Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 9 (2 март 2021) ОТ УРВА НА УРВА И ОТ ВЕК НА ВЕК…

ОТ УРВА НА УРВА И ОТ ВЕК НА ВЕК…

Е-поща Печат PDF

Бързам по заледените стъпала. Виелицата ме следва по петите. Високо пред мен се издигат позлатените куполи на храм-паметник Шипка увековечил и прославил подвига и саможертвата на руси и българи по бойните полета на България през 1877-1878 г. Мъглата ги скрива от погледа ми, но знам, че при ясно време те блестят на слънцето и се виждат още от равнината. Наоколо боровите гори се огъват под напора на вятъра. Не бях изпитвала истинската зима така осезателно, както докато се изкачвах към паметника. Все още не можех да повярвам, че човек може да умре от студ. В паметта ми изплува образът на войника от картината на Верешчагин* „На Шипка всичко е спокойно“. Припомних си вкочанените му ръце, крака, тяло... Не може да ги движи, а замръзналият шинел не го стопля. Леденият вятър навява сняг върху краката му, покрива коленете му, засипва го до кръста, а той е все още жив и мисли, усеща, чува, чувства... Докато бялата смърт го вледени и го погълне така, както стои на поста си.

Когато генерал Гурко сформирал петте колони от състава на войската си, необходими за последния и решителен героичен щурм на Балкана за освобождението на София, две от тях, под командването на генерал Дандевил, в една ледена нощ стигат на връх Баба. И там, под напора на снежната виелица, замръзват 800 души, които не палят огньове да стоплят премръзналите си тела, за да не издадат позициите си на османците.

Вървя с наведена глава срещу силния вятър и поглеждам към църквата. Построена в стила на руската архитектура и строително изкуство от XVII век, тя е една от най-красивите в България. Успявам да се отскубна от ледената прегръдка на вятъра и с премръзнали пръсти едва отварям тежката обкована врата.

Вътре е светло, топло и тихо. Светците гледат спокойно с мъдри и строги очи. Погледът ми грабват майсторски изрисуваните икони, дар от монасите-художници от руския манастир "Св. Пантелеймон" в Света гора - Атон. Умелите ръце на дърворезбарите на иконостаса, упорито са дялали липовото дърво, за да се родят чудните фигури, детайли и мотиви. Може би, все още в нощната тишина на каменната зала, се чува звънът на чукчетата на златарите. Колко търпелив труд и какво вдъхновено въображение са били необходими за изработването му, за богатата му художествена резба, за позлатата, която я покрива? Каква пищна и многоцветна украса...

Изведнъж ме разтърсва могъщият звън на огромните 11-тонни камбани, най-голямата от които тежи 11 643 кг и е личен подарък от руския император Николай II. За да се отлеят са били нужни повече от 30 тона отстреляни оръдейни гилзи, събрани в района на битките. Може би точно така е звучал техният звън и тогава, понесен от вятъра, разпилян в равнината, достигнал до къщите и до тръпните сърца на българите… Влизал е в душите и умовете на хората, за да им напомня никога да не забравят подвига на героите и победния изход на битката... Всеки път ехото им разгаря българският дух, който никога не е преставал да гори, особено когато е трябвало да защищава свободата си. Дори и сега. Дори и на мен.

Прогонената навън тишина отново се върна. Мъглата попи и последния звън на камбаните. Разтърсвана от все още кънтящото им ехо, мълчаливо спирам пред мраморните плочи. Върху тях са изписани имената на руските офицери и войници, загинали в битките против вековния поробител. На четири личат имената и на българските опълченци. Всеки е живял, страдал, мечтал...

С бавни стъпки слизам по тесните каменни стъпала, които ме отвеждат надолу, в костницата. Пред мен се открива голяма белокаменна зала, в дъното на която, с наведена глава и благоговеен израз на лицето, е коленичила каменно-бяла жена, олицетворение на преклонението на България пред падналите в страховитите сражения руски войници и български опълченци. От двете страни, в два реда, в мраморни саркофази са положени костите на загиналите. Какво ли са си мислили каменоделците, дошли чак от Италия, докато са изчиствали формите на 17-те саркофага? Какви чувства са вълнували онези, които мълчаливо са изписвали със златни букви имената на героите?...

Стъпвам на пръсти, за да не смутя вечния сън на покойниците.

На Шипченския връх руси и българи заедно са се сражавали, заедно са посрещали смъртта. В разгара на боя в едно са се сливали българска и руска реч. Ехото на Балкана дълго е разнасяло разтърсващото им мощно „Ура!“...

Тръгвам, понесла в сърцето си горещо преклонение пред подвига на именните и безименните герои, дали живота и кръвта си, за да защитят българската свобода.

И не усещам студа, не забелязвам виелицата...

 

* Василий Верешчагин е участник в Руско-турската освободителна война като доброволец. След победата край Плевен руският военен журналист, художник и писател, продължава с армията на генерал Скобелев за зимното преминаване на Балкана. Албумът със скиците, които е загубил по пътя си, по-късно е бил намерен. От по-нататъшното развитие на военните действия, в този тефтер са останали идеи за “На Шипка всичко е спокойно”, “Шипка-Шейново”, “Пътят на военнопленниците” и много други.