Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 24 (12 юни 2018) СМИСЪЛЪТ НА РУСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НЕЕДНОЗНАЧНОСТ

СМИСЪЛЪТ НА РУСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НЕЕДНОЗНАЧНОСТ

Е-поща Печат PDF

На 18 март т. г. в Русия се проведоха президентски избори, на които Владимир Путин бе преизбран, при това с огромно мнозинство - 74 % от гласуващите, и встъпи в длъжност на 7 май. Следващата стъпка бе съставянето на правителство. На 18 май за премиер бе назначен Дмитрий Медведев, а съставът на новото правителство показа, че ключови министри от дотогавашния кабинет запазват постовете си.

“Трябва да поемате инициативи, да използвате нестандартни подходи, да покажете модерен стил на управление”, отбеляза Владимир Путин на първата си среща с премиера и министрите в Кремъл. „Тук трябва да е двигателят на промените във всички области и цялата страна трябва да усети темпото му“. Владимир Путин призова правителството да е „пример за конструктивно сътрудничество с гражданското общество“... „Задачите, които ви очакват, са не просто сложни, а крайно отговорни. Това са цели от принципно ново равнище, от постигането им зависи жизнеспособността на страната ни, енергията на развитието й, бъдещето й, без никакво преувеличение“... Сред малкото промени в кабинета са новата длъжност на Виталий Мутко - от вицепремиер, отговарящ за спорта, като вицепремиер за строителството, както и издигането на финансовия министър Антон Силуанов до първи вицепремиер.

Предлагаме анализа (от 28 май т.г.) на добре познатия автор с псевдонима The Saker (Соколът), който влиза в дълбоки води и разглежда механизми и процеси, които остават в сянка, но пък търсят отговора на въпроса защо обществото - и в Русия, и по света, - имаше по-различни очаквания за новия-стар руски президент и одобрените от него министерски позиции.

И наистина, очакванията бяха други.

Но какво всъщност се случва в онези управленски и обществени и социални пластове, които никога не са изцяло видими на повърхността?!

 

Зора

 

В свят на универсална измама, казването

на истината е революционен акт.

Джордж Оруел

 

Всяка малка свещ осветява ъгъла на тъмнината.

Роджър Уотърс

 

... ние всички имаме очаквания, които може да се окажат разочарование...

The Saker

 

Вместо начало: светът не е Холивуд

За отминалите две-три седмици бяхме свидетели на поредица буквално тектонични събития, които се случваха едновременно в САЩ, в Русия, в Израел, в Сирия, в Иран и в ЕС. Мисля, че би било основателно да кажем, че повечето настроени срещу англо-ционистката империя изпитаха чувства в диапазона от леко разочарование до пълна паника.

 

Аз, собствено, не чух мнозина да се радват, но ако е имало такива, очевидно са били малцинство (примерно Михаил Хазин, което не е типично). Реакцията е нормална, ние всички имаме очаквания, които може да се окажат разочарование, и обикновено така става. И все пак, когато новините са очевидно лоши, нещо все пак трябва да остане.

Първо, хората, страните и събитията не не се замразяват във времето. Те се променят. Процесите - като правило - са обект на промяна, на еволюция и (дори радикална) смяна на посоката.

Второ, всеки процес носи у себе си зародишите и на противоречията. Тъкмо затова процесите са динамични.

Трето, човекът е несъвършен. Дори добрите хора правят грешки, понякога с трагични последици. Но не бива да да ги делим на “безгрешни герои” и “жалки злодеи и губещи”. Бих казал, че всъщност всяка грешка, особено сериозната, е заредена с противоречия, които на свой ред в крайна сметка може да “придадат енергия” на първоначалния процес, създавайки нова поредица обстоятелства.

Всичко, казано дотук, цели да покаже, че

реалният свят не прилича на Холивуд,

където историята се разбира в рамките на 90 минути или малко повече от момента на нейното начало.

Реалният свят е във война с Империята, и в тази война, както и в много други такива, се правят грешки и се понасят загуби и от двете страни. И двете страни грешат, и резултатите от тези грешки повлияват бъдещия ход на войната.

Бих казал, че за изминалите две-три седмици Русия понесе не едно, а няколко пи-ар-бедствия. Бих казал също, че ционистите отбелязаха огромни пи-ар-успехи. По-нататък ще ги изредя, но трябва да кажа, че нито пи-ар-катастрофите, нито пи-ар-успехите са равнозачни на големи победи в реалния свят. Освен това и двете може да се окажат полезни, тъй като изваждат на бял свят незабелязани или пренебрегвани до момента слабости. Накрая, пи-ар-катастрофите и успехите, макар че съществуват най-вече като образи и възприятия, оказват влияние на реалния свят, и понякога дори доста голямо.

Обичайният хор на ненавиждащите Путин, които на мига обявиха окончателна победа, изцяло бъркат, а пък реакцията им е отражение на детско разбиране за сложния свят, в който живеем. В реалния свят личност, подобна на Путин, може, и обикновено прави грешки (и в пи-ара, и в реалността), а врагът може да проведе ефективна контраатака. Само че крайният изход от войната не се решава с едно-единствено сражение. В политиката, също като в обикновеното сражение, тактическите грешки и успехи съвсем не са еднозначни на оперативен или още повече на стратегически успех.

През Втората световна война немските войски бяха по-добри от съветските на ниво тактика, но Съветите ги превъзхождаха на ниво оперативност и стратегия. Ние всички знаем как завърши войната. Ако желаете да прочетете добър анализ и развенчаване на глупостите, че “Путин се оля”, препоръчвам ви статията на Оли Рачардсън “Russia betrayed Syria”: geopolitics trough the eyes of a fearful “pro-Russia” westwrnwr” (13 май 2018, http://www.stalkerzone.org - “Русия предаде Сирия: геополитиката през погледа на страхливия “проруски” западник”).

Другата крайност е отричането въпреки всички доказателства, че има проблем или са направени грешки.

 

Такова директно развяване на байряка изобщо не помага, понеже щом грешките са неизбежни, първата стъпка към отстраняването им е да бъдат признати.

Резултатът от развяването на байряка на (псевдо)патриотизма е да обявиш човека, разкрил проблема, за предател или пораженец.

Като имм предвид всичко казано дотук, бих искал да преразгледам случилото се и да се опитам да оценя реалните възможни последици от тези пи-ар-събития.

Част първа: Путин е разочарован

Накратко - Путин отново назначи Медведев за премиер, назначи Алексей Кудрин за председател на Сметната палата на Русия, Виталий Мутко - за вицепремиер по строителството, после прие Биби Нетаняху в Кремъл, при положение, че преди визитата, по време на визитата и след това той хвърляше бомби над Сирия. И накрая, неприятният зигзаг във връзка с С-300 за Сирия - първо “да, ние ще го направим”, а после “не, няма”. Тези събития може и е необходимо прецизно да се анализират и обяснят, но не мисля, че има смисъл да се отрича чувството на разочарование, породено в мнозинството (с изключение естествено, на онези ярки гении, които обявиха как отдавна знаели, че “Путин лицемери”, обаче това е същото онова “холивудско мислене”, от което всеки истински анализатор задължително и на първо място трябва да се освободи).

Според мен дори онези, за които тези работи не са толкова важни и че нищо страшно нямало, не биха отрекли, че Путин следва да знае колко непопулярни ще са решенията му за руската общественост. И че това е крайно нетипично за Путин, че той умишлено е избрал да пренебрегне общественото мнение и е предпочел други съображения. Ето това е нещо съвсем ново, и според мен много важно.

Казано най-общо, в Кремъл има два лагера, които се борят за власт - аз ги наричам атлантици-интеграционисти и евразийци-суверенитетчици. Първата група е чист продукт на 90-те години. Може да ги приемем за “либерали” в стила на МВФ - Вашингтонският консенсус - СТО - Световната банка - те дойдоха на власт благодарение на режима на олигарсите, който управляваше Русия от 1990-а до 2000-ата година приблизително, и който бе дълбоко проамерикански, с тесни връзки с Израел и различни политически еврейски и ционистки организации на Запад.

Втората група са най-вече бивши военни и служили в органите за сигурност. “Мостът” между двете групи впрочем бе руският ВПК (военно-промишлен комплекс), в който има представители и от двете групи. Не е чудно, че голяма част от руския “елит” (казано простичко, хората, натрупали състояние или най-малкото, живеещи нелошо през 90-те години и след тях) поддържа атлантиците-интеграционисти, а повечето от “обикновените” руснаци в по-голямата си част поддържат евразийците-суверенитетчици. Затова и Путин е популярен, а Медведев - не, и никога не е бил. Интересното е как тези групи се отнасят към Израел и към ционизма.

В предишна статия разгледах сложните и на много нива отношения между Израел и Русия. Сега трябва да видим нещата в дълбочина и да разберем как всяка от тези групи се отнася към Израел и ционизма.

Атлантиците-интеграционисти, никак не е чудно, до мозъка на костите си са произраелски настроени. За тях Израел е нормална страна, дори е достойна за възхищение, те имат лични / семейни делови връзки с израелци в Израел и в САЩ. Въпреки че в Русия не съществува официална версия на Американско-израелския комитет за обществени връзки (AIPAC), може да кажем, че и ADL * подсигури на атлантиците-интеграционисти прекрасна равносметка за верността и служенето.

При евразийците-суверенитетчици всичко е доста по-сложно. Някои от тях идеологически са дълбоко антиционисти, а други никога не го забравят. Но дори онези, които не обичат Израел или дълбоко се противопоставят на ционисткото влияние в Русия през 90-те години, че и до днес (особено в руските медии) смятат, че би било полезно да се разсъждава върху това.

Защо ли?

Най-вече защото според тях, и аз бих казал, че са прави, да си про-руски (в смисъл на патриотизъм и желание Русия наистина да е суверенна), съвсем не значи да си анти-ционист, да си против израелци или евреи.

Всъщност има и винаги е имало руски евреи патриоти, които съставляват неотменима част от руската култура и история. Често казвам, че за руснака мюсюлманите не са “чужди” в смисъла, който се влага на Запад; и те ще ругаят и хулят всички еврейски “аферисти и политици”, но същевременно ще имат за свои приятели и близки “добри”евреи. Това съвсем не е слепота, това са фактите - едно е да презираш идеологията, съвсем друго е колективното усещане за враждебност към група хора, които прекрасно познавате.

Няма да се уморя да повтарям: Русия винаги е била многонационално и поликонфесионално общество, където съществуването на “други” е чисто и просто нещо обичайно. И съществува и факторът Втора световна война, който израелци и руски ционисти доста умело изполват докрай - руснаците и евреите ги обединява общата памет за ужасите, които са понесли от нацистите, те имат общото чувство, че западноевропейците и американците, да речем, не съвсем искрено съчувстват на съдбата им, и дори заради едната политкоректност са притворни. В крайна сметка става ясно, че повечето от антиционистки настроените руснаци, макар и “несравними с ADL” по възгледи, ненавиждат нацистите и западният расизъм не по-малко от евреите.

Сблъсквайки се със съвременната вълна на яростна русофобия, много руснаци казват “днес ние сме новите евреи”, което означава, че сега ги обвиняват за всичките злини на планетата въпреки фактите и логиката. Дали ви харесва, или не, обаче общата памет свързва дълбоко руснаците и евреите.

Вече си представям каква ярост и неприязън ще предизвикат  думите ми в средите на западниците, ненавиждащи евреите, защото те делят света на две групи - ненавиждащите евреите (т.е. добрите), и онези, които “са се продали” “на всички евреи” (а нима съществува понятие “всички евреи”!).

Ето какво мога да им кажа - не пренасяйте своя ограничен възглед за света върху другите, и особено върху Русия. Иначе никога няма “да разберете” Русия и ще затънете в една безсмислица от сорта на “това е загадка, обгърната от тайна и вградена в главоблъсканица” **

Част втора: Империята отвръща на удара

Изминалите две години бяха ужасни за ционистите както в САЩ, така и по цял свят.

Първо, техният кандидат в САЩ претърпя съкрушително поражение и бе избран кандидат, който те люто ненавиждат.

После дойде военната намеса на Русия в Сирия, която им попречи да свалят последния светски “съпротивляващ” се режим в арабския свят. В Русия “техните” атлантици-интеграционисти бавно, но сигурно губят влияние и като цяло западните санкции се оказаха благослов за Русия.

Популярността на Путин рязко нарасна, а глобалният “ционистки дом” бе обхванат от пламъци. В САЩ ционистите контраатакуваха със скоростта на светлината и с разрушителна ефикасност сломиха Тръмп само за 30 дни (това показа предателството на Флин и после на Банън спрямо Тръмп). След всичко това Тръмп се съсредоточи над омиротворяването на AIPAC.

Остана още един проблем: въпреки че САЩ отново изпаднаха под контрол, засега Русия преуспява в развиването на способност да нивелира изцяло американската система за ПРО, видя се колко е остаряла по-голямата част от флота на САЩ и колко е несъответна на възможностите на ВВС във въздушното пространство, оспорвано от руската система за въздушна отбрана.

С други думи, тук, в чисто военна терминология, имаме “пълна и безусловна победа на Русия”.

(Забележка: на онзи, който е шокиран от подобно твърдение и иска да го отхвърли като “руска пропаганда”, ще предложа следното: военната мощ на САЩ разчита на 1) Способност да развърне групировка по въздуха във всяка точка на планетата; 2) способност да защити тази групировка от каквато и да било контраатака; 3) способност да нанесе удар по всяка страна на света с достатъчен брой ракети и въздушни удари, за да сломи волята й да се бори; 4) пълен и тотален контрол на небето (въздушно превъзходство). Силите на САЩ никога не са разглеждали сценарий, при който нямат контрол в небето или ако врагът им го контролира; 5) крайна убеденост, че нито един враг не би се осмелил да нападне големите отвъдморски бази на САЩ; 6) силна, почти религиозна вяра, че военните технологии на САЩ превъзхождат всички останали; 7) абсолютна убеденост, че континенталната част на САЩ никога няма да е под удара на контраатака.

Нито едно от тези убеждения вече не се основава ва реалността, а на практика вярно е точно обратното. Затова когато въоръжените сили на САЩ се сблъскат с почти равен или равен на тях съперник, те се оказват по-малко или повече безполезни. Единственото видимо изключение е ядрената триада на САЩ и подводният флот. Днешната ситуация в Сирия (и както се подразбира в Иран и в Русия) в крайна сметка постепенно ще доведе до осъзнаване на тази нова реалност от политическите дейци в САЩ и от военните командири.)

Ето защо Русия, макар и с миниатюрен контингент, преуспя в хода на войната в Сирия и сега дори създава проблем на раздразнение у англо-ционистите -

как така (относително) малък контингент руски сили напълно срина плановете на Империята

за целия Близък изток?

 

следва

 

* Антиклеветническата лига, от англ. Anti-Defamation League, ADL, американска правозащитна и политическа организация, чиято цел е борба срещу антисемитизма и другите форми на нетърпимост към евреите, основана е през 1913 г. в Ню Йорк. - б. пр.

** препратка към думите на Уинстън Чърчил за Русия - “Аз не мога да предскажа действията на Русия. Това е загадка, обгърната от тайна и вградена в главоблъсканица”, но е възможно да има ключ към нея...”. - Б. пр.