Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 6 (5 февруари 2019) ПОДПОРУЧИК ГАЙДАРОВ МЕ ПИТА

ПОДПОРУЧИК ГАЙДАРОВ МЕ ПИТА

Е-поща Печат PDF

Това което ще разкажа, може да прозвучи за някого неправдоподобно. Знам, че прилича на дълго търсен сюжет, но кога ли истината не е била достойна за повест? Човекът, офицерът, командирът, който носеше удостоверение „Негоден за военна служба“, продължи да се сражава, и дълги години се сражаваше в нелеките битки на своя живот. И ако споменавам името му днес, то не е само защото побеждаваше.

През септември 1944 г., подпоручик Константин Гайдаров е в родния си град – Плевен. Лекува се от малария. Но идва заповед, война е и той вече по-укрепнал, се прощава с близки и роднини. И тръгва за фронта.

Краят на тази световна касапница, втора за ХХ век, се вижда, но този край ще дойде чак когато падне Берлин. На подпоручик Гайдаров е поверен самостоятелен взвод към 16-а дивизия, участваща в най-страшните боеве край р. Драва. Младият командир бързо се приспособява към фронтовите условия. Върви където му заповядат, където трябва и върши отново и отново каквото трябва. Под град от мини, снаряди и куршуми, лети от позиция на позиция, от бой в бой.

 

 

Така се добира до Драва Соболч през м. март 1945 г. Изминали са вече няколко дни от епичните сражения. Полковник Станчо Хаджиев, началник-щаб на 16-та дивизия, заповядва да се изпрати група за проверка на пътя. Изпраща и двама мотоциклетисти. Скоро, обаче, войниците се връщат, пътят е срутен, придвижването е невъзможно. Тогава подпоручик Гайдаров повежда взвода на помощ. Избутват мотоциклетите на ръце покрай една оцеляла като по чудо църквица и преминават през най-опасното прострелно пространство. Мотористите продължават нататък сами. Командирът се връща. Но една мисъл не му дава покой: „Ами ако заповядат да придвижа взвода нататък? На сляпо върви ли се? Трябва незабавно да разузная обстановката!“ И тръгва - това е решението му.

Денят е 21 март на 1945 г. Подпоручик Гайдаров отива на разузнаване и .... стъпва на мина!Поражението е жестоко: остава без зрение и с един крак. След месец и половина войната свършва, ноо той посреща победата напълно сляп и осакатен.

Великият романтик някога бе написал:

Тези, които живеят, са тези, които се борят,

тези които вървят с огнена вяра нагоре...

Константин Гайдаров, обаче, не се предава: взема смелото решение да се запише в Юридическия факултет. Заедно с брат си Александър, който ще е очи и опора - ще му чете на глас уроците, а той ще ги запомня. И така се проточва неговият тих подвиг. Ден след ден, семестър след семестър, година след година! Не знам дали Юридическият факултет помни друг такъв случай, но накрая дипломата изгрява в ръцете му. Как ли му се е искало да я види, да й се порадва!

Не спира обаче до тук. Приет е в Правния институт на БАН. Тук Константин попада в нова среда и по стръмния път на науката поема отново без очи и без крак. Не избира лекото. Темата му за дисертация е по един от най-сложните проблеми в Международното право.

Аз се запознах и се сприятелих с този забележителен мъж, когато подготвяхме и мотивирахме Заповед №604 на Министъра на отбраната от 14 ноември 1969 г. Това бе заповедта за награждаване на подпоручик Гайдаров за проявена храброст и себеотрицание в Дравските боеве, незабравени почти четвърт век по-рано. Случи се, че го придружавах при тържествата по случай Деня на победата в 9-а танкова дивизия в Княжево. Както внезапно става понякога, в живота между мъже с ясни критерии за добро и зло, завърза се истинска дружба помежду ни. Тя продължи през годините. Тогава често си мислих, как ли е успял да добави научен принос по този сложен международен казус в своята дисертация. Поисках да я прочета и той ми изпрати дисертацията си. Тогава видях, че ползваната литература е от френски, немски, италиански и руски автори. Боже, казах си, какви ли усилия ми е струвало това? Искрено се възхитих на тихото му мъжество. Често при разговор, вместо обяснение, той обичаше да ми повтаря своята любима мисъл: Любовта е родила поезията, смъртта – философията, а жаждата за живот – науката! И аз запомних това завинаги.

Него отдавна го няма, но аз не съм престанал да проверявам правдата скрита в откритата от него формула за поезията, философията и науката.

 


Неотдавна сънувах този славен мъж и офицер-фронтовак: „Какво направи ти, приятелю полковник? - питаше ме той. Закриха военното гробище в Харкани – ти протестира ли? Не те ли стряска маршът на полка от мъртви български войници, сержанти и офицери? Маршът на изоставените и забравените понякога синове на България?...

Сън като сън, но аз се събудих тревожен, плувнал в пот. След събитията от 1989 г., важни политически фактори закриха едностранно единствения български военен музей в чужбина и то при положение, че никой не е искал това от нас. Унгария нееднократно ни е благодарила за това, че Българската армия е проляла кръв и е дала скъпи жертви, за да бъде отървавана страната от хитлеристката окупация. А ние, българите, се отказахме от отлично поддържаното гробище, което аз видях при две свои гостувания в Унгария. Какво се случи, наистина че загърбихме подвига на мъртвите, паднали за великата кауза на мира срещу войната на доброто срещу злото!

Нали и България има своя принос за края на Втората световна война. Нали нашата 100-хилядна Първа армия водеше храбри битки и яростни боеве през 1945 г. И славата на падналите на бойното поле и паметта за тях бе съхранена в музея в Харкани? На откриването му през 1967 г. присъства лично и легендарният командващ Първа българска армия ген. полк. Владимир Стойчев, единственият чуждестранен генерал, удостоен с привилегията да бъде участник в Първия парад на победата на Червения площад в Москва, след войната. Тогава, когато в подножието на Мовзолея червеногвардейците захвърляха горди и невъзмутими надменните някога знамена и щандарти на Вермахта. И не аз, а доблестният подпоручик Гайдаров, задава жестоките въпроси: Какво е дълг, какво е чест, какво е българска войнска доблест днес? И как те са ценени?

И нима е истина, че те вече са престанали да бъдат добродетели?! Нали заради офицерския си дълг и, за да съхрани живота на войниците си, остави там и очи, и крак? Нима е било напразно? И как българските мъже ще оставят докрай на бойния си пост? Дълбарт сърцето ми неговия поглед и стряска синя ми маршът на 1400 мъртви български войници, сержанти и офицери, забравени край Харкони?

Боже, не позволявай България да забравя синовете си.

И дай сила на мъжете да бъдат достойни нейни войници.

Амин!