Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2022 Брой 7 (15 февруари 2022) КАТО ЖИВА ТОРПИЛА НА РУСОФОБИЯТА

КАТО ЖИВА ТОРПИЛА НА РУСОФОБИЯТА

Е-поща Печат PDF

Не се посвениха да употребят нито подвига на Списаревски, нито смъртта на Цар Борис Трети, за да обслужат колониалните си комплекси.


В наши дни различни групи от хора се опитват да си присвоят името на героя-летец Димитър Списаревски, загинал  на 23.12.1943 г. като „жива торпила” при таран в „летяща крепост“ - самолет-бомбардировач на САЩ, разрушител и убиец на гражданското население в София и България. Нестандартният подвиг и патриотизмът на Списаревски никога не са се вписвали в съюзническо-идеологически калъпи. До 1989 г., като летец на „Месершмит-109”, съюзник на нацистка Германия, косвена жертва на ненужната сервилност към Берлин, България обявява война на САЩ и Англия, с което си спечелва  отмъстителността на островния булдог Чърчил. По-късно българският рицар на самоотвержеността към Родината, бе премълчаван дори от летци, наши големци-генерали. Сега, паметта за него и неговия героизъм, се прави опит да бъдат използвани като амбразура на русофобията и като индулгеция на ликвидаторите на България.

Преди години ветерани, съвременници на Спайч, както са го наричали близките му, разказваха, че той извън летището бил „луда глава”, бохем и душа на компанията.  Такъв човек не е възможно да бъде стороник на ЛГБТИQ, да бъде глобалист или агент на немските спецслужби, или на НКВД. Той е бил неотразим ухажор, което е и причината да няма много мъже приятели. И е съвсем разбираемо, защото никога не е било лесно да бъде преглътнат чуждия успех пред нежния пол. Това между другото.

Напоследък обаче се навъдиха нови АБПРК (Активни борци против Русия и „комунизма”). До 1990 г. имаше АБПФК, но от тридесетина години да се бориш срещу фашизма и капитализма вече не е престижно. Виж, друго си е ако ратуваш за „общата вина“ на комунисти и фашисти, „отговорни” за злините в света. Ако към това се добави и усърдието да твърдиш, че „Русия въобще няма никакви заслуги за спасяването на Европа и света от кафявата чума”, ти веднага ще се превърнеш в „провален“ защитник на правдата. Неотдавна прочетох, че някакъв инициативен комитет от „правилни” защитници на историческата правда е публикувал петиция за преименуване на летището край село Граф Игнатиево на името капитан Димитър Списаревски. Размислих се, но установих, че нямам спомен да съм чувал военните летища, не само у нас, да имат названия извън името на близкото селище. И то не винаги. Много често военните аеродруми са означени с числа. В случая, за да бъде преименовано село Граф Игнатиево  най-вероятно ще е нужен референдум сред местните жители.

Но пилотът-национален герой капитан Димитър Списаревски никога не е живял в региона на селото. То преди 120 години е преименувано с указ на княз Фердинанд I от 1902 г. Тогава  от село Чоллука става Граф Игнатиево. Съществуват сведения  в записките на граф Игнатиев, че на път за неговата мисия за Сан Стефано, каляската с която се е движел е била спряна от местните жители на селото, които поискали да видят руския големец. Когато ги попитал как се казва селото, те назовали турското му име, и графът се намръщил.  Тогава кметът на селото и свещеникът в един глас го помолили да се съгласи името на селото да носи неговото име. Дали е казал „хорошо“, в записките на графа не си спомням да е посочено, но княз Фердинанд изглежда е бил уведомен за случката и не се поколебал да увековечи името на този многозаслужил за държавното възкресение на България човек. Той едва ли е предполагал обаче,  че след  време, в Първомай, ще се роди „момче ачигьоз“ – (бел.ред. - Янко Гочев), изучавал история и право в Търново и в про-щатския ЮЗУ в Благоевград. И че той ще се вреди с нарочен проект и с чуждо спонсорство, за да напише хулителния тритомник „Руската империя срещу България“*, както и книгата „Убийството на Васил Левски”, последната, на базата на един или два документи от Османския архив. Общото между двете книги не е изненада. Това е грубото клеветничество срещу Русия. Авторът-адвокат обаче не може да е имал достъп до „грижливо опазвания втори век” руско-имперски архив за и на графа. Според указа от 1902 г. и традиционните публикации, граф Игнатиев е  изиграл изключително важна роля като посланик на Русия в Цариград, с основен принос за провеждането на известната Цариградска конференция, както и за признаването от Великите сили на етническите граници на българското землище. Граф Игнатиев има неоценими заслуги и при подготовката на Руско-турската война от 1877-1878 г. Негово дело е сключването на предварителния  Санстефански  договор, който нарушава тайните договорености на Русия по Райхщадското споразумение с Австро-Унгария. Според мнозина изследователи, това е и главната причина през юни-юли 1878 г., цар Александър Втори, да не го допусне дори като член на  руското представителство на Берлинския конгрес.

Но дори и авторът (бел.ред. – Янко Гочев) да е изнесъл някаква си негова „обективната истина“, не ще да е много удобно, пък и  морално, селцето или базата, предоставяна за ползване от ВВС на САЩ и други страни-членки на НАТО, да носи името на самопожертвал се български офицер, разбил със самолета си летяща американска крепост, за да попречи тя да хвърли „правилните“ си бомби над София! Въпросът е на елементарно възпитание, съгласно неагресивните ценности на Българската православна църква!

Тези ценности не включват „изцяло” т.нар. евроатлантически измерения в евро и долари. Т.е., те изключват преклонение пред ЛГБТИQ, пред подценяването на българските традиции, изключват русофобията на всяка цена, а напоследък дори „синофобията“ - неприязън към Китай. Нещо повече, тези ценности нямат нищо общо с безусловното преклонение пред Pax Americana, османо-, ислямо- и пр. мигрантофилията, подчинението на интересите на глобалните корпорации и ВПК, на дейността на русофобски НПО-та като „Америка за България”, Атлантическите – „съвет“ или „клуб“.

Реципрочна историческа несправедливост би била и една евентуална идея за преименуване на улица „Козяк” в София  на ул. „Списаревски“, където както е известно, се помещава посолството на САЩ  и, където е щръкнало „паметниче на американските летци”, загинали у нас по време на ВСВ.

Още по-оспоримо би било да бъде променено името на ул. „Московска“, пак на името на полковник Списаревски (от 2009 г. капитан Димитър Списаревски посмъртно е произведен в чин полковник), където е разположено посолството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. От същия порядък би било ако бъде назована улица и на полит-„тартора” на въздушния геноцид над България от щатски и английски бомбардировачи през 1943-44 г., българофобът Уинстън Чърчил. Този геноцид отне живота на хиляди миролюбиви цивилни българи в 26 родни селища и причини тежки разрушения за милиарди. Той бе запомнен и с присъщия му „хуманен подвиг” – от самолетите да се хвърлят взривяващи се в ръцете на децата детски играчки.

Преди години колегата Петър Ефтимов  стана автор на идеята Летище София да приеме името на капитан Списаревски, загинал в самопожертвувателен таран в защита на столицата. Тази идея се оказа кауза невъзможна дори ако я сравним с бюрокрацията във връзка с предложението летище София да носи името на д-р Желю Желев! Дали защото д-р Желев бе „екс-марксист” или дори „само” франкофон, но компетентната комисия „прехвърли топката” на Министерството на транспорта, защото то било принципал на летищата.

Предложенията не свършват дотук. В духа на „нов прочит на историята” заинтересовани роднини отдавна пробутват имена на български емигранти, свързани с въздухоплаването, осъществили проектите си при по-високи надници и увеличили с идеите си мощта на ВВС  на САЩ и дори на НАСА. Най-смешното е, че в изобретените от тях „летящи крепости”, бомбите при бомбардировките над България, както се твърди, били съветски! Разбира се доказателство за това няма, както няма дори и елементарна военна логика. Но ако София не бе изравнена със земята, както Дрезден, причината не бяха „съветските“ бомби, а съветската намеса пред Военното командване на САЩ и Великобритания. Но кой да ти помни, камо ли пък да признае заслугата на чичо Джо! Не стига това, но вече се прокрадват и пропагандно-дезинформационни версии, че през лятото на 1943 г., сиреч година преди откриване на Втория фронт, цар Борис III е бил отровен  с чай в посолството на СССР!  Опашатата лъжа не издържа и не отговаря на основния въпрос: защо на Москва й е било нужно да премахва цар Борис III? Но как иначе да се подчертае „руската злост“. Цар Борис Трети е единственият съюзник на Германия, който не изпраща нито един войник, дори доброволец, на Източния фронт през ВСВ. Освен това Царство България е поддържало дипломатически отношения със СССР. През целия ход на войната, прекъсната от СССР на 5.09.1944 г., с обявяване на война на България.

Но така е, когато всекидневието изисква възможното и невъзможното да вървят редом с лъжата и с истината.