ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА

Андрей ГЕРМАНОВ
Печат

През осени, прекрасни в свойта старост,

с туптящи ноздри,

сини от дима,

секачите настъпваха със ярост,

че беше глад,

а нямаше земя!

 

Ечаха крясъци, пращяха оси,

остени светкаха като стрели,

прорязваха дълбоки коловози

със трупи претоварени коли...

Със трупи?

Не!

Със трупове!

Мъзгата

от всеки пън димя като мъгла

и рухваха замлъкнали гнездата

и птиците с опърлени крила!

Лесът велик

умираше

полека.

 

И срязана от пътища накръст,

от огъня все още топла, мека -

оголваше се плодородна пръст.

Пъстрееха като престилки ниви,

препускаха бразди през пън и трап,

валяха като дъжд зърната живи

с мечти за хляб

за хляб,

за хляб!

 

И само тук-там осени вековни,

окастрени без жалост и сърце,

изправени над ямите гробовни,

молитвено издигаха ръце.

 

Не бе могла секирата всеяда

да прогризе коравата им плът...

Стърчаха те -

недогоряла клада, -

стърчаха те -

за да узнай светът,

че в дни на бедствия и мъка свята,

че на глада под удара корав

човек посяга и на красотата -

със страшната измама,

че е прав!