Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 33 (11 септември 2018) СЪРЦЕТО НА ВОЕВОДАТА

СЪРЦЕТО НА ВОЕВОДАТА

Е-поща Печат PDF

99 години от рождението на Николай Хайтов

 

Минчо МинчевНякъде между суровата твърд на битието и изменчивия хоризонт на мечтата или илюзията, минава неумолимата траектория на пътя на всеки човек. Понякога ми се струва, че за „Илиадите“ и „Одисеите“ на българския патриотизъм съм изписал не само мастилото на „Зора“. Писал съм „кървави писма“ до безхаберници, назначенци и президенти-майкопродавци; писал съм апели за сдружаване на здравите сили, призиви и манифести за обединяване; проекти, разработки и тезиси за съюзи и фронтове... Клеймил съм „българолюбци“ като Сорос, Ото Кронщейнер, Адем Кенан, Александър Йорданов, Лютви Местан и по-сложния и нееднозначен Ахмед  Доган. За мароканските скакалци на Иван Костов и за самия него, за преселилите се вече в един по-добър свят Жельо Митев Желев, Йордан Соколов, Александър Божков, Андрей Луканов и целия башибозук на разрухата, „Зора“ и „Нова зора“, през тези 28 години бяха като рибя кост затъкната в безродните им и ненаситни гърла за власт и имане.

“Кохортата“

Не, не правя равносметка на живота си. И не се самооблащавам в изключителност. Много повече от мен с вещина, интелект и провидчески дар, свършиха хора като Илчо Димитров, Николай Генчев, Георги Близнаков, Христо Малеев, Венко Мечков, Венцислав Начев... Споменавам само някои от по-първите и светли глави на „Зора“, защото пак е 15 септември. Това е  99-тия рожден ден на Николай Хайтов, непрежалимият стотник на цялата смъртна дружина от хора, които бяха и останаха морални победители, останаха българи и патриоти; които не се разкръстиха, не се отрекоха, не се огънаха, не се предадоха... И не продадоха нито сърцето си, нито перото си, нито човешката си и професионална чест. Те бяха интелигенти! – както са наричали „петата кохорта“  от всеки римски легион. Те бяха български патриоти, които не омърсиха името си нито с незаслужени почести, нито със щедри съблазни. Към венеца на тяхната Омирова слава са се домогвали , домогват се и до днес, крадливите ръчици на политически клептомани и попутчици, на плужеци и на лилипути в патриотичното дело. Но нали писаното не гори, те бяха и останаха в страниците на „Нова Зора“, но и в сърцето на всеки българин, който милее за Отечеството, защото имената и делата им бяха знамена, които плющяха срещу стихиите,  а авторитетът им бе ключ за всяка ключалка на българска опъчина, преодоляването на която винаги е изисквало вещина, единение и концентрация на разум, воля и енергия, а не вражда, себичност, завист или себеуреждане.

 

Николай Хайтов

 

Но дори и непомръкавщите им нимби на големи родолюбци и неоспорими светци на патриотичната кауза, не всякога и не винаги, успяваха да смирят гъливеровците на патриотичното дело;  да укротят бълбукащата като дяволско гърне крамолност и себичност между тях; да примирят щафетната вражда между себеотрицание и корист, между огън и вода, между мярка и несъизмерност.

Технология на заразата

Докато бяха в редиците на делото нещата все пак изглеждаха по-подредени – перспективата по-ясна, гребенът на оптимизма – по-висок и изправен. И тогава през годините изпълзяваха реалности, които от само себе си създаваха условия за осланяване на народните въжделения и надежди. Капка по капка пред очите ни изтичаше и последната позитивна енергия на нацията, която можеше да послужи за съзидание и спасение на Отечеството. Някаква странна треска на наивност и неразумност бе налегнала част от народа на България и хората подскачаха по кръстовища и площади и някои от тях искрено вярваха, че това е демокрация. Патриотичната кауза губеше кръв, но много по-чувствително и по-често, заради същия вирус , губеше чест и доверие. Така или иначе, въпреки своята упорита жилавост и потенциал, тя не бе допусната да се намеси реално в съдбата на нацията. Нито вътрешните диспозиции, нито външните фактори можеше да позволят това. Трябваше да бъде размито ядрото,  да се подмени и зарази здравата кръв на патриотизма и чак тогава да бъде употребен за „обединението“, за което всички изредени до тук светли имена на „Зора“, начело с Хайтов, ратуваха през годините.

Резултатът от тази технология днес просто ни бърка в очите. Похватите, разбира се, са стари като света – подмяна на понятия, ориентири, стойности и личности, чрез средствата на политическото инженерство и пропагандата.

“Загубим ли България, загубили сме всичко!...”

Какво може да противопоставим на тази тенденция и то при положение, че почти не разполагаме с необходимите ресурси и ефективи за тази цел? Какъв антидот може да противостои на отровата на безпаметството  и безродството, на пълзящия нихилизъм, на «истанбулския» джендъризъм?!

Казано с езика на Хайтов светът за пореден път си събува потурите, а когато едни потури се събуват, лъсват срамотии и да ме прости читателят – насрани задници. Ако останем в хайтовската ценностна координатна система, опираме пак до проблема за мъжката доблест, за мъжката дума и мъжките времена. Тези неща от него никой по-добре  - нито ги е написал, нито с пример ги е защитил. Той беше и си остана колобърът на свещения български патриотизъм, върховният жрец на магията, наречена Родолюбие. За него Отечеството винаги беше с главна буква; България – винаги беше над всички и над всичко! Знаеше, че народът ни е преживявал и по-тежки времена, но по-страшна опасност за него от безродството той не съзираше.

Къщата да ти запалят, казва, пак ще я изградиш; кон да ти откраднат – друг ще си намериш... Но душата ти ако подменят – умрял си за винаги! Няма нужда тогава и главата ти да режат. Тъй че, не се уморявайте! Удряйте! Щото загубим ли България, загубили сме всичко!...

Войводата и бачо Кольо

Войводата – така още в ранните «четнически» времена на 1990 г., може би месец-два след първия брой на «Зора», който излезе на 14 май, спонтанно въздигнахме в длъжност големия български писател Николай Хайтов. Бяхме самоорганизирала се група, в която най-безспорния авторитет беше бачо Кольо. Ама не Хайтов, а Николай Генчев – професорът-историк, който не взимаше назаем ни език, ни дух. Когато беше «във форма» и подхванеше темата и аз като един герой на Вазов бих могъл да свидетелствам, че «въздухът трепери». Слушал съм го десетки, може би стотици пъти. Заедно проведохме в ония, отречени вече времена, голямата инициатива «Великият пътник на свободата», по случай 150 години от рождението на Васил Левски. И всеки път съм си припомнял думите на дядо Славейков от разказа за срещата му в Цариград със Стефан Стамболов, тръгнал за Семинарията в Одеса: «И като го слушах, и като виждах какъв пламък изпущат очите му, ей Богу, повярвах, че България ще се освободи!»

 

Николай Хайтов и редакционния съвет на Нова Зора, 1996 г.


Така вярвахме и ние на бачо Кольо, светла му памет, че ще възродим и ще защитим България, нищо че навън площадите цепеха небесата с «Долу!» и «Ю-Ес-Ей». И въпреки, че бе неизбродна и неизброима гората от сини знамена.

Но тази е дълга. Друг път, ако е рекъл Господ, ще разкажа как «Зора» примири огъня и водата, как сдобри небето и земята и как стана тъй, че си стиснаха ръцете непримиримите, дотогава, големи – бачо Кольо и Войводата.

Като родопски велможа

Николай Хайтов не възразяваше на това наше спонтанно обръщение, може би защото взаимно изпитвахме осъзнатата потребност да бъдем рамо до рамо в едно дело, в което чувството за дълг не всякога успяваше да бъде достатъчния мехлем за болките, раните и белезите, с които ни удостояваха майкопродавците от всякакъв вид и разцветка.

Не се наемам и да твърдя, че познавам всички пътеки, по които е свървал главният лесничей на все по-рехавата през последните години българска литературна гора - Николай Хайтов. Мога да свидетелствам обаче, че поне два пъти в седмицата,  той кондисваше в „Зора“ и още от вратата неговата неподражаема усмивка размекваше суровите му и красиви като на римски император черти. В тази усмивка лъсваха два реда зъби, здрави и равни, въпреки годините, колкото сякаш да потвърдят дълбокия и здрав корен на този български духовен патриций. Очите му се смееха и онова метално сиво, което издаваше прочутия Хайтовски нрав и сгърчваше душиците на маломерници и литературни чакали, отстъпваше някъде навътре в него. Стаята се изпълваше с особен аромат  и аз имах чувството, че стоя редом с някакъв родопски велможа, тръгнал да обиколи скъпи на сърцето му места и владения.

Вулканът Хайтов

В един февруарски следобед на 2001 г., поруменял от студа, той без да чука отвори вратата на кабинета ми и още от прага ме подхвана:  „Бай Каравелов, удари ключа и налей две чаши от червеното, ама от онова, дето е гъсто като кръв.“ „Бай Каравелов“ беше най-объркващото ме обръщение към мен, при което все не успявах да доловя тънката  Хайтовска граница между подбива и уважението. Станах, помогнах му да свали балтона си и докато се суетях с чашите, забелязах, че се е загледал в картата на България. На тази карта бяха очертани националните граници след всички национални катастрофи и последващите ги заробващи за народа ни договори. Той стоеше като вдървен, в някакаква непонятна за мен стойка, в която може би се сливаха в едно,  и решимостта на първобитния мъж на лова, и приготвеният за скок хищник.

Останах на мястото си още минута-две, след което видях как той хвана внезапно с рязък жест шапката си от шотландско каре и със замах на опитен дървар с все сила я стовари върху масичката, която стоеше между дивана и бюрото ми...

Не съм чувал как бучат вулкани преди да изригнат, но за това пък съм виждал парни котли на които им избиват балансите. И в двата случая несъразмерният огън е причината.

Това го казвам сега, когато по повод  99 годишнината от рождението на Воеводата, в Двора на Кирилицата, в старопрестолната Плиска, предстои да му открият паметник. Поклон и слава на тези хора, които са подхванали това начинание и гореща благодарност от името на  „Зора“ - на вестника и на партията, за които Воеводата бе и остана пример, кураж и знаме.

Тогава обаче мълчах и слушах: „Иде ми от към гърба да се спукам“ – промълви Хайтов. И продължи: „На този свят, казва, гората съм вардил, писал съм книги, разкази и статии, не съм отминал за сказка, за среща с читатели,  ни едно градче, ни едно село, ни една паланка, ни един читалищен салон, ни една гранична застава. С клечки съм му отварял очите на този народ!...“

В последвалата пауза, като някакво ехо, чух:  „Не съм правил само партия“.

Смърт няма

Усещах как на среща ми вулканът тътне, или може би свистяха балансите на някакъв котел,  на който предстоеше да се пръсне. Усещах как все по-свирепо светеше огънят, как небе и земя предстоеше да се срутят и продънят! Може би от вълнение виждах дори как лавата подава пламтящ език от кратера на среща ми, чиято стихия изобразяваше вулканът Хайтов. Тогава се чух да казвам: „Воеводо, сега не е време за това. Погледни какви очи е вперил народът ни към царя. Кой ще ни чуе?“ Кой ли?... Искам вестникът! Помниш ли какво ти казах преди 10 години? Пази го, бъди умен, ще ни потрябва! Халал да ти е, рекох, курбан да бъде, но искам да ти кажа – нека да отмине и тази мътна вода, нека де се избистри погледът на хората, пък тогава. Година-две, не повече...

Той ме погледна, после отпи от виното, впи очи в картата на България, замълча...  Мълчах и аз... После се обърна към мен, и аз видях, че онова метално сиво отново е изпълнило очите му. „Обидих Воеводата“, си рекох. “Аз ли ум ще му давам?“  Но го чух да казва: „Прав си, сега не е време. Но и аз нямам време. Половин година ми дават германците, а нашите доктори една година. Аз вярвам на нашите. Вчера обаче ми преливаха кръв. Здрава, топла,  ама циганска. Като утрешна България!...“ Отново отпи от чашата, а аз така и си останах – като вкаменен.

Хайде, какво си се оклюмал! Вдигни глава. Смърт няма!..

“... и циганската не помага“

На това място ще прекъсна разказа си. 17 години минаха оттогава. Но искам заради неговата памет да припомня: създадохме Национален патриотичен съюз „Отечество“. После към името му прибавихме „и левица“.  Явихме се на изборите и се провалихме. Може би, защото месец преди 17 юни 2001 г. Хайтов съвсем видимо залиня. На 20 юни, три дни след победата на НДСВ, той дойде в редакцията. Скупчихме се около него. Отрупахме масата с каквото дал Господ. И вино имаше. Той отпи глътка-две, наведе се към мен и прошепна: „И циганската не помага!“...

 

Николай Хайтов и Минчо Минчев


За малко не се разплаках. Фотоапаратът е запечатал този миг. Воеводата седи умислен, загледан към картата, която обаче не се вижда на снимката. Досетих се че беше дошъл да се сбогува.

На следващия ден се чухме по телефона. Звучеше бодро, уверено.  „И да не си посмял да се отказваш! Резултатът ни не е 0,47, а 2,47! Два процента са ни откраднали!“  Мълчах. Той схвана незададения ми въпрос и добави: „Аз знам, един Хайтов има хора навсякъде!“.

След кукувичата прежда

И аз не се отказах. Преболедувах загубата. И още по-трудно – неговата смърт. И още на следващата година започнах създаването на това, което нарекохме по-късно  Национално обединение „Атака“. Няма да разказвам известното. Но ще уточня, че по своята същност и най-вече по своя замисъл, Национално обединение „Атака“ няма нищо общо с последвалите производни – партия  „Атака“ и „Национален фронт за спасение на България“. Те изникнаха като посята от вятъра кукувича прежда в разораната от„Нова зора“ нива на българския патриотизъм. Бог да е с тях! Каквото можаха – отмъкнаха! За лична употреба. Каквото остана – на път са да  го довършат. Вече са се превърнали в отрицание на самите себе си. Нито за атака са способни, нито за спасение. Най-малкото пък да спасяват България. Но формулата, заложена в онова национално обединение, напълно съм уверен в това, е актуална и днес.

Сега, в края на всички времена, на всички лъжи и заблуди,  повече от необходимо е създаването на Единен народен фронт – една мощна концентрация на националната енергия, нищо че е остатъчна.

Две са целите  и две са националните задачи, които трябва да реши този Единен народен фронт: първата цел е да осигури нови хоризонти за живот и развитие на българската нация. Втората цел е пълна смяна на политическия елит на прехода, сътворил новата национална катастрофа. Смяна, ведно с патриотичните гъливеровци, които се обединиха, за да забравят, че е записано в Светото писание:  „Те вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха!“; че куче, което вие ведно с вълците, не може да пази кошарата.

Двете национални задачи, които трябва да реши Единният народен фронт са следните: първата задача е да бъде отречена и отхвърлена всяка политика, която е способствала за изтреблението на българския народ през тези 29 години; за нейните адепти – Законът! И който е преяждал, ще повръща!

Втората задача е да бъде съхранена българската държавност и териториалната цялост на Република България. Ако имаме народ, можем да имаме и държава. Ако имаме държава, можем да се трудим да я възраждаме, да я устройваме като социална, като правова, като демократична държава на българите.

 

Можем да се съпротивляваме чрез нея и за нея на чудовищната сатанинска мелница, между камъните на която дори името ни ще бъде премляно, изтрито и забравено. Така както се съпротивляваше на неизбежността Воеводата. „Смърт няма!“-беше ми казал тогава, когато и той, и всички ние чувствахме нейното ледено дихание. И се беше усмихнал...

Сега разбирам, имал е предвид не смъртта като отрицание на живота. Имал е предвид животът след смъртта, като продължение в словото, в примера, в отговорността пред Отечеството. Пред България! Пред Народът!

Като сърцето на войводата

Понякога, нощем, когато се уморя да чета, а сънят така и не застига очите ми, заставам в сянката на остъкления балкон, който гледа на север. Живея в железничарски квартал, на хвърлей от железопътната линия, по която все по-рядко трополят колелетата на вагони и все по-рядко се чува в нощта протяжният глас на локомотивна сирена. Всеки път обаче, когато ги чуя, си казвам: България все пак е жива, макар и притихнала, и унила. И усещам как някаква тайна турбина отвътре завърта кръвта ми. Дори и уличните лампи да светят унило, над неясното им до този миг зарево, аз търся да видя звездите. Знам, че са там - едри и ясни. Само трябва да открия удобния ъгъл, за да ги видя. Успея ли, някакво необяснимо чувство ме кара всеки път да се усмихвам.

Сега, преди да сложа точката на последното изречение, ако добавя към «едри и ясни», като сърцето на Воеводата,  може би ще съм близо до най-правдоподобното обяснение защо ги обичам.

„Сърцето ми остана на брега... “, беше написал някога драматичният и дълбок поет Иван Пейчев. Но това е само половината от неговия стих. «А корабът не ще се върне вече», добавя той, за да изрази иначе неизразимата безвъзвратност на мига, на любовта и на живота, може би. Написал го е като контра пункт на Артюр Рембо: «Сърцето ми със кораба замина!»

Един друг поет, Саибаи, като възславил делата на моредушния султан Мурат Трети, построил през 1585 г. Моста над харманлийската вода, в стремежа си може би да приземи до делника и славата, и величието, обобщил за поколенията: „Светът е един мост, по който минава пътят и на царя, и на бедняка.“

Казват, че президент-министърът Стамболов само въздъхнал, когато един прашясал конен вестовой му връчил депешата, че Князът го вика във Врана.

Искър край Враждебна, течал дълбок и хладен, върбите хвърляли шарена сянка връз зелената морава, а върху постланите месали чакали печени кокошки, баници, и потни шишета с вино и ракия. Две цигански банди и две певачки огласяли ширинето. Стамболов се изправил, огледал всичко това, въздъхнал и отронил: „Ех, де да не беше това Отечество!...“

Воеводата понякога се заслушваше в гласа на поезията и безпогрешно разпознаваше нейните карати, но най му лягаха на сърце приписки като тази на стария дипломатически агент Тодор Нейков. А може би това да е било Хайтовски маньовър, с който да сверява от време на време градуса на сърцата ни.

Но, Зора е! И вече развиделява. Над северния балкон една единствена звезда все още непримигващо свети. През всички непрогледни времена все някому е бил нужен ориентир.

Важното е да го има.

Като сърцето на Воеводата!...