Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 21 (21 май 2019) В НЕИЗБРОДИМИЯТ „ПЪТ В НЕИЗВЕСТНОТО“

В НЕИЗБРОДИМИЯТ „ПЪТ В НЕИЗВЕСТНОТО“

Е-поща Печат PDF

Ний спориме двама със дама...Таньо Клисуров на 75 години

 

Някога поетът Таньо Клисуров написа вълнуващо стихотворение за Стара Загора и талантливо изведе поетичната поанта, от най-известните и характерни за града достояния:

„Градът на улиците прави

и талантливите поети“

На 23-ти май, обичаният не само от старозагорци поет прекрачва чертата, зад която спокойно дишат мъдростта и достолепието. И зад която талантът, зрял и все тъй ярък и напорист, продължава съпротивата си на рутината, която е другото име на онази сладка дрямка на доволството, което като кукувича прежда оплита думите. И изсушава поезията.

Загледан в хоризонта на безсмъртието поетът Владимир Маяковски бе нарекъл поезията „път в неизвестното“. Друг - в сложната книга на нейните „географски открития“, се бе опитал да уточни неизчислимите координати на търсенията на поета в морето от вдъхновения и образи,  на което само той е капитан. И където, „вместо път за Индия“, поетът винаги „ще открие една Америка“. Понякога това е изненада, друг път - не, но навигаторът на това море от вълнения винаги ще се прислушва в прошепнатите думи на сърцето си. Ако това е Артур Рембо – няма и да се замислим, когато казва: „Сърцето ми на кораба замина!...“. Ако е Христо Ботев – думите му са закодирани в паметта на кръвта ни: „... че сърце майко не трае, да гледа турчин как бесней, над бащино ми огнище!“...

Ако продължим да се вглеждаме и вслушваме в „тъмномодрия небосклон“ на българската поезия, може да съзрем и „замислените великани на чутния Атон“ на Яворов и да разпознаем приглушения изповеден глас на Таньо Клисуров: „прошепнатите думи още тътнат“. „Поезията - както сам поетът признава, е преди всичко свобода. Свобода да изразиш себе си, своята гражданска позиция, отношението си към Родината, към човека, към близките си.“ И към големите въпроси на нашето време. И ще добавим:  и да се бориш за нея!

Всъщност, това винаги е било главната длъжност на поета – да се вглежда в смрачаните хоризонти на бъдещето и да се прислушва в прошепнатите думи на сърцето си и на своята съвест.

Някога младият поет Таньо Клисуров, в своята първа стихосбирка „Южна гара“, сподели мечтата си за слава: „Мечтаех тайно да съм знаменит!“. Търсейки универсалният смисъл на неговата поезия, прф. Светозар Игов, автор на преговора на десетата му книга „Внезапно сърцебиене“, споделя, че там е очертал „главните координати и измерения на неговото творчество“: „От всички съвременни поети, само при Таньо Клисуров намираме този тревожен поглед към бъдещето“. И заключава, че стиховете му са „като глас и съвест на епохата!“.

Сполай ти, поете!

Честит юбилей!

И на добър час в неизбродимият „път в неизвестното“!

 

ЛЮБИМЦИТЕ

 

Аз не държа да съм всеобщ любимец.

Любимците на всякаква цена

стремят се да наложат свойто име

и не изпитват чувство за вина.

Те на обидени заемат пози,

щом нейде хладно срещнат ги все пак,

очакват вечно кошници със рози,

в противен случай -тропат нервно с крак.

Любимците престават да се борят,

на лаврите си стари се крепят,

в сърцата си понесли са умора

от извървения дотука път.

Те не приемат думите критични

и планове кроят как някой ден

ще отмъстят за критиката лично,

как „онзи“ ще е тежко наранен...

Аз не държа да съм всеобщ любимец.

Характер в мен животът изкова,

защото с врагове възнагради ме.

И съм му благодарен за това!

 

х               х   х

 

Мечтите се превърнаха в илюзии,

остана роб довчерашният роб.

Изтече през отворените шлюзи

надеждата за нещо по-добро;

за свобода от по-висока проба,

за братство, продължило век поне,

за нищета, изпратена във гроба,

да няма молещи на колене...

Виновния, това да не се случи,

все търсим във отминалите дни.

Народ сме, за бедите си научен

все някой друг отново да вини.

Самите ние сме виновни, братя:

какво потърсихме във мътния въртоп?

А робът, който не прозре вината

и в себе си, до край остава роб!

 

ЧОВЕКЪТ С ДАРБАТА

 

В памет на художника Христо Танев

 

На този свят човекът с дарбата е вечният дневален,

будува чак додето тъмнината се източи,

завива зъзнещия със словесно одеяло,

но пак от себе си не е доволен – на всеки иска да е топло.

Ще затанцува с хромия – боязънта му ще надвие,

за тъжния мелодия по-весела ще изсвирука,

за жадния ще нарисува извор – за да се напие,

на уморения пък ще рече: „Почивай тука,

във тази къща от мечти, а сутринта ще те събудя -

да тръгнеш, ако искаш, по една от своите посоки.“

Човекът с дарбата не върши нищо по принуда,

подхожда към нещата с вдъхновение и кротост.

Не е богат благотворител, а на гладния предлага

от своя хляб, замесен с думи, и бои, и звуци.

Поискат ли му нещо – на сърцето му е драго,

макар че щедростта на другите накуцва.

С тръба понявга стряска позаспалите министри

/не се страхува за заплатата си, нищо че е патил/ -

изпраща им тревожните си и бодливи мисли,

като горчивото лекарство им е неприятен.

Той не за орден „Стара планина“ го прави, не за слава

и на държавното дърво не се катери за високи щатове.

Такъв е генът му. И ако всеки ден не се раздава,

човекът с дарбата, повярвайте, е най-нещастният.

 

СПОР С ДАМА

 

"Ний спориме двама със дама..."

Н.Вапцаров

 

Насреща ми някаква дама, подема

съвсем безпардонно след миг:

„За Вас любовта е обикната тема,

но Вие сте вече старик!

Представите Ваши в забравата тънат,

съвсем старомодни са днес.

Във всичките области и в любовта ни

настъпи очакван прогрес.

Признайте, това е на времето волята,

не внасяйте, моля, разкол!

Мъжът и жената загубват си ролята,

явява се третият пол.“

Аз рекох: „Безумно сега расъждавате

с тоз антиприроден завой.

Да вземем например бика и кравата -

кой пол е третият, кой?“

„Това е просташко сравнение, вика ми,

не е на модерен човек.“

Видях по лицето й нервните тикове

и исках да стана по-мек,

макар изумено да слушах как грачеше.

Все пак й изпратих стрела:

„Госпожо и Вий по класически начин

на белия свят сте дошла.“

Тя, бедната, в края изпадна в истерия,

предложих тогаз валидол,

почти убеден: тя е странна материя -

навярно от третия пол.