Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 25 (18 юни 2019) ВЕЛИКАТА АННА АХМАТОВА

ВЕЛИКАТА АННА АХМАТОВА

Е-поща Печат PDF

Знаменитата поетеса съм виждал отблизо само веднъж – на 17 май  1962 година. На път за Беларус бях останал за няколко дни в Москва. Божидар Божилов, който също беше там, ми звъни: „Хайде да отидем тази вечер на театър.“ Отидохме в „Современник“. Гледахме „Голият крал“ на Евгений Шварц, хубав спектакъл и много ми хареса играта на младия актьор с вейнатия перчем, в ролята на свинаря. На другия ден Божидар е с ново предложение: „Искаш ли да видиш Анна Ахматова? Бъди в четири часа във фоайето. Казах, че ще отида не сам.“ Отведе ме на някакъв адрес, ако не се лъжа на „Ординка“, на етажа звъним. Не звъним, а издърпваме някакво въженце и отвътре се чува звучна камбанка. След миг вратата широко се отваря, онемявам. Отваря я снощният млад актьор. Това бил домът на родителите му, Ардови, в който Ахматова отсядала, когато идвала в Москва.

Тя седеше в широко кресло в хола с вчесани назад коси, в светло поло, с провесен гердан от едри сини зърна, с блага усмивка. Държеше в скута си котка. Домакините бяха много любезни хора, актьорът Алексей Баталов след малко направи поклон към всички, каза „Чакат ме в театъра“ и излезе. Божидар беше ми казал, че когато и където му се отдадял случай да се пресрещне с Ахматова, винаги я посещавал. Тя и сега му рече: „Радвам се, че пак се виждаме, стари приятелю!“ Той представи и мен, започна разговор с поетесата, с домакините, с Божидар, в който най-малко участвах аз. Повече слушах.

По едно време Ахматова попита какво прави Елисавета Багряна:

– Тя е превеждала мои стихотворения, аз – нейни, как е, здрава ли е, работи ли?

– Ами ето – нашият приятел работи точно с нея. Да разкаже. Разказах, че сме заедно в редакцията, че пише, че все е жадна за пътуване, че строят къща в Бояна, но съпругът  почина, тя написа „къщата, в която всъщност и не влезе ти…“

– Сърдечно, сърдечно да я поздравите, заръча ми Анна Андреевна. Когато след време изпълних тази заръка, Багряна мило си спомни младите години и дълго говори за тях.

Ахматова, третото от петте деца на Андрей Антонов Горенко и на Инна Еразмова Стогова, е родена в Голям фонтан край Одеса на 11 юни 1889 година. (Сега се навършват 130 години от рождението ѝ). Нарича  се Ахматова, защото по майчина линия имала прапрабаба чингизко-татарска принцеса, която се е именувала Ахматова и защото баща ѝ, и да я наричал „нашата декадентска поетеса“, не ѝ позволявал да се подписва Горенко, за да не срами името му. В дома им имало само една книга – стиховете на Некрасов. Първото печатно стихотворение на Анна Ахматова е подписано с Анна Г. Била е „особено дете“, „дикая девка“, от малка е говорела в рими, пишела е от детство, казваше: „Родила съм се когато е построена Айфеловата кула, когато е роден Чарли Чаплин, когато е създадена Толстоевата Кройцерова соната“.

През 1905 година родителите ѝ се развеждат, преди това семейството на корабния инженер Горенко от Черно море се преселило на север в Павловск, след това в Царско село край Санкт Петербург.


Анна с майка си, с баба си е живяла в Евпатория, в Херсон, после в Киев, където завършва гимназия, следва юридически факултет, учи в педагогическия институт в Петербург… Животът ѝ, обаче, е „Крим и Царско село“.

Вече утвърденият поет Николай Степанович Гумильов пет пъти й се изповядва в любов, три пъти посяга на живота си, тя прави опит да се обеси… Все пак през 1910 година се женят. Гумильов не харесва стиховете ѝ, били много плачевни, съветва я да се захване с нещо друго, с танци например, нали е толкова гъвкава, с пети допирала тила си. Била и голяма плувкиня, моряците в Крим ѝ викали „русалка ли си, щука ли си“, гмуркала се и плувала в морето с часове. След сватбата живеят месеци в Париж, по-късно и в Италия, Гумильов е страстен пътешественик и изследовател, сега половин година е в Африка. Когато се връща я пита: „Ти в това време пишеше ли стихотворения?“ Прочита ги и възкликва: „Ти си поет!“

Това са стихотворенията, които скоро ще съставят първата ѝ стихосбирка „Вечер“, посрещната много ласкаво и от читателите, и от критиката, донесла на младата поетеса внезапна слава. След време Борис Айхенбаум ще каже: „Отначало ние недоумявахме, удивлявахме се, възторгвахме се, спорехме и най-накрая взехме да се гордеем с нея.“ Близкият ѝ приятел Осип Манделщам по-късно е научил малкия ѝ син Лев Гумильов да казва: „Татко е поет, а мама е истеричка.“ Наша поетеса писа, че има „устни за обичане и глава за отсичане“, за Ахматова пък казват, че имала „шия за гилотина“.

„Истеричката“ живее бурен, драматичен, щастлив и трагичен живот. Около 1917 година е посветила редица стихотворения на Борис Анреп – швед по мъжко, руснак по женско потекло. Под руски военен пагон е, тръгва за фронта. Тя му дава пръстена си, да го пази от куршумите. След примирието Анреп заминава за Лондон. Към този случай отнасят стихотворението „Мне голос был“. Той ли е „гласът“, който я кани да замине с него? Би било логично и естествено, но в това време в Лондон е и мъжът ѝ, те са познати с Анреп, срещат се, Гумильов пише на жена си, че не е определено времето, когато ще се върне от Лондон и от Париж, и че тя би могла да дойде там, ако пожелае. Може би това е също „глас“ и зов да изостави Русия. Пък и заминаващата на запад Олга Судейкина настойчиво кани „тази Клеопатра от брега на Нева“ да тръгне с нея. И тя ли може да бъде „гласът“?

Бракът Ахматова – Гумильов е прекъснат. Втория си брак с изтоковеда Шилейко тя нарича „недоразумение и за двама ни“.

Опитвах се да превеждам някои стихотворения на Ахматова, бях публикувал „Мне голос был“ и Красимира Близнакова ме попита защо съм го съкратил. Даде ми „пълния му препис“. А в изданието, от което го превеждах то беше от три строфи.

Направих редица справки: видях че освен първите две строфи в някои издания липсва пък четвъртата, в други я няма последната, ключовата. „Актуализирането“ е ставало навярно  и от ръката на авторката и по замах на цензурата. Това е в бурното време, когато Петроград е под заплахата на германците, миг след това под угрозата на белогвардейците на Юденич. Съкратен е вариантът и в емигрантските издания в Берлин, в някои други, както и в Ленинград – Московското от 1965. Тристрофни са и преводите на български език от Елисавета Багряна, Иван Николов, Кирил Кадийски. В пълния си вид стихотворението, което Блок рецитира наизуст, би звучало така:


* * *

Когато немската закана

чело надвеси над Нева,

и звънна руската камбана

„какво ли иде след това?“,


когато моят град трагичен

от страх и ужаси обвян,

забравил своето величие

се люшкаше като пиян –


мен зов зова ме с глас утешен:

„Ела със мен, със мен върви

и тази глуха, тази грешна

Русия тук я остави!


От кръв дланта ти ще отмия,

ще сгазя оня черен креп

и челото ти ще открия

след всички хули срещу теб“…


Но равнодушно и спокойно

закрих уши и го не чух,

със тези думи недостойни

не осквернила своя дух.


Съкращаваните първи две строфи отразяват времето, обстановката, при която се задава въпрос и покана, нужни са на композицията, а отговорът е далеч не личен и извисява осанка. Ако тя беше в светло начало, колко диви контрасти щяха да я последват и преследват! Ще нарекат поетесата „монахинята“, тя ще се самоиронизира като „царскоселска весела грешница“.

През 1924 година има два рецитала в Москва, преминали с шумен успех. Връща се в Ленинград, на Невския проспект я среща поетесата Мариета Шагинян: – Каква важна особа сте станали, за Вас има постановление на ЦК! Последиците – „да не се арестува, но да не се публикува“.

Казахме, че живее бурен, драматичен, щастлив и трагичен живот. Само да разчленим това изречение – и ще видим какво ѝ сервира нейният двайсети век, когато рухват вековни устои на гигантската империя, когато тя ще прочете, че поезията ѝ е „безидейна и антинародна“, че отрицателните рецензии за нея стигнали четирицифрено число, че от хонорарите за такива рецензии Сергиевски си ушил кожух… Разстрелян е Гумильов, няма го вече Блок, обесил се е Есенин, упреква го Маяковски и след това вдига дуло към челото си…

Галопира календарът на дните. Разделила се е с Цветаева, дните на третия ж съпруг свършват в лагер, свършват и дните на Манделщам. Ахматова сяда да си пише автобиография. Нея я е чел само следователят, дошъл да арестува сина ѝ и да обискира нейния архив. Тя изгорила листите. А с какво страшно наследство расте младият Лев Гумильов: син на разстрелян враг на народа, на буржоазна поетеса. Лагер. Не може да учи. Лагер. Иска да отиде на фронта, отива, връща се с орден, пак лагер. Чак до 1956 година.

Пък според Чуковски стиховете на Ахматова са „не само песни, а и повести“, нея ще я рисува Модиляни и ще каже, че тя може да бъде в Леонардова рисунка, тя ще слага лявата ръкавица на дясната си ръка, пак ще е изключена от Съюза на писателите, ще обобщава съдбата си – „мъжът ми в земята, синът ми в тюрмата“ и едничката ѝ утеха ще бъде това, че „в тетрадката се спуска стих/ подобно падаща звезда“. И в него ще има „грациозна графика“, „лунен среднощен пейзаж“, прелестна „непростая простота“.

От време на време Сталин е питал какво прави „монахинята“. Сега след смъртта му Италия ѝ присъжда висока юбилейна награда, Оксфордският университет я удостоява с Доктор хонорис кауза за литература, времето се отдръпва, за да види кардиограмата на творчеството ѝ: слава – немилост – слава. Дневнична симфония с драми, възслави, реквиеми, светли руски рисунки и безпределно искрени изповеди.

А още в 1940 година ръководителят на писателите Александър Фадеев бе взел честно перо да напише чрез Вишински до високата власт, че „При цялата несъвместимост на нейното дарование с нашите дни тя си остава най-голямата ни (по руски „самая великая“) поетеса от предреволюционното време“. Това може да ни накара да повторим старата фраза – папите се сменят, Микеланджело остава.