Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 33 (21 септември 2021) ЕДИН ДОН КИХОТ С ЧЕТКА И ПЕРО

ЕДИН ДОН КИХОТ С ЧЕТКА И ПЕРО

Е-поща Печат PDF

В памет на художника Христо Танев


Христо Танев, роден на 21 септември 1943 г., е известен български художник, хералдик, автор на гербовете на десетки български селища, включително и на Стара Загора, както и на нейното знаме. Написал е книгата „Азът на българите“. Той е човек с философски поглед към историята, достоен българин, патриот… Освен в Националната галерия, негови творби са излагани и в музея „Пушкин“ в Москва, в Европа, Канада, Кувейт, Монголия, САЩ, ЮАР,  и др.


Горната характеристика за пълноценния живот на Христо Танев може да ви изредят не малко старозагорци. Но аз искам да разкажа за човешката страна на Христо, дългогодишен мой приятел, земляк, защото родът му също води началото си от Мъглиж, моето родно място. Бяхме открили някаква далечна родова връзка помежду си, затова започнахме да се обръщаме един към друг с „братовчеде“.

Познавам го почти от дете. Живеехме наблизо. А и запознанството ни започна точно на нашата улица „Сава Силов“. В края на улицата живееше едно високо и красиво момиче на име Росица. Точно с тази Росица видях за пръв път Христо. Даже малко проревнувах, но се спрях и разменихме няколко думи. Така се запознах с бъдещия си „братовчед“. Росица, в по-късните години, стана съпруга на Христо и героиня на негови живописни платна.

Почти всеки ден момчетата от квартала се събирахме в двора на съседното училище и гонехме гумени топки на футбол или баскетбол. Понякога при нас идваше и Христо. Нямам спомен да е участвал в нашите импровизирани състезания. Носеше блок и моливи, и седнал настрани, нещо скицираше. Виждаше ни се странно това занимание, но едрата фигура и съсредоточеното лице на Христо ни респектираше. Две-три години по-късно разбрах, че е приет във факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет.

Година след това и аз бях приет в специалността „Българска филология“ и това бе началото на нашето по-близко приятелство.

Христо бе един от най-добрите студенти. Проявяваше задълбочени интереси. Покани ме да посещавам лекциите на художниците по история на изкуството с професор Белмустаков. Това помагаше не само на Христо, но и на мен да  натрупам знания, да си изградя точни критерии за творчеството на гениалните представители на живописта. Събирахме се в ателието-квартира на „братовчеда“, както вече се наричахме, и обсъждахме разпалено чутото в лекциите на Белмустаков. Не мога да пропусна, че Христо се интересуваше и от моите, все още любителски, опити в поезията и ме насърчаваше.

Студентството свърши бързо, сякаш беше само един прекрасен годишен сезон. Стара Загора ни събра отново. Тук постепенно Христо Танев пълноценно разгърна своята многостранна дарба. Участваше с ярки работи в различни окръжни и национални изложби, направи с колегата си Тодор Ковачев не една мащабна композиция-стенопис като тази на културния дом в Мъглиж. Изненадващо задълбочи своя интерес към историята, философски осмисляше новите си живописни работи. Написа книга за раждането на българското писмо, посвети се и на хералдиката. Изгради своя ценностна система, която интересно излагаше в лекции пред различни аудитории.

Две години, по стечение на обстоятелствата, бях преподавател в училището към старозагорския затвор. Хрумна ми да поканя Христо Танев да изнесе своята беседа пред учениците ми - рецидивисти. Христо не се поколеба, но аз доста се притеснявах, дали ще ги заинтересува тематиката. Изненадах се, слушаха го занемели, докато той им откриваше тайните на художеството, на първите български букви, на символите в герба и знамето на Стара Загора… След това се шегувах, че на моите уроци затворниците-ученици не бяха задавали толкова много въпроси, с които засипаха Христо.

Десетилетия „светая светих“, творческата лаборатория на „братовчеда“, беше един склад на кино „Димитър Благоев“, а в съседното помещение, бе стаята на кварталния милиционер. Между впрочем Христо се разбираше чудесно с човека, а казваше, че за сигурността на картините му и на самия него, не може да се намери по-добро място. Обаждаше ми се често и ме канеше в съседното квартално кафене да обсъдим някаква идея, да прочета и редактирам някое ново негово послание, да видя новата му картина. Христо пишеше постоянно някакви послания – до президента, до Европейския съюз, до папата. Не, това не беше някаква мания, напротив, моят приятел засягаше глобални проблеми и хранеше дълбоко вярата, че може да помогне за разрешаването им. Беше страстен русофил, обичаше Русия и влизаше в люти спорове с хората, които се опитваха да уязвят великата страна.

Един ден, със загадъчно изражение на лицето, ме поведе към ателието си. „Виж какво съм нарисувал…“ Погледнах и изненадано видях собствения си образ върху едно от платната. Там стоях облечен в белия си пуловер, а от ръцете ми излитаха листове с мои стихотворения и се губеха в небесното пространство. Върнах жеста на моя сърдечен приятел, когато му посветих стихотворение в моя поредна  стихосбирка. Друг път ме повика рано сутринта, за да съм му помогнел. Оказа се, че е нарисувал по поръчка на новооткритата болница нейния патрон, светеца Иван Рилски. С доста големи усилия изнесохме и натоварихме на камион картината, с размери два на три метра.

Родната си къща в Стара Загора Христо Танев превърна в галерия „Алба Авитохол“. Тук, години наред, той откриваше изложби на млади и на известни творци, организираше водосвети на християнски празници, всяка събота в двора се събираха негови почитатели, приятели, сподвижници на беседи, рецитали, премиери на книги. Христо помагаше и на поети от различни възрасти да намерят спонсори за издаването на книгите им.

Не бих казал, че всички го подкрепяха. Някои го гледаха въпросително: какво печели от всичкото, което върши? Други с не скрита ирония посрещаха смелите му идеи, посланията му до институции и лидери. Но това не сломяваше силата, с която Христо Танев воюваше с „бетонените глави“, както сам определяше противниците си.

За съжаление наистина оценяваме личностите, когато ги загубим. Христо Танев се тръгна от този свят преди две години. И изведнъж се усети липсата му в духовния живот на Стара Загора. Нашият град, а и страната ни, загубиха един съвременен Дон Кихот, човек, който воюваше вместо с щит и копие – с четка и перо. И не с вятърни мелници, а с кулите на бюрокрацията и еснафщината.

По идея на негови приятели и съмишленици, в родната му къща бе учредено ново читалище, което носи името на Христо Танев. Така Христо продължава да живее и днес с нас, и ще живее и в следващите години в сърцата на старозагорци.