Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 36 (2 октомври 2018) СВИДЕТЕЛЯТ И НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК

СВИДЕТЕЛЯТ И НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК

Е-поща Печат PDF

На 27 септемвери в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ бе представен дневникът на академик  Илчо Димитров „В правителството на Жан Виденов“.

Идание на изд. Захарий Стоянов, под редакцията и превъзходното съставителство на проф. Иван Илчев, син на акад. Илчо Димитров, събитието събра многобройните почитатели,колеги и приятели, на един от най-влиятелни и плодотворни учени сред българските историци.

За Дневника и за делото на акад. Илчо Димитвов, говориха проф. Искра Баева, акад. Васил Гюзелев и проф. Ангел Димов. За читателите на „Нова Зора“, представяме словото на акад. Васил Гюзелев, както и започнато, но недовършено (!) изказване на проф.Ангел Димов.

Зора

 

За приятеля и колегата Илчо Димитров и за неговият дневник „В правителството на Жан Виденов“


Академик Васил ГЮЗЕЛЕВ


От създаването на Университета и преместването на Българското книжовно дружество от Браила в Средец (днешна София), та чак до наши дни, българската историческа наука е имала няколко всепризнати водители: Марин Дринов (1838-1906 г.), Васил Н. Златарски (1866-1935 г.), Димитър Косев (1903-1996 г.) и Илчо Димитров (1931-2002 г.). Поставянето му в тази почетна листа не е моя лична приумица, а единодушна преценка на всички, които са имали честта и възможността да бъдат рамо до рамо с него, в науката и преподаването на онези, които са се вчитали в неговите съдаржателни и високо професионални научни изследвания и споменните му писания. До водителското си израстване, Илчо Димитров, измина дълъг и твърде поучителен път. Не възнамерявам да го проследя, а само ще отбележа някои моменти от него.

През 1960-1961г. университетското образование по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по някаква щастлива игра на съдбата се попълни с няколко млади преподаватели, родени през 30-те години на ХХвек: Илчо Димитров, Коста Петров, Николай Генчев, Александър Фол, Милен Семков, Христо Кьосев и моя скромност. Между тях за кратко време се създаде непринудено и естествено единство, във възгледите, гражданското поведение, любовтта им към системни научни занимания, всеотдайно преподаване. Сближението, взаимопомощта им, взаимного разбирателство и съвместен живот бяха пословични. Скоро ги нарекоха „младите историци“, а по-късно, един от техните зложелатели, ги окачестви, като „историческата мафия“. Безспорен вожд на „младите историци“, бе Илчо Димитров, жизнерадостта и импулсивността им бе манифестирана от Николай Генчев – Бачо Кольо, вносител на аристократизъм, в този иначе пролетарски състав бе Александър Фол. Илчо не само обичаше своите верни приятели, но и ги закриляше, до колкото силите и възможностите му стигаха, в нерадостни за тях часове. А те не бяха малко, особено при сблъсаците с партийно-догматичната кохората.

Илчо Димитров, бе изключително скромен човек, притежаваше невероятна задълбоченост в научното и житейско мислене, не обичаше празнословието, говореше малко и винаги премерено и сдържано, без илишни ефекти. Най-много обичаше да издирва историческа документация в архивите – български и чужди, да върви по дигите и деянията на своите исторически герои. Любимото му друго занимание, което бе силно застъпено при него, бе писането. Той пишеше не само в усамотение, когато създаваше научните си трудове, но и по време на заседание. Неуморно драскаше нещо – понякога фигурки, друг път записваше нещо, което в повечето случаи отбелязваше негови наблюдения. Вероятно тогава именно е създавал ден след ден своите дневници, които според неговият син проф. Иван Илчев наброяват 10хил. ръкописни страници, равняващи се на 7хил. печатни.

 

акад. Васил Гюзелев


И понеже подхванах темата за неговите дневници, нека кажа няколко думи за любовтта му към дневниковото четиво. В началните години на нашата преподавателска работа, той бе съсредоточил своето внимание върху писането на своята кандидатска (сега докторска) дисертация, посветена на режима на пълномощията (1881-1884г.). Един от важните източници заедно със запазените документи от онова време бе „Български дневник“ на Константин Иречек (1854-1918г.). Илчо говореше с възхищение за него и наблюденията върху българската действителност на тогава младия чешки историк. Познавах Иречековата „История на българите“, но „Българският му дневник“, не бях чел. Благодарение на Илчовото възхищение се нахвърлих с голям интерес към проумяването му. Той изобщо и по-нататък показа любов към дневниковото творчество. Направи издание и превъзходен анализ на дневника на Богдан Филов (1883-1945г.), с което си навлече омразата на бекаписката геронтия. Използваше във научните си дирения и други дневници – на Константин Стоилов, Георги Димитров и др. Според мен, обаче, именно Иречековият „Български дневник“ е подтикнал Илчо Димитров към системно дневниково творчество. И слава Богу! - така е оставил богат материал за иследване на историците, занимаващи се със съвременна история.

Ще си позволя някои разсъждения относно този род писания и тяхното значение за историографията. От гледна точна на историческото изворознание, повествованията с дълбоко личностно-оценъчен характер, могат да бъдат класифицирани в три основни жанрови групи: 1) спомени или мемоари; 2) размисли и наблюдения; 3) дневници. Нито едните, нито другите, нито пък третите са писане на съвременна история, а са материал за бъдещето й написване. Подредени в стойностна скала, на първо място стоят дневниците, а подир тях спомените и размислите.

Илчовият дневник „В правителството на Жан Виденов“ (5.01.1995-04.03.1997г.), съставен по превъзходен начин от проф. Иван Илчев, не трябва да бъде схващан, като история за мястото на това правителство в съдбата на българския народ, а като една солидна основа за проучването на дейността на това правитество. Много от разсъжденията и преценките на Илчо Димитров за отделни събития и личности са верни и обективни. Други, по всяка вероятност, ще накърнят самочувствието на някои от живите дейци по това време. Времето бе сложно, напрегнато и изпълнено с изненади. И както в повечето случаи, намесата на чужди сили в историческото битие на българите, бе решаваща. Що да се стори?...

Все свързваме историята и съдбата си с империи, които така или иначе на инат надживяваме.

Нека изпратим на Илчо в Отвъдното благодарност за неговият богат ДНЕВНИК.