Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2020 Брой 10 (10 март 2020) ИДЛИБ: ФИНАЛЪТ НА ЕДНА АВАНТЮРА

ИДЛИБ: ФИНАЛЪТ НА ЕДНА АВАНТЮРА

Е-поща Печат PDF

След като митът за мощта, състраданието, гостоприемството и „миротворството“ на Турция рухна, Ердоган вече не скрива намерението си да рекетира Европа с т.нар. сирийски бежанци.


„Поляците тук, в Полша, не биваше да се намесват. Право е, че нашият крал нахлу в страната им с цялата си войска и обоз, но поляците, наместо да поддържат мира, взеха че се намесиха в собствените си работи и нападнаха краля тъкмо когато той минаваше най-спокойно. По тоя начин те се провиниха в нарушение на мира и всичката пролята кръв ще тежи на тях“.

(Бертолд Брехт, „Майка Кураж и нейните деца“)

Когато при въздушни удари на сирийската правителствена авиация срещу бандитите от „Сирийската национална армия“ загинаха наведнъж 33 турски военни и в последствие към тях ежедневно започнаха да се добавят нови жертви, турският президент Реджеп Тайип Ердоган изтърва нервите си. Най-напред заповяда турските въоръжени сили да започнат операция „Пролетен щит“ в сирийската провинция Идлиб, после обяви, че отваря границите на Турция и пуска „бежанците“ да потеглят към Европа. Понеже ЕС не бил превел на Анкара обещаните три милиарда евро за издръжката на бежанците на турска земя. Така турската агресия срещу съседна Сирия премина от операция „Щитът на Ефрат“, през операции „Маслинова клонка“ и „Извор на мира“, към операция „Пролетен щит“. Думата „щит“ внушава, че става дума за защита от някакви заплахи, идващи от Сирия, а не за военна агресия върху територията на суверенна държава. Обаче, войнствените изявления на Ердоган, на министъра на отбраната Хулуси Акар и политици от управляващия Републикански Алианс, говорят за съвсем други намерения. Преди да се срещне с Путин в Москва, Ердоган сподели, че му бил предложил руснаците да си направят база в Сирия, но да го оставят да се разправи с Башар Асад. Според ежедневника вестник „Миллиет“ (03.03.2020), министърът на отбраната на Турция Акар бил казал, че в хода на операция „Пролетен щит“ са били „неутрализирани“  2557 елементи на режима и са били унищожени 2 сирийски бойни самолета, 2 дрона, 8 хеликоптера, 135 танка и 5 системи за ПВО. На свой ред „умерената“ опозиция била отнела от силите на режима още 3 села и установила контрол над района на Джебел Завийе. Напомням, че 135 танка - това е повече от една бронетанкова или механизирана дивизия. С какви средства са били унищожени самолетите и танковете на Дамаск, имайки предвид, че сирийското въздушно пространство се прикрива от руските ПВО комплекси С-300, Въздушно космическите сили (ВКС) на Русия и авиацията на Дамаск? На искането на Ердоган да бъде оставен насаме с режима на Асад руското МО отговори, че повече не гарантира безопасността на турските бойни самолети, ако навлязат във въздушното пространство на Сирия над Идлиб. На фона на словесната „подкрепа“ от страна на САЩ и НАТО, тази декларация е повече от предупреждение, че търпението на Кремъл се е изчерпало. Що се отнася до парите, които ЕС уж дължи на Анкара, те отдавна са й преведени. Но режимът на Ердоган иска да ги харчи по свое усмотрение, без да представя конкретни проекти и фактури за направените разходи. И сега ЕК предложи на Турция 1 млрд.евро, но Ердоган се сопна: „Вече не ги искаме!“. Ето защо ЕК отпусна на Гърция 700 млн. евро за справяне с бежанската и мигрантската криза, а на Турция предложи едва 60 млн.евро. На сърдито попче, празна му торбичка!

Ердоган отхвърли и предложението на Бойко Борисов да участва в тройната среща на върха в София с лидерите на ЕС и гръцкия премиер Мицотакис. „За какво ще говорим на онази маса?“, казал той, цитиран от вестник „Миллиет“ (04.03.2020).


При това положение България също може да бъде атакувана от мигрантските тълпи, извозвани с автобуси на турската държава до Одрин, откъдето те се насочват към „ничията земя“ между турския ГКПП „Пазаркуле“ и гръцкия „Кастанесес“. Става дума за нелегални мигранти, а не за бежанци от войната. Понеже повечето от тях нямат нищо общо със Сирия, а пристигат от Афганистан, Ирак, Мали, Сомалия и други райони, в които официално не се водят бойни действия. Тъй като почти  всички те са без документи за самоличност, Ердоган внушава, че това са „бежанци от режима на Асад“. А не рядко между търсещите убежище в Европа има джихадисти, участвали в показни обезглавявания на пленени сирийски войници или западни граждани, озовали се в неподходящо време на неподходящо място. Фактът, че до Одрин те стигат с автобуси, осигурени им безплатно от турските държавни и общински власти, и после с други автобуси биват извозени в неизвестна посока показва, че „бежанският“ поток се контролира и насочва от Анкара. Но, докато при предишните пропагандни кампании на режима на Ердоган медиите показваха телата на деца, като Салман Курди, удавили се недалеч от турския бряг, сега показват кучето и котката на един иракчанин, който след тригодишен престой в Турция и работа по строителните обекти, решил да си търси по-добре платено препитание в Германия или Холандия. Обаче, преди да стигне там, оставя домашните си любимци, наричани от него „децата ми“, на един турски журналист. Защото пътят към неизвестността бил опасен за тях. Трябваше ли този мигрант да стигне до „Пазаркуле“ и „Кастанесес“, за да разбере, че Европа не приема хора, които не бягат от война? Вероятно е бил заблуден от ТРТ, която излъчи съвсем открито карта на арабски с указание за пътищата, по които може да се отиде в Европа. А един мигрант от Мали се оплака от българските граничари, които го набили, скъсали му ръкава, взели му телефона и му казали да се връща, понеже е от Африка.

Башар Асад ли е виновен за бъркотията, която цари в целия Близък Изток? Не, той прави онова, което е длъжен да прави като държавен глава на суверенна страна, подложена на външна агресия: преследва бандитите, които тероризират мирното население и защитава териториалната цялост на Сирия. За разлика от Ердоган, който ги представя за „умерена опозиция“ и обучава, екипира и лекува тези „герои“ с надеждата те да свалят режима на Асад. Без никой да е искал това от него, „приятелят Тайпи“ изпраща военни части в Сирия, които се бият срещу армията на Дамаск редом с остатъците от „Ал-Кайда“ и „Ислямска държава“, обединени под покрива на т.нар. Сирийска национална армия и военната организация HTS (Хейет Тахрир ес Шам). Оправданията на Ердоган за турското военно присъствие в Идлиб са абсолютно несъстоятелни и напомнящи казаното по-горе от героинята на Брехт Майка Кураж: борба с терора на Кюрдската работническа партия (РКК) и Формированията за защита на населението на сирийските кюрди (YPG); защита на цивилното население; гарантиране на националната сигурност на Турция и т.н. Всички тези въпроси биха могли да се уредят в преки преговори с Дамаск или с посредничеството на Москва, но очевидно не това е целта на Анкара. Нали кюрдските формирования се изтеглиха на изток от Ефрат? Нали уж Анкара беше за запазване на териториалната цялост на Сирия? Нали, по силата на споразумението от Сочи, Турция трябваше в срок от един месец да разоръжи „бунтовническите“ формирования в Северна Сирия? Вместо това тя продължава да ги обучава, лекува, въоръжава и използва в своите военни операции. Ако Ердоган беше загрижен за цивилното население в Идлиб, щеше ли да обстрелва безогледно с гаубици и да бомбардира с дронове градовете и селата там? Щеше ли да използва бежанците и мигрантите, за да изнудва ЕС за още пари? Казвайки че досега Турция е похарчила над 40 млрд. долара за издръжката на сирийските бежанци, дали Ердоган включва и разходите за военните операции в Сирия? Ако е така, защо ЕС трябва да плаща за една интервенция, която осъжда от самото начало, и заради която наложи санкции на режима в Анкара? На срещата си с Бойко Борисов, Ердоган каза, че вече не иска 1 млрд.евро, а просто ще изпрати бежанците към границите на Европейския съюз. Защото, както писа Фатма Челик във вестник „Йеничагъ“ (03.03.2020): „Страхът на Европа от сирийците е по-голям от страха й от вируса“. А по повод на призивите от Анкара за подкрепа от САЩ и НАТО, Арслан Булут отбеляза: „Истинският капан за Турция е да вика на помощ НАТО“. („Йеничагъ“, 02.03.2020). И Булут, и други автори обясняват, че там където влезе НАТО, влизат преди всичко САЩ, които после забравят за си отидат. В момента турската активност в Идлиб е изгодна за САЩ, а това значи и за Израел. Без да го е искала, Турция участва в осъществяването на американския проект за Големия Среден Изток, предвиждащ разпокъсването на големите държави в региона, в това число Турция и Иран, на 22 по-малки и създаването на самостоятелна кюрдска държава. При това положение Анкара не може да си позволи да се конфронтира и с Русия. Защото на везните на руско-турските отношения са руските зенитно ракетни комплекси С-400, чието усвояване предстои, газопроводът „Турски поток“, износът на зеленчуци и строителни материали и работници в Русия, приходите от милионите руски туристи в Турция и т.н. Вашингтон разбира се наблюдава с интерес и надежда обтягането на руско-турските отношения, но до нова руско-турска война едва ли ще се стигне. Вярно е, че членът на президентския съвет по национална сигурност и външна политика Месут Хаккъ напомни, че Турция е воювала с Русия 16 пъти, заключавайки че Анкара е готова да затвори Проливите за руснаците и да изпрати армията в Дамаск. Това той направи на 28 февруари по ТВ канала „А Хабер“. Обаче отговорът на Москва бе многозначителен: през Проливите на път за Средиземно море и Сирия преминаха руските бойни фрегати „Адмирал Макаров“ и „Адмирал Иван Григориевич“. Турският всекидневник вестник „Миллиет“ (01.03.2020) припомни, че корпусен адмирал Степан Осипович Макаров е потопил османски стражеви кораб, а адмирал Иван Григориевич, по време на Първата световна война, е бомбардирал черноморското крайбрежие на Турция, заради което бил повишен в звание дивизионен адмирал.

Войнствените заглавия в проправителствените медии в Турция внушават, че агресивната реторика и политика на Ердоган се споделя от болшинството от гражданите, но вестник „Джумхуриет“ (01.03.2020) разказа, че Ердоган бил шокиран от съветите на бивши и настоящи депутати от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) в Истанбул да разговаря с властите в Дамаск. „Това го говори и една личност начело на Народнорепубликанската партия. Ти защо го казваш?“, сопнал се той на депутата.

Властите в Анкара усещат, че краят на ерата Ердоган наближава. И, че изтеглянето на турските войски от Идлиб ще смъкне ореола на победител на „приятеля Тайпи“. Фактът, че вместо Путин да отиде в Анкара, Ердоган отиде в Москва на 5 март, за да обсъдят кризата в Идлиб, показва у кого са силните козове. Нищо че проправителствените медии в Турция обявяват за предател всеки, който настоява за преки преговори с Асад. Обаче в баланса приятели-врагове на Турция все повече натежава блюдото с враговете. Турция може и без Ердоган, но какво би станало ако загуби войната в Сирия и властта в Турция? Добре е над тази възможност да поразсъждава нашият „дипломат“ Бойко Борисов, който иска с пари на ЕС да си купи индулгенции в Анкара. Това, разбира се няма как да мине. Защото няма страна в или извън ЕС, която да се съгласи на нейна земя да се разгърне Център за сигурност, т.е. концлагер за нелегални мигранти и бежанци от Азия и Африка. Да се молим поредната „фейк“ инициатива на Борисов да не се осъществи на наш гръб! Колкото до Турция, в статията си „Б-атаклъкът Идлиб“, публикувана във вестник „Джумхуриет“ (04.03.2020), Мустафа Балбай описва положението, в което е изпаднала Турция, благодарение на външната политика на Ердоган. А именно, че:

Русия се е върнала много по-силна в Сирия, с която беше установила приятелски отношения още в периода на Студената война;

Турската активност в Идлиб обслужва интересите на САЩ и Израел;

Вместо да  бъде част от решението, Турция е станала част от проблема Сирия;

Говорейки за борбата си с тероризма, Турция се е намъкнала в опаковката на терора;

От страна, отворила докрай вратите си за бежанци и мигранти, в яда си Турция се е превърнала в страна, която ги оставя пред вратата на Запада;

От страна с нулеви проблеми със съседите, тя се е превърнала единствено в източник на проблеми.


Към това, дето се вика, ние няма какво да добавим. Господ да просветли нашите пишман дипломати! Защото в момента те се опитват да купят благоразположението на падишаха Ердоган точно както средновековните балкански владетели преди завладяването на Балканите от османлиите. Само че вместо да дадем някоя княгиня за жена на султана, имаме турска тъща за посланик в Анкара. „Историята учи, пише Хегел, че народите не се учат от историята“. Оставете народите, вижте техните управници!