защото българската интелигенция поради това, че е не религиозна и е повече атеистична, но и подвластна на различни езически вярвания, охотно и бързо възприема елементарните и лесни за разбиране идеи и тези. Тя не умее да се задълбочава в сложностите, не се стреми да види отвъд видимото, поради което не е склонна и да търпи несгоди и да страда, когато това е наложително или дори необходимо.

 

Нашата интелигенция не желае да изкупва грехове и да се жертва „за народа”. Поради това тя не е склонна да противоречи на Великия инквизитор, защото говоренето му е просто, убедително и е очевидно, че казва истината. Тя не размишлява, а просто пренебрегва думите на Иисус Христос, че „не само с хляб ще живее човек”. А ако се вслушва в тях и се опитва да ги разбере, не отива по-далеч от това, че „не само” е чисто и просто „още нещо”, и то непременно материално и угаждащо на плътските потребности, а не на душевните нужди.

Когато си така устроен и нагласен, е съвсем лесно да забелязваш всеки нов „велик инквизитор” и да се прехласваш по думите му, да тръгнеш след него, а не след Спасителя, и да му служиш вярно дотогава, докогато превръща камъните в хлябове.

В края на 80-те години голяма част от нашата интелигенция избра такъв нов „Велик инквизитор”, отказвайки се от този, на когото дотогава служеше. Смяната на системата за интелигенцията по същество беше преминаване на служба при нов Велик инквизитор.

По същото това време бе произнесена тезата за „андрешковщината”, заклеймяваща липсата на държавническо съзнание у българина, който работи срещу държавата си, разрушава я, „защото така бил научен от турското робството и от комунизма”.

Сега не ми е работа да изследвам това „държавническо чувство” у българина, но обявяването на един от най-нравствените и светли персонажи в българската литература за държавен нихилист и асоциален тип е твърде показателно за нравствената същност на интелигенцията от края на 20 век. Затова и напомням този факт.

Състраданието и съжалението към бедния и онеправдания, към слабия, който не може сам да се защитава и спасява е израз на любов и доброта. Дори и когато тази любов „застрашава” държавните устои и пречи на представителя на държавата да събере държавните взимания.

Човекът е повече от държавата – особено в описания от Елин Пелин случай.

Разбира се, Андрешко нищо не променя; той само отлага висящото над бедния човек нещастие, което след случката в блатото дори може да бъде още по-голямо. Но добрият и нравствен Андрешко не си позволява то да дойде с него и да изненада бедняка с многото деца и празната къщица.

Откъде се взе това противно високомерие у българската интелигенция, която дружно обяви Андрешко за национален позор и причина за българския икономически упадък и разрухата на държавата през 20 век?

Най-напред, това е проява на глупост. Само глупав човек е способен така да съчетае усещането за литература, социологическата неграмотност и неспособността за анализ. Но това е според мене по-малката беда. Голямата беда е в променената нравственост на интелигенцията, в атрофията на чувствата и представите за нравствените ценности, в неудържимата страст да се угоди на Великия инквизитор.

Проявява се отново духовната педокрация – този път обаче в нравствено уродлив вид. Сменят се ценностите, но се сменя и риториката; на преден план излизат нови проблеми, представи и отношения. Задачата е да се тласне обществото по друг път, но преди това ще се подхрани, за да бъде залъган „интелектуалния” му глад с нови понятия, думи, категории. Онова, което допреди малко се е считало за положителен пример, сега е отречено. И обратното! Затова и се представят нови примери, но няма време те да бъдат подбирани, прецизирани и формулирани точно и вярно. В шумотевицата се говори, когато е възможно изобщо да се говори, неясно, приблизително, каквото и да е – само да се говори. И се намира теза, която би могла уж да бъде убедителна. Още повече че няма кой да възразява, уточнява и оспорва нейната валидност. Важното е да се намери причина за обругаване на миналото, и то най-вече за това, че не е отделяло достатъчно енергия за превръщането на камъните в хлябове. И тогава се посяга на състраданието, съжалението, съчувствието, милостта, прошката, солидарността. На доброто, в крайна сметка.

А върху всичките тези нравствени норми се крепи и живее интелигенцията. Когато те бъдат разрушени и отречени заради някакви „държавни” и „общоевропейски” идеи и принципи, интелигенцията просто рухва под собствената си тежест и се ликвидира като прослойка. От нея повече няма необходимост и ролята й в обществото или се смалява, или напълно й се отнема.

7. Случи се и нещо друго.

Новата политическа система предизвика рязко поляризиране по идейно-политически принцип вътре в интелигенцията - не само в обществото.

Тези, които довчера бяха заедно, днес изведнъж се оказаха на противоположни позиции, изразяват различни идеи и идеологии, дори враждуват като привърженици на политически партии. Разпаднаха се творчески и научни съюзи, закрити бяха литературни издания и издания за изкуство и наука, голяма част от интелектуалците остана без работа и се наложи да се преустройва и нагажда към новите условия. Онова усещане и съзнание за общност изчезна. Интелигенцията сама се обяви за мъртва.

Преди това за мъртва я обявиха идеолозите на неолиберализма, а заради разхлабените връзки вътре в нея и обезсиленото съзнание за съсловна общност тя изнемощя дотолкова, та се съгласи и примири, че е престанала да съществува. Но по-скоро премина в друго състояние, в което й е все още трудно да се осъзнае. То е причина да не влиза в ролята, която й се полага да играе и днес.

В публичното говорене, а и във властовите среди, и днес надделяват неолибералните интелектуалци, които не примат да участват в обществения живот като съставка на „интелигенцията”. Те наложиха в обществото мнението, че днес нито има интелигенция, нито тя е необходима и поради това не е нужно нейното реанимиране. За разлика от тях левите интелектуалци са по-зрели и отговорни, но са все още уплашени, разколебани и не вярват, че са реална сила, която би могла да ги обедини, за да станат решаващ фактор в обществото. Те също са покварени от неолиберализма, носят неговите пороци и следват тезите му. Но въпреки това съм убеден, че няма да мине много време и такова обединение или по-скоро единение, или още по-точно – осъзнаване значението на това единение, ще стане факт. Защото без него нацията ще продължи да бъде в тежко състояние и няма да има кой да я укрепва идейно и нравствено. Все пак левите интелектуалци са с друго съзнание и са привърженици на друга идеология.

Сблъсъкът между левите и неолибералните интелектуалци ще се изостря все повече и точката на този сблъсък ще бъде осъзнаването на ролята и необходимостта от интелигенция днес. Разбира се, дискусиите между тях ще обхванат и други теми (например за нацията, традициите, българското и европейското), но постепенно ще достигнат и до проблема кому служи интелигенцията. Този проблем ще става все по-остър и все повече вярното решение ще се приближава. Той е съвременният вариант на въпроса „Какво да се прави?”, който интелигенцията винаги си го е задавала, понеже я измъчва непрестанно. Но въпросът трябва да се разшифрова и поосвободи от своя чисто политико-нравствен смисъл, свеждан обикновено до отношението към революцията и социално-политическите борби на онеправданите класи.

Службата при Великия инквизитор е служба не в полза на една или друга класа, кауза или ценност; тя е екзистенциален избор, въпрос за човешкото битие и за това кому и за какво служи човек. Тя определя смисъла на човешкото съществуване; от нея зависи доминиращия тип лично и обществено съзнание и в крайна сметка отношението към доброто и злото.

И още: интелигенцията ще формулира проблема за това как трябва да живее човекът, кое е добро за него, за неговата свобода и за ценностите, които ще определят за какво той живее, с кого ще бъде, какво му е необходимо, за да бъде щастлив и доволен. И разбира се, как да спаси душата си.

По тази причина аз смятам, че идва времето на православната и консервативна интелигенция с българско национално съзнание, която ще преосмисли, но преди това ще изследва и формулира в достъпна за сегашния човек форма традиционните ценности, ще ги анализира, за да прецени кои от тях и в каква степен са приложими към актуалната ситуация.

Градежът на новото без съмнение ще започне върху руините на старото, но това старо не може да бъде безразборно осъждано, заклеймявано и разрушавано до основи просто защото е старо.

Проблемът е, че след като толкова дълго е вилняла неолибералната, консервативната интелигенция трудно ще се роди и още по-трудно ще се утвърди. Но аз мисля, че тя ще намери в лицето на лявата интелигенция свой съюзник и заедно ще започнат да възстановяват и възраждат нацията, националния дух, националното съзнание, като преди това ще положат здрави основи.

В крайна сметка интелигенцията е тази, която ще отвори очите на народа и ще му покаже пътя, по който да върви, посоката и целта на движението. И не само в политически план, но и в нравствен. Проблемът за хляба ще придобива оня смисъл, който му е даден в Църквата от Иисус Христос и който е оспорен и профаниран от Великия инквизитор. Тази профанация ражда заблудите и илюзиите, съпътстващи и определящи същността на историята. Тя е причината за толкова грешки, престъпления и реките от човешка кръв.

Няма как интелигенцията да не възкръсне и заживее отново, щом без нея ще погинат нацията, националният ум, отечеството.

8. Състоянието на интелигенцията е главният симптом за заболяванията на обществото.

Нещо повече: тя е самото му заболяване, което, ако не бъде излекувано, ще настъпи смърт.

Лечението всъщност е разрешаването на проблема кому да се служи и как да се разбира свободата.

За това беше и думата тук...